Черното изкуство да убиваш

60.

Часовникът на колежа удари десет.

Блек вдигна глава и разкърши схванатия си врат. След дванайсет часа пренаписване и редактиране думите бяха започнали да се сливат пред очите му. Само още две страници и щеше да е приключил. Беше прекарал три дни прикован към бюрото си и най-сетне бе вкарал статията си в нещо, което напомняше на ред. Заповяда си отново да се заеме със задачата си.

Беше стигнал само до края на първия абзац, когато на вратата се почука. Не обърна внимание. Търсещият го почука отново. Блек продължи да се прави, че не е чул. Онзи при вратата му като че ли се отказа. Блек се съсредоточи отново върху едно проблемно изречение с твърде много подчинени и се опита да го перифразира.

Почукване по прозореца зад спуснатата щора му попречи.

— Лео? Знам, че си вътре. Виждам те. Там си от седем сутринта, когато излязох да тичам. Но ти не ме видя, нали? Както не виждаш нищо и никого, откакто се върна. Мога да те оставя на мира, но реших, че може би контактът с друго човешко същество ще се отрази добре на психическото ти здраве… О, и нося вино. При това прилично. Осем паунда прилично… Лео?

Блек отвори вратата и видя на прага Карън, облечена в мокър анорак и с бутилка „Риоха“ в ръка.

— Хвана ме дъждът — каза тя, сякаш имаше нужда от обяснения. — Мисля, че тази година лятото престана да се прави на лято. — Усмихна се в очакване на покана, каквато не дойде. — Мога ли да вляза?

— Разбира се…

Той се дръпна да ѝ направи път, като си даваше сметка, че я е зяпнал като идиот, и ѝ помогна да си свали анорака.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против?

— Радвам се да те видя. И без това се канех да приключвам за днес.

— Сякаш мина цяла вечност. Шест седмици ли те нямаше?

— Седем. Аз съм виновен. Първо се запилях из пущинаците, после се сврях тук.

Той я въведе вътре и осъзна, че всяка повърхност, включително столовете, канапето и голяма част от пода, са покрити с изписани листове.

— Извинявай. Нещата малко са излезли извън контрол. — Започна да разчиства, изведнъж почувствал се тромав и засрамен.

— Имаш ли тирбушон?

— В кухнята.

Тя отиде в кухнята, докато Лео се суетеше и събираше купчини изписани на ръка бележки.

— Господи, Лео. Кога си мил за последно? — достигна гласът ѝ до него откъм късия коридор.

— Бях много зает.

— Тези чинии са на път да развият живот и да изпълзят някъде, ако ги оставиш още в това положение.

— Де да можеха.

Чуха се звуци на ровене, на течаща вода и след малко Карън се появи отново, въоръжена с тирбушон и две чисти чаши. Изгледа със съжаление героичните нива на бъркотия.

— Завърши ли доклада?

— Има някоя и друга запетая за оправяне. Трябва да го изнеса след три дни.

— Предполагам, че в такъв случай си доста изморен. — Тя се усмихна и отметна черната си коса от лицето си. Бузите ѝ бяха зачервени от тичането в дъжда. Или може би от смущение? Блек не можеше да определи. — Лео, дължа ти извинение. За начина, по който оставихме нещата. Или не ги оставихме.

— Съвсем бях забравил — излъга той.

— А аз не. Бях груба с теб. А нямах причина да съм. Знам, че случилото се с мен не е по твоя вина. Просто бях уплашена.

Той кимна. Искаше му се да можеше да ѝ каже истината.

— Как вървят нещата при теб?

— Подобряват се. Джоуел дори започна да се държи по-разумно. Адвокатите ни ще се срещат да уредят развода.

— Добра новина.

— По-скоро чудо. — Тя му подаде тирбушона и вдигна чашите.

Блек извади тапата и наля.

— Опитвах се да ти се обадя, но телефонът ти през цялото време беше изключен.

Блек усети, че това е не толкова въпрос, колкото наблюдение.

— Лош сигнал. — Откровената лъжа предизвика пристъп на вина, която го прониза болезнено. Той отпи голяма глътка вино.

Карън като че ли долови неудобството му. Блек заподозря, че вижда ясно през лъжите му. Тя кимна към канапето.

— Може ли?

— Разбира се.

Седнаха в двата му края, малко нервни, че навлизат в личното пространство на другия.

— През цялото ли време си работил?

— Стараех се.

— Аз започвам да се чувствам самотна, ако прекарвам толкова време откъсната от другите.

— Явно съм свикнал.

Той извърна поглед. Лъжите и полуистините, които навремето му бяха втора природа, сега изискваха усилие, на което вече не беше способен.

— Никога не си ми чел нищо написано от теб. Предложението си остава. Ще се радвам да ти дам мнението си, колкото и да не е меродавно.

— Благодаря. Просто трябва да изгладя някои неща преди това… А ти? Заета ли беше?

— Само с обичайното. Експерименти, борба с бюрократите. Рано или късно ще се получи. Все пак се случи нещо интересно… — Тя го погледна в очите. — Сара Белман, изчезналата биоложка. Появи се. Преди седмица. Без официално обяснение, но както можеш да се досетиш, моментално плъзнаха какви ли не слухове.

Блек сви неопределено рамене.

— Нищо ли не си чул?

— Не.

Карън продължи да го гледа в очите.

— Питам те, защото всички преподаватели получихме съобщение от ректора. За теб. Оказва се, че изтеклата информация и слуховете са били зловредни. Имаш примерно военно досие и си бил награждаван много пъти. И си светъл пример за всички ни.

Блек заби поглед в краката си.

— Бившият ми командир. Беше страшно възмутен заради мен. Искаше да изясни нещата.

— Лео, изчезваш за цяло лято и се връщаш отслабнал десет килограма и със загар, който не можеш да хванеш в Уелс, дори да се печеш без прекъсване от май до октомври. — Тя продължаваше да го гледа настойчиво в очите. — Ще те питам отново. Кой си ти, Лео Блек?

— Ами… Просто човек, който се опитва да продължи напред.

— И можеш ли?

В гърдите му се надигна странно и неочаквано усещане, сякаш въпросът ѝ беше събудил някакво деликатно, неоткрито досега чувство.

— Смятам да опитам.

Тя кимна, като че ли удовлетворена, че най-сетне е успяла да надникне в душата му.

Постави ръка върху неговата.

Пръстите им се сплетоха.

Блек усети как по цялото му тяло плъзва топлина.

— Искаш ли да дойдеш с мен в Америка? — попита той.

— Ако ти дойдеш с мен в Канада.

— Става.

Карън го целуна с устни като кадифе.

Блек чакаше край сцената, докато полковник Макайвър изнасяше блестяща встъпителна реч пред тристате делегати в залата — предстоеше им да чуят доклад от бившия войник, отговорен за неутрализирането и залавянето на повече вражески бунтовници в Ирак и Афганистан, отколкото всеки друг. В аудиторията имаше висши генерали, адмирали и дипломати от трийсет и пет страни, различни високопоставени представители от Държавния департамент на САЩ, британското Външно министерство, НАТО и правителствата на Франция, Русия, Турция и Китай, както и някои от най-големите играчи в академичната област на международните отношения и сигурността. Всички те бяха дошли на Третия международен симпозиум по военно стратегическо планиране в Уест Пойнт, Ню Йорк, за да чуят как мислят техните приятели и врагове с единствената цел да получат някакво предимство, колкото и малко да е то, което да подобри положението на страната им в света.

Полковникът заръкопляска пръв, докато Блек изкачваше стълбите на сцената. Докато приближаваше катедрата, той се почувства като новобранец, попаднал под вражески огън. Погледна към внушителните униформи и видя лицето на Карън в края на един ред. Тя му се усмихна и вдигна палци. Блек беше сигурен, че не би могъл да се справи без нея.

Погледна бележките си. Това беше неговият момент да говори открито, но езикът му сякаш се беше превърнал в сух камък в устата му. Прочете и препрочете встъпителните думи с чувството, че подът сякаш ще се отвори под него. В залата се възцари изпълнена с очакване тишина, която ставаше все по-неловка, докато Блек се бореше със съвестта си и стигаше до ужасното осъзнаване.

Беше го написал погрешно.

Но какво да каже?

Трябваше да им каже нещо.

Прочисти гърлото си.

— Дами и господа… Щях да започна изложението си със следните думи… — Млъкна, за да преглътне, и си заповяда да продължи: — „Аз съм войник, който в резултат на дълъг и горчив опит до голяма степен е престанал да вярва в способността на войната да носи мир“. Сега се боя, че като гледам бележките си, виждам, че съм бил прекалено голям идеалист, че може би се опитвам да избягам от собствената си природа или поне от част от нея. — Отново замълча и вдигна очи от катедрата, решил напълно да зареже текста си. Чувстваше го като воденичен камък, който го завлича на дъното. — Боя се, че съм написал онова, в което исках да вярвам — че във всеки човек на войната се крие далеч по-добър човек на мира. Но може би много по-верни и различни са думите, приписвани на Джордж Оруел: „Хората спят спокойно нощем, защото сурови мъже бдят, готови да извършат насилие от тяхно име“. Аз бях един от тези сурови мъже. През дългата си кариера усъвършенствах изкуството да убивам — всеки, който ми бъде посочен, навсякъде, където ми се каже. Хора като мен ги е имало винаги и вероятно ще трябва да ги има, докато човечеството ходи по тази земя. Но ние никога не бива да изоставяме надеждата, че не е нужно да бъде така.

— Така че встъпителните ми думи може би трябва да са такива: всеки от нас тук е — поне отчасти — дивак, твърдо решен да доминира и в същото време способен да обича ближния си или да се потопи в красотата на симфония на Бетовен. И за всеки образован и цивилизован от нас, който отрича този факт, някъде има млад войник, който едва може да напише името си, но защитава с пушката си както нашите идеали, така и заблужденията ни. — Млъкна за момент и огледа залата. — Животът, приятели, е нещо, за което трябва да се борим, и убиването в името на запазването му е гадна, но необходима работа. Ако признаем този ужас, който лежи в сърцевината на съществуването ни, ако приемем както доброто, така и злото в нашата природа, ще направим първата крачка по дългия път към истината.

В залата цареше тишина.

Слушаха го.

Беше тръгнал по пътя.

Докато аудиторията ставаше на крака да аплодира Блек, Катлин Фин се връщаше от половиндневната си смяна в болницата, която всъщност беше шест часа работа без почивка. Радваше се, че се връща при приятели и колеги, но работата ѝ беше тежка и уморителна и означаваше, че децата прекарваха целия ден в летния клуб на училището. Бяха успели да се оправят, макар и на косъм. Учебната година щеше да започне след седмица и ги очакваше по-редовен график. Нормалността беше нещото, от което се нуждаеха най-много. И разбира се, редовната храна на масата и много време с нея вечер, за да споделят тревогите си.

Беше трудно да прави всичко сама, но беше свикнала като съпруга на войник. Щеше да се справи. Децата бяха най-важните. Бяха достатъчно малки, за да се възстановят и да продължат напред. Щяха да запомнят добрите неща за татко си и постепенно болката щеше да отмине. Трябваше да стиска зъби, докато Сара-Джейн стане на осемнайсет и след това да види какво още може да ѝ предложи животът.

Прибра се петнайсет минути преди да ѝ се наложи да излезе отново, за да ги прибере. Достатъчно време за душ, преобличане и подреждане на мислите. Докато влизаше, видя на изтривалката писмо. Наведе се да го вземе и видя пощенското клеймо на Оксфорд. Вътре имаше снимка на ухиления ѝ съпруг, стоящ до кльощав тийнейджър, гордо държащ бухалка за крикет. Намираха се в малко село в джунглата, с други деца и животни на заден план. В кратката бележка към снимката Лео Блек пишеше, че снимката му е била дадена във Венецуела и че ще дойде да я види и ще ѝ каже подробности следващата седмица, когато се върне от САЩ.

Катлин не се разплака. Започнеш ли с това, няма спиране. Прибра снимката в плика и я отнесе в кухнята. Щеше да я остави засега при другите неща на Райън и да я извади отново, когато е готова.