Черното изкуство да убиваш

34.

„Няма да ходя в проклетата Венецуела“. Думите, които отекваха в главата му, докато заспиваше, бяха същите, с които и се събуди.

Премина с негодувание през сутрешната рутина — бръснене, душ и закуска от препечена филийка и силно кафе. В седем и половина седеше на бюрото си, но прекара безплодни трийсет минути във взиране в празна страница. Умът му беше нападнат и превзет от мисли за Ирма Щайн и колегите ѝ. Отказваше да се съсредоточи върху доклада и вместо това упорито се опитваше да състави логична поредица от събития, които да обяснят как една млада американска дезертьорка петнайсет години по-късно координира отвличания на водещи британски учени под дипломатическото прикритие на Френска Гвиана.

Часовникът на колежа отброи осем, а Блек не беше написал нито думичка. В раздразнението си реши да излезе да си прочисти ума. Ясното топло време от предишната седмица се беше сменило с ниска облачност и ситен ръмеж. Той обу ботуши, облече дъждобран, излезе от колежа, зави наляво по улица „Уолтън“ и след осемстотин метра се озова при откритата шир на Порт Медоу.

Тристате акра пасище, използвано от свободните селяни на Оксфорд от десети век, беше безценна ивица пущинак, притисната между северните предградия на града и Темза. В ранните часове на мрачната съботна сутрин, в първия ден на лятната ваканция, мястото пустееше. Съвсем сам, Блек излезе от пътеката и тръгна към реката. Недалеч малко стадо понита пасеше мързеливо грубата трева. Блек мина между тях, стигна до брега и тръгна на север.

Ускори темпото, мускулите му се напрегнаха и кръвта се раздвижи по-енергично по вените му. Докато физическото усилие започваше да поглъща нервността му, обърканите му противоречиви мисли започнаха да се разделят на отделни нишки. Беше ядосан на Тауърс, задето бе нахълтал в крехкия му, но установен живот; гризяха го съмнения около доклада и професионалното му бъдеще и тъгуваше за Фин. А под всичко това беше смутен от инстинктите си за отмъщение и бесен, че беше позволил на Ирма Щайн да се измъкне през пръстите му — при това не един, а два пъти.

Извървя още километър и половина, като продължаваше да ускорява крачка, докато накрая почти премина в бегом. Задържа темпото до края на поляната и обратно. Най-сетне усети, че равновесието му донякъде се възстановява. Рационалните мисли започнаха да надделяват. През последния километър и половина по улиците на Джерико реши да прати на Тауърс криптирано съобщение, с което да сподели теорията си кои са убийците на Фин и в същото време ясно да каже, че участието му в операцията е приключило. Смяташе, че убийците най-вероятно са наемници, представящи се като частна охранителна фирма. Подозираше, че във фирмата има силен френски елемент. Големите охранителни корпорации често се управляваха от бивши висши военни. Някой пенсиониран френски генерал с политически връзки би бил сред малцината, способни да осигурят дипломатически паспорти за хората си. Може би в замяна на тях изпълняваше услуги в някоя от многото неспокойни точки в Африка, където французите продължаваха да имат икономически интереси в бившите си колонии.

Всичко това беше напълно логично. Въпросът на кого Щайн и шефовете ѝ предават научна информация беше не толкова очевиден и не бе проблем, на който той можеше да намери решение. Според Блек този въпрос трябваше да се разреши на най-високо ниво, с участието на министри от правителството, специално подбран екип на Службата за сигурност и с всички ресурси на Специалните части, които можеха да се отделят. Тауърс открай време обичаше да е единак, който успява там, където батальоните се провалят, но сега не беше време да действа сам. Врагът беше прекалено силен, а последиците за бъдещето — огромни.

Когато се върна при портала на колежа, мислите му вече бяха подредени. Спря при портиера да вземе пощата си и продължи към квартирата си.

— Лео?

Обърна се в средата на двора и видя Карън, която бързаше да го настигне. Не бяха разговаряли от онази неловка раздяла в началото на седмицата. Блек усети как се напряга от срам.

— Карън. Здравей.

Тя го изгледа объркано.

— Станало ли е нещо?

— Не си чул, нали?

— Какво да съм чул?

Тя преглътна и отметна един кичур от лицето си.

— Човекът, който пусна твърденията срещу теб… направи изявление в имейл. Разпрати го е до всички преподаватели и до ректора. Това изобщо не е добре, Лео.

Докато Блек седеше с лаптопа на канапето и четеше имейла, който Карън му беше препратила, тя направи кафе в кухнята. Тауърс му беше казал, че юристите на правителството са запушили устата на Махмуд. Статията, която се беше появила в „Черуел“, бе свалена от сайта и от трите други онлайн вестника, които я бяха копирали.

Министерството на отбраната си беше свършило работата. Имаше извити ръце и заплашени издатели. Бяха уверили Блек, че всичко е приключило. Но вместо да си мълчи, Махмуд отново беше предприел офанзива и бе нанесъл поражения — и Блек се боеше, че те не могат да се поправят.

По време на задържането си през 2007 г. Юсуф Али Махмуд, тогава старши чиновник в либийското Министерство на вътрешните работи, несъмнено беше част от местния клон на Ал Кайда в Триполи. Блек, Фин и още двама го бяха заловили и го бяха подложили на разпит за няколко дни, след което организираха прехвърлянето му в Ирак, където беше предаден на американците. Четири години по-късно се намесила политиката и Махмуд заедно с други видни фигури, задържани в Либия, бил тихомълком освободен от Гуантанамо в замяна на тяхното сътрудничество в хаоса, обхванал страната след кървавия край на Кадафи. По-нататъшната му кариера в политиката не се развила добре. Фракцията, към която принадлежал, била смазана през 2014 г. и той потърсил убежище в Ливан. Там, останал без пукната пара, се опитал да съди британското и американското правителство за отвличане и незаконно задържане. Всичките му обвинения били отхвърлени.

Отърваването му жив не му било достатъчно и Махмуд очевидно беше решил да си отмъщава като форма на компенсация. И беше избрал да насочи огъня си към Блек, когото смяташе за главен виновник за нещастията си:

Изявлението продължаваше в същия дух още няколко страници, на които се описваше нечовешкото отношение в американския военен затвор, преди Махмуд да бъде освободен и върнат в Либия четири години по-късно по искане на британската Секретна разузнавателна служба. Получил свободата си, при условие че действа като британски агент и се опитва да влезе в новото либийско национално правителство. В заключителния си залп Махмуд пишеше:

Блек вдигна очи от екрана и видя, че Карън е застанала срещу него и го гледа. Беше толкова погълнат от четенето, че не беше забелязал нито нея, нито чашата кафе, оставена на ниската масичка от дясната му страна.

— Е?

— Не бих го нарекъл блестяща препоръка. — Опитът му за шега превърна студената атмосфера в ледена.

— Вярно ли е?

— Знаеш, че не мога да обсъждам подобни въпроси.

— На кого бих могла да разкажа…? Нямаш ли ми доверие?

— Не става въпрос за доверие, Карън. — Блек затвори лаптопа и го бутна настрани, като се мъчеше да устои на изкушението да свърже имейла с Ирма Щайн и онези, за които работеше тя.

— Но и не го отричаш?

— Дори не мога да си позволя да играя тази игра — каза Блек. — Отричането и потвърждаването са две страни на една и съща монета. Не го правим.

— Ние? И кои сте тези ние, по дяволите?

— Виж, съжалявам, че си получила този имейл — каза Блек, избягвайки въпроса. — Благодаря, че ме уведоми.

Карън се отпусна на въртящия се стол до бюрото и го погледна питащо.

— Лео, искаш ли мястото? Защото ако го искаш, ще трябва и ти да представиш своята версия. Мислиш ли, че Питър, Силвио или Клеър ще се задоволят с нещо по-малко от пълно обяснение за какво става дума? Те трябва да знаят кой си.

Блек я гледаше и му се искаше да може да ѝ каже истината — че Махмуд е терорист, опетнен с кръвта на невинни, че светът би бил много по-добро място без него — но това беше невъзможно. Ако се разчуеше, че е издал поверителна информация, щеше да изгуби армейската си пенсия и най-вероятно щеше да бъде съден. Намираше се във възможно най-лошото положение — да е невинен и да не може да се защити.

— Карън, аз бях войник през един от най-натоварените периоди в историята на британската армия. Участвал съм във всеки голям военен конфликт и в много други… Единственото, което мога да направя, е да посоча сегашната си работа. Ако искаш да знаеш кой съм, в какво вярвам и защо съм тук, прочети какво съм написал.

Той посочи малката купчина ръчно изписани листа на бюрото.

— Знам кой си, Лео. Не си толкова добър в криенето, колкото си мислиш. Ти си човек, който е правил лоши неща и се опитва да се покае. Видял си най-лошото и мислиш, че има по-добър начин. Мога да живея с това. Хората се променят непрекъснато. Мога дори да живея с тайните ти, но онова, което не мога да понеса, е… — Тя млъкна и прехапа устна, сякаш се мъчеше да сдържи сълзите си.

На Блек му се прииска да се пресегне и да докосне ръката ѝ.

— Мъжът, който ме нападна… Кажи ми, че няма нищо общо с всичко това.

— Не виждам защо трябва да има.

Тя му отвърна с наранен, обвиняваш поглед, който виждаше право през лъжата му.

— Защото съм единственият ти приятел тук, Лео. И си мисля, че ако някой е решил твърдо да направи така, че да не оцелееш на това място, отчуждаването ми от теб е доста добра част от плана.

Блек се опита да намери думи, които да не противоречат на съвестта му, но те му убягваха.

— Е, ако не можеш да ме увериш в това, може би ще бъдеш достатъчно почтен да ми кажеш честно дали съм в опасност. И те питам, защото ми позвъниха в четири сутринта — и вчера, и днес. И двата пъти от другата страна мълчаха. Знам, че може и да е нищо, но няма как да не се уплаша, Лео. Страх ме е.

Тя зачака, докато Блек се мъчеше да смели чутото. Мислите му продължаваха да се връщат към хотелската стая в Париж и моментната загуба на самообладание, която беше задействала поредицата събития, които вече го бяха довели до убиването на двама души. Дълбочината на собственото му лицемерие го отврати.

— Добре — каза Карън и стана от стола. — В такъв случай ще съобщя на полицията. Казаха ми да им се обадя, ако се случи нещо. — И тръгна към вратата.

— Карън. Моля те. — Блек откри, че е тръгнал след нея. Хвана я за ръка и я обърна. — Съжалявам… Ще се обадя, ще се погрижа да те наглеждат.

— На кого ще се обадиш?

— Не мога да ти кажа.

— Харесвах те, Лео. Доверявах ти се…

Блек пусна ръката ѝ.

— Давам ти последен шанс. Кой си ти?

— Точно в момента и аз не съм сигурен.

Очите ѝ се напълниха със сълзи на гняв и разочарование.

— Мисля, че ще е най-добре засега да не разговаряме повече.

Тя излезе, като затръшна вратата.

Сякаш винаги имаше някой, който да затръшва вратата му.

Докато слушаше как стъпките ѝ се отдалечават по чакълената пътека, Блек си даде сметка колко силни са чувствата му към нея. И осъзнаваше, подобно на няколкото пъти по-рано, че вече е късно.