Черното изкуство да убиваш

55.

Блек извлече двете тела от лагера и се върна при хамака си. Сънят дойде лесно. Заспа за секунди и се събуди свеж в полунощ. Нахрани се бързо като животно, ограби раниците на Райли и Фалън за допълнителни муниции и храна и в дванайсет и половина напусна лагера. Като се ориентираше по джипиеса и с помощта на очилата за нощно виждане тръгна по маршрут, който го отведе западно от комплекса и на осемстотин метра от него, успоредно на пътя.

Напредваше бързо, чувстваше се силен и нащрек, сетивата му се настройваха към джунглата, докато не започна да усеща във всяка кост, сухожилие и нервен възел на мозъка си хармоничните вибрации на дръпната струна.

Стигна дестинацията си и отбеляза мястото на джипиеса. Намираше се на петдесет метра от пътя и на осемстотин от портала, сред гъсто растящи палми, под които можеше да скрие раницата и мачетето си. Прехвърли всичко необходимо в торбичките на гърдите си. Въоръжен с автомат, пистолет и боен нож, тръгна към пътя, като минаваше от едно дърво до друго. Пътят се оказа тесен, почти пътека. Изчака няколко минути, като се огледа в двете посоки, след което пробяга през откритата ивица и изчезна в гората от другата ѝ страна.

С помощта на джипиеса тръгна към комплекса, като постепенно се спускаше към долината. След като стигна реката, продължи покрай нея, докато не видя светлината от помпената станция. Видът ѝ предизвика приток на адреналин във вените му. Спря, пое си дълбоко дъх и изчака препускащото си сърце да се успокои, преди да продължи, докато стигна на десет метра от целта си.

Между листата видя двама мъже, които седяха от двете страни на малка маса в постройката. Вратата беше отворена, на входа имаше мрежа против насекоми. Двамата пиеха безалкохолни от кутии и бяха подпрели автоматите си на стената. Отляво на постройката имаше малка заравнена площ, на която беше паркиран пикап като онези, които беше видял вътре в базата.

Зачака, гледаше и се ослушваше. Минаха петнайсет минути — предостатъчно време за някой патрул да отиде до портала и обратно. След като се увери, че няма трети пазач, той се промъкна към станцията; ромонът на водата заглушаваше стъпките му. Подуши и долови амониевата миризма на урина. Проследи я до една дебела палма, намираща се на четири-пет метра от вратата. Продължи наляво, като намери скривалище между пикапа и палмата. Приклекна и зачака неизбежния момент, когато единият от двамата щеше да излезе.

След десет минути търпението му беше възнаградено. Единият пазач, висок слаб мъж, излезе без автомата си и тръгна небрежно към дървото, като дърпаше ципа си. Блек го изчака да започне да се облекчава, преди да му скочи. Заби ножа вдясно от гръбначния стълб, като в същото време запуши устата му с длан, за да заглуши изненаданото му ахване. Натисна дръжката на ножа и завъртя. Кръвта от прерязаната аорта бликна от раната и оплиска пръстите му, когато извади ножа и положи тялото на земята. Бързо избърса ръката си в ризата на мъртвеца, без да откъсва поглед от отворената врата. Вътре нямаше никакво движение.

Прибра ножа, взе автомата и тръгна към помпената станция. Дръпна мрежата и влезе, без да забавя крачка. Вторият войник, набит бял мъж с дебел врат и също толкова дебели бицепси, вдигна очи и го погледна изненадано. Посегна инстинктивно за автомата си, сграбчи го за цевта и замахна, като отби щика на Блек и за момент го извади от равновесие. Войникът използва безценната секунда да обърне автомата и да го насочи към противника си, но Блек възстанови равновесие и заби щика в лицето му.

Усети удара на стомана в кост и видя как животът угасва в очите на жертвата му, докато автоматът се изплъзваше от отпуснатите ѝ пръсти. Рязко дръпна калашника назад и измъкна щика от отворената уста на мъртвеца. Подхвана политналото напред тяло, сграбчи го за яката и го повлече назад през масата, така че главата му да увисне от другата ѝ страна. Този път искаше да запази ризата чиста. Успя. Кръвта от устата потече по остриганата глава на жертвата и по пода.

Блек свали униформата на убития и я облече. Оказа се два номера по-голяма и вонеше на пот, но щеше да му свърши работа. Насочи вниманието си към неработещите в момента помпи, които пълнеха резервоара и подаваха вода за цеха за отделяне на изкопания материал. Намери главните кранове и ги затвори, след което сряза захранващите кабели. Вече нямаше да има вода за комплекса.

Ключовете на пикапа бяха окачени на кука зад вратата. Той ги взе и отиде при реката, изми грижливо лицето и ръцете си от кръвта и махна упорития камуфлажен грим от лицето и врата си. След като се почисти, отиде при пикапа, сложи очилата за нощно виждане, торбичките и оръжията под седалката до шофьора и запали двигателя. Преди да потегли, включи осветлението на купето, сложи си светлокафявата барета на „Сейбър“ и се погледна в огледалото. Като се изключеше четиридневната четина, изглеждаше почти сносно. Бялото на очите му блестеше като полярен лед.

Мощната тойота пое по стръмната изровена пътека, водеща до комплекса. Блек караше бавно, тъй като искаше охраната на портала да чуе само спокойни, рутинни звуци. Пътеката зави надясно, после в обратната посока и стигна до главния път, който водеше към входа. Без да превключва от втора скорост, Блек приближи осветения район пред поста на охраната и спря. В малката предпазена от насекоми кабинка имаше двама души и два екрана, които показваха множество картини от охранителните камери по периметъра. Единият от мъжете излезе, като присвиваше очи срещу ярката светлина на прожекторите, и видя ръката на Блек, който му махна приятелски. Натисна едно копче и бариерата се вдигна. Блек мина през портала без премеждия. Погледна в огледалото и видя, че пазачът влиза в кабината.

Както беше очаквал, влизането в комплекса беше лесната част.

Продължи още малко по пътя, после зави наляво към района, където се намираха складовете и цистерните за гориво. Скрит от охраната на входа зад насипите около цистерните, спря при другите пикапи, изключи светлините и изгаси двигателя. Слезе, прибра ключовете в джоба си и си сложи очилата за нощно виждане. Дизеловият генератор боботеше гръмогласно, което го устройваше идеално. Блек се огледа и се увери, че охранителните камери са насочени по дължината на оградата. Имаше изглед към лагера и не видя никакво движение. Въпреки това от наблюденията му през малките часове на предишния ден знаеше, че някъде трябва да има патрул от двама души. Това означаваше, че трябва да избягва четирима пазачи, ако броеше и двамата при портала.

Саботажът е изкуство. Той не се свежда само до това да причиниш щети, а да го направиш по такъв начин, че да предизвикаш възможно най-голяма паника, объркване и ужас. Войниците от САС изучаваха седмици наред тази дисциплина, но за Блек тя винаги беше нещо естествено — докато изпълняваше плановете си за избиване и унищожение, той се чувстваше удобно като художник, който подготвя палитрата си.

След като се увери, че всичко е наред, той прибра очилата в пикапа и си сложи баретата. Сложи си кобура под мишницата, нагласи торбичките, остави автомата в купето и заключи колата.

Нямаше връщане назад.

Тръгна спокойно през сенките към средата на полукръглия насип, който ограждаше двете цистерни. Площта пред тях беше бетонирана и до едната страна имаше две големи помпи. Едната беше от онези, които могат да се видят на всяка бензиностанция; втората беше по-голяма и изпомпваше авиационно гориво през навит на макара маркуч до хеликоптера, който се намираше на двайсет метра вдясно. През средата на бетонната площадка минаваше покрита с метална решетка канавка, която беше свързана с мрежа подобни канавки и се изливаше в отводнителния ров, разделящ обитаемата част на комплекса от мината.

Блек вдигна решетката и взе дизеловата помпа от стойката ѝ. Напъха накрайника ѝ в канавката, запали я и я застопори на включено положение. Моторът на помпата зави по-високо от генератора, но след няколко секунди първоначалната дисхармония сякаш се сля в един-единствен звук. Блек нагласи решетката така, че да държи помпата на място. Нафтата потече в канавката, като издаваше лека миризма, много по-слаба от тази на бензина и дори на авиационното гориво — тъкмо това я правеше идеален избор за всеки подпалвач.

Блек остави помпата да си върши работата и се зае с втория етап от плана. Върна се при пикапите и се сниши под прозорците на крайния. Отвори вратата на шофьора, извади ключовете, оставени от миньорите в запалването, хвърли ги настрани и сряза с ножа си и четирите гуми. Въздухът излезе със съскане и колата клекна, докато гумите не опряха в джантите. Продължи със следващия пикап, после с третия, като повтори процедурата, докато не остана само колата, която беше докарал от помпената станция.

След като пикапите бяха извадени от строя, оставаше да се погрижи за проблема с тежките картечници, монтирани върху два от тях. Самите оръжия не бяха заредени, но лентите с патрони се съхраняваха в метални кутии, завинтени за каросериите. Единственият начин да ги обезвреди беше да унищожи цялата кола. Блек взе един бидон и го отнесе при помпата. Извади маркуча от канавката, напълни бидона, пак натика маркуча във водата, след което помъкна бидона и изпразни съдържанието му през отворените прозорци на колата.

Скри се в сенките покрай насипа, извади голям блок пластичен експлозив и го раздели на пет части — две с тегло около килограм и три по половин килограм. Във всяка заби детонатор с размерите на голям патрон. Детонаторите имаха заряди, които се задействаха с батерии; Блек ги настрои да се задействат, когато натисне едновременно двете червени копчета на дистанционното с размери на телефон.

Увери се, че дистанционното е изключено, и излезе от сенките.

До хеликоптера можеше да се стигне единствено като пресече откритата площ и трябваше да се държи така, сякаш има всички основания да е там. Закрачи през тревата към площадката, като се оглеждаше за двамата патрулиращи, и стигна незабелязан до хеликоптера. Голямото му туловище изглеждаше прекалено грамадно и тежко, за да може да лети. Бронята му беше достатъчно силна да устои на картечен огън от земята. Щеше да направи грешка, ако закрепи половин килограм експлозив за корпуса с очакването, че ще го изкара от строя. Дори цял килограм, ако се поставеше неправилно, щеше само да огъне леко ламарините.

Блек се мушна под десния борд, където не можеше да бъде видян. Опита вратите. Оказаха се заключени. Не му оставаше друго, освен да се покатери. Стъпи на стъпалото, пресегна се към обшивката над вратата, където се намираше външната лебедка, и се хвана за ръба на широкия ауспух над нея, за да се задържи. Сега се намираше на един разтег от основния механизъм на ротора и отворите за всмукване на въздух на двигателите. След кратко колебание избра не двигателите, а потенциално по-уязвимия ротор. Залепи половин килограм експлозив около главната ос, като го оформи като пластилин; надяваше се, че ударните вълни ще са достатъчно силни, за да разбият лагерите на ротора и да го направят неизползваем.

Скочи на земята по-шумно, отколкото му се искаше, и тръгна обратно към насипа, като устоя на желанието да забърза. Напредваше добре, но времето му изтичаше — миризмата на нафта започваше да се разнася във влажния въздух.

Време беше да ускори темпото.

Извади втората половинкилограмова буца експлозив и я лепна за цистерната с авиационно гориво. Взе маркуча и го прокара до най-близката сграда — правоъгълната постройка от железобетон, за която беше решил, че е оръжейната. Остави накрайника до бронираната врата, върна се при помпата и натисна копчето за включване. Втората помпа забоботи по-силно от първата. Блек се поколеба за момент дали да не я изключи, но накрая реши да рискува.

Миризмата на изпаряващо се авиационно гориво бързо стигна до носа му. Внимателно планираната му крива на риска бързо ставаше все по-стръмна. И скоро щеше да стане вертикална.

Даде си три минути.

Подигравателен глас в главата му отбеляза, че може да са му последните.