Черното изкуство да убиваш

21.

Катлин Фин беше поискала скромно погребение, само за семейството и близки приятели. Една седмица след обяда с Тауърс Блек се озова сред малка група опечалени в полковата църква „Сейнт Мартин“ на оживения Рос Роуд, на около километър от дома на Фин и недалеч от бившия щаб на Полка в южните покрайнини на Херефорд. Подобно на повечето свързани с Полка неща, църквата беше ненатрапчива — викторианска сграда, в която повечето хора не биха се загледали. Подходящо място за последен покой на най-потайните воини на страната.

Присъстващите бяха насядали на шестте реда пейки. Облечената в черно Катлин седеше на първия ред със сестра си и зет си и неспокойните разстроени деца. Роднините на Фин бяха малко — възрастна леля и чичо и един-двама далечни братовчеди. Той беше единствено дете и двамата му родители отдавна бяха покойници. В средата на нефа беше поставен ковчег, покрит с флага на страната. Присъстваха само неколцина униформени — младши офицери, постъпили в Полка след напускането на Блек. Тауърс обаче го нямаше. Десетина мъже от Взвод А, всичките напуснали активна служба, седяха на група на три реда пред Блек. Той така и не беше научил какво се е говорело за него след внезапното му напускане, но усети подозрение в беглите им кимания и полугласните поздрави.

Свещеникът, жизнерадостен тип с пълно червендалесто лице, произнесе реч, в която представи Фин като тих, трезв семеен мъж, който след службата за страната си се е посветил на уседнал живот и работа. В историята имаше елементи на истината, но никакъв намек за реалния живот на Фин. Кръвта, вонята, страхът, пръснатият мозък или хрущенето на забития между ребрата щик. Фин беше преживял всичко това. Разпилените от него вътрешности сигурно можеха да запълнят яма за вадене на глина. Това беше истината, но за истината за сраженията се говореше рядко, дори между войници. Хората предпочитаха да се наслаждават на мира и свободата си, без да споменават произхода им, точно както предпочитаха да не мислят за реалностите на кланицата, докато ядат обяда си. Свещеникът определено беше човек, който знае как да се наслаждава на обяда си, помисли си Блек, докато всички тези неща минаваха през ума му.

Блек беше изгубил броя на погребенията, на които беше присъствал на това място — все на мъже, покосени в разцвета на силите им. Белите стени и прозорците без украса сякаш подчертаваха чертата между живот и смърт по-ясно, отколкото средновековните църкви, в чийто гробовен сумрак живи и мъртви успяваха по някакъв начин да се съберат. Докато службата продължаваше през предпоследния химн и заключителните молитви, чувството му за загуба се изостри. Това беше ново и смущаващо преживяване, сякаш беше лишен от външните пластове, които го предпазваха от емоциите, които засягаха другите хора. Когато свещеникът пристъпи към ковчега и изрече „Продължи от този свят нататък, християнска душо“, Блек усети бучка в гърлото си.

Помъчи се да пропъди усещането, смаян от самия себе си.

Но той не беше единственият кален в битки войник, трогнат от службата. Групата бивши войници и подофицери, които го бяха поглеждали с подозрение по-рано, мълчаливо го приеха в кръга си, когато се събраха в гробището и сведоха мълчаливо глави. Катлин и децата захлипаха, докато ковчегът се спускаше с люшкане в земята и глухо тупна на дъното на гроба. Някакъв млад капитан в безупречна униформа постави ръка на рамото на Катлин и погледна за момент през гроба към хората, които бяха служили с Фин; някои от тях, включително Блек, дължаха живота си на него. Нямаше нужда от думи. Посланието между бившите бойни другари беше толкова ясно, колкото щеше да е и ако е изревано от старши сержант. Същото можеше да стане и с теб.

Блек стоеше сам на бара. Катлин — очите ѝ още бяха зачервени и подути — се отдели от групата разговарящи опечалени и дойде при него.

— Няма ли да поговориш с другите? Сигурна съм, че биха искали да ти кажат „здрасти“.

— Разбира се. — Изпита вина, сякаш я е обидил по някакъв начин. Истината беше, че му трябваха две-три бири, преди да се включи в разговора на опечалените. — Как са децата?

Тя сви рамене.

— Ту така, ту иначе.

— Говорих с Фреди Тауърс. Той спомена за Меган…

— Хората са ужасни — прекъсна го Катлин. — И полицията е безполезна. Знам какво би направил Райън. Тя ще се оправи. — Извърна поглед, после отново се обърна рязко към него. — Посети ме човек от Външно министерство. Казаха, че може и никога да не разбера защо се е случило, ако е свързано с националната сигурност. Съдебният лекар пък каза, че не може да направи нищо, докато френската полиция не приключи случая. А това можело да отнеме месеци или повече.

— Знаеш, че ще направя всичко по силите си, Катлин.

— Защо бодигарда? Щом вече са се добрали до жената, която е охранявал, защо да причакват и него? И ако са искали да са сигурни, че той няма да ги преследва, защо не са го застреляли? Просто няма никаква логика. — Тя преглътна, твърдо решена да не пролива повече сълзи. — Той щеше да говори с мен, Лео. Да ми каже неща, които не би трябвало да ми казва. Научила съм достатъчно през годините, за да знам, че има нещо. — Тя го погледна с очи, които сякаш пронизаха маската му на престорено неведение. — Ти какво мислиш…? Би ли се отказал, ако беше на моето място?

Блек отвърна на погледа ѝ и видя силата и издръжливостта, която я беше направила идеална за Фин. Тя щеше да оцелее, но Блек беше сигурен, че няма да намери покой, докато не научи цялата истина. Опита се да намери думи, които да не го направят заложник на съдбата, но тя го изпревари, сякаш беше усетила слабостта му.

— Както и да е, благодаря, че дойде. Ще се обаждаш, нали?

— Разбира се.

Успя да скалъпи нещо като усмивка и кимна към групата, която беше избягвал.

— Всички те са свестни момчета. Райън дружеше само с хората, на които може да се довери.

Тя докосна ръката му и се върна при роднините, които наглеждаха децата ѝ.

Блек допи бирата си, поръча си още една и тръгна към хората, сред които беше стоял в гробището. Лицата бяха станали по-стари, повечето вече прехвърляха четиресет и пет, но имената им нахлуха отново в главата му — ефрейтор Роби Хайнс, сержант Кон Тайлър, щурмоваци Дейв Блънт и Джед Солтър и младши подофицер Дан Харт. Подпомогнат от алкохола, Блек ги поздрави топло и без повече коментари естествено се включи в разговора им.

Разговорът между старите войници се въртеше предимно около приятели и колеги, които — подобно на тях — бяха направили трудния преход от армията към цивилния живот. Повечето си намираха ниши в света на частните охранителни фирми, но други се бяха посветили на по-обикновени занимания. Оказа се, че Специалните части са източник на завиден брой водопроводчици и електротехници. За някои промяната се беше оказала не толкова лесна и бяха посегнали към алкохола или по-лошо. Един-двама открили религията. Бивш ефрейтор постъпил в будистка комуна в Корнуол, а един щурмовак, когото Блек познаваше от момче, се подготвял за свещеник. Докато слушаше историите им, Блек остана поразен колко спокойни и обикновени бяха тези хора в сравнение с надутите и невротични учени, които сега наричаше колеги. Около всеки от тях витаеше онази атмосфера на спокойна сдържаност, която имат монасите. Като се изключеше Фреди Тауърс, в Полка нямаше място за хора с голямо его или търсачи на внимание.

Поръчаха си още питиета и към тях се присъединиха още двама по-млади мъже, които се представиха като Крис Райли и Ед Фалън — войници, работили с Фин през последните му години в униформа, предимно в Сирия и Йемен. Райли беше от Йоркшър, набит, с дяволита усмивка и блясък в очите. Фалън беше висок тих тип с жилаво тяло и тихата енергия на планинар. Точно комбинацията, която Фин би избрал за малък тим за операции в пустинята.

Райли сподели, че тримата прекарвали много време в изпълняване на мисии за наблюдение и саботаж в тила на врага — работа, която поставя на върховно изпитание нервите и приятелството между хората.

— Фини беше добър шеф, но няма да ми липсва деленето на понички с него.

Шегата му разсмя всички. Една от радостите на наблюдението под прикритие беше споделянето на една и съща дупка в продължение на дни, пикаене в бутилки и ходене по голяма нужда в найлонови пликове. Имаше хора, които можеха да го правят цивилизовано, и други като Фин, които се справяха с мизерните условия, като им се отдаваха изцяло.

— Говореше само добри неща за вас, сър — обърна се Райли към Блек. — Казваше, че сте били заедно петнайсет години.

— На мен ми се струват като трийсет — отвърна Блек, предизвиквайки нова вълна смях. — Беше там в деня, когато постъпих, и остана, когато напуснах. Мислех си, че ще надживее всички ни.

Последва кратко изпълнено с почит мълчание.

— Фин казваше, че сте били създадени за върха — продължи Райли. — Мислел, че ще се издигнете до генерал. Така и не можеше да разбере защо сте напуснали.

Въпросът беше невинен, но погледите на всички се обърнаха към Блек. Той осъзна, че така и не е успял да формулира правдив отговор. Беше напуснал импулсивно, а не поради някаква обмислена причина. Думите, които излязоха от устата му, бяха нови и за самия него.

— Ако ме бяхте попитали преди пет години, не знам какво щях да ви отговоря, освен че имах чувството, че животът е нещо повече от армията. А сега… сега се чудя дали подсъзнателно не съм си давал сметка, че късметът ми няма да продължи вечно. След всички онези нахълтвания по къщи в Ирак би трябвало поне десет пъти да съм скочил в сандъчето. Сигурно можех да си уредя някаква работа на бюро, но подобно нещо никога не ме е привличало.

— Значи не сте си изгубили хъса, сър, така ли? — Насмешливата забележка дойде от Роби Хайнс, чиито ръце бяха като дънери.

Блек се усмихна.

— Така ли се говореше?

— И всичко останало — обади се Дейв Блънт. — Чух, че сте избягали с някаква мека китка.

— Това беше след като напуснах.

Отново последва смях. Блек почувства как започва да му олеква и усети, че отново го приемат сред себе си.

— Катлин ни каза, че сте отишли в Париж, сър — тихо каза Хайнс, за да не бъде чут от някой от роднините на Фин. — Чух, че бил накълцан доста лошо.

— Да. Наистина много лошо.

— Знаем ли кой е извършителят, сър?

Блек поклати глава.

— Обзалагам се, че Тауърс знае. — Каза го Кон Тайлър, набит мъж от Стафордшир с бръсната глава и безизразни черни очи. — Фин ми се обади по телефона преди две седмици и ми каза, че Тауърс му уредил работа във Франция. Да охранява някакъв учен.

— Говорих с Тауърс — каза Блек. — И той не знае.

— И какво ще предприеме по въпроса?

Блек се поколеба. Петимата мъже го гледаха с очакване. Всички бяха приели, че разполага с някаква вътрешна информация.

— Ясно е, че работата му е била засекретена. Не знам подробностите, но зная, че Тауърс работи по случая.

— Значи още сте дружки с Огнените топки, а?

— Не бих казал. Той се свърза с мен, след като Катлин се съгласи да ида в Париж да разпозная тялото. Той работи с френските власти и се опитват да свържат уликите.

— Ако се нуждае от екип, знае към кого да се обърне — каза Хайнс. — На линия сме.

Останалите закимаха утвърдително.

— Сигурен съм, че го знае — каза Блек. — И знам, че и той се чувства като всички нас.

— Нямаше да е зле да беше дошъл — отбеляза Джед Солтър.

— Знам, че е отишъл при Катлин да изкаже съболезнованията си — каза Блек, внезапно обхванат от необяснимо желание да защити отсъствието на Тауърс.

— Страх го е да си покаже лицето — каза Солтър. — Може да му се наложи да отговаря на въпроси.

Блек премълча — даваше си сметка, че Райли и Фалън, които още бяха на служба, слушат внимателно.

— Беше бесен, когато напуснахте, сър — каза Тайлър. — Остана без офицери, които са достатъчно луди, за да изпълняват смахнатите му заповеди. Това, че се разкарахте, е най-доброто, което сте правили за нас. — И се разсмя, с което разсея натрупалото се напрежение.

— Радвам се, че е излязло и нещо добро от това — каза Блек и забеляза, че Катлин го поглежда, докато се навежда да утеши двете си момичета.

Гледаше я как ги гали по косите и ги целува по челата и осъзна, че не може да ги изостави.