Черното изкуство да убиваш

36.

Полунощ дойде и отмина. Сара Белман беше сама във вече напълно оборудваната лаборатория, наведена към компютърния екран и взираща се в най-новите секвенции ДНК код, добавени от Сфирис в неговата безкрайно подробна карта на мозъка. Секвенциите бяха част от малки групи клетки във вентралната тегментална област в основата на черепа. Те бяха Свещеният Граал — клетките, които той и Холст се опитваха да изолират и отделят от другите около тях. Няколко къси реда изразяваха на генетичен език, състоящ се само от четирите букви А, Т, Г и Ц, тяхната уникалност и държаха ключа към производството на допамин. При леко стимулиране клетките с тази част на кода създаваха усещане за топлина и доволство. При по-енергично възбуждане можеха да предизвикат опиянение, по-силно и зашеметяващо от всичко, причинено от инжекция хероин.

След като разполагаха с целта, задачата на Сара и на професор Кенеди беше чисто механична. През следващите дни с помощта на машини за редактиране на гени, способни да постигнат за часове онова, което навремето бе изисквало месеци ръчна работа, те щяха да се заемат с изработването на своите микроскопични контейнери, изплетени от ДНК нишки, които щяха да доставят заредени наночастици точно до клетките, които искаха, и до никоя друга.

Когато се беше захванала с тази работа, целите ѝ бяха изцяло благородни. Системата ѝ за доставяне можеше да атакува ракови клетки навсякъде, без нуждата от лекарства, които унищожават безогледно всичко, което се изпречва по пътя им. Нито за момент не се беше замисляла за разрушителните способности на труда си.

От другата страна на вратата се чуха стъпки. Тя се обърна и видя лицето на д-р Холст в малкото прозорче. Той ѝ се усмихна и влезе.

— Не можеш да спиш ли? — каза, докато търкаше уморените си очи под очилата за четене. — Аз също. Вълнуващо, нали?

— Много — промърмори Белман.

Холст тръгна към нея, като гледаше с възхищение новоинсталираното оборудване.

— Все едно си в дом извън дома. Ако не и по-добре. Щяха да ми трябват години, за да убедя комисията по финансиране да ми отпусне нещо подобно. — Той седна на един от високите столове без облегалка при работната маса до стената. — Кара те да си дадеш сметка какво може да се постигне, ако разполагаш с достатъчно средства и решимост.

Белман кимна. Установи, че присъствието му я изнервя.

— Прощавай, Сара, но дали не усещам някакви опасения относно работата ни…? Знам, че никой от нас не е дошъл доброволно, но след като сме тук…

— Трябва да знам как си получил тези данни. — Думите сякаш излязоха сами от устата ѝ. Тя веднага съжали и усети как се изчервява, докато Холст я гледаше още по-питащо.

— Знаеш как, Сара. Правя биопсии. На чисто човешко ниво задачата никак не е приятна, но за доброто на човечеството…

Изведнъж ѝ се прииска да го удари. Да изтрие фалшивата искреност от месестото му лице. Остана обаче като парализирана, прекалено уплашена и неуверена в себе си, за да прави нещо друго, освен да се взира в него като негодуващо дете.

Холст заговори с най-успокояващия си и добродушен тон.

— Естествено е да си докачлива. Всички сме. Но много от големите пробиви са започвали по най-мрачен начин. Вернер фон Браун е бил главният ракетен специалист на нацистите. Творенията му сеели смърт върху Лондон, но двайсет и пет години по-късно отвели човека на Луната. Не намираш ли това за вдъхновяващо? Сякаш в тези неща има някакъв естествен ред. Накрая знанието намира истинската си цел. Ние сме само негови инструменти.

Той слезе от стола и пристъпи към нея.

Постави студена лепкава длан на рамото ѝ.

— От мрака ти носиш светлина в света, Сара. Никога не го забравяй… Лека нощ. Не оставай прекалено до късно.

Потупа я по ръката и излезе, като затвори тихо вратата.

Белман дълго остана неподвижна, след което вдигна очи към екрана.

Това беше код. Само толкова.

Холст вършеше своята работа, тя нейната.

Никой не искаше от нея да наранява когото и да било.