Черното изкуство да убиваш

19.

След обаждането на Тауърс в полицията малко преди седем сутринта пред вратата на Карън се появи млада полицайка. Карън излезе замаяна и дезориентирана от спалнята, все още облечена в дрехите, с които бе спала. Докато правеше кафе в бокса, Блек чу полицайката да обяснява, че началникът ѝ решил да осигури на Карън двайсет и четири часова лична охрана, докато се опитват да открият нападателя ѝ. Било чисто предпазна мярка, увери я тя, но уместна, като се имало предвид, че през последните месеци бяха изчезнали двама учени, работещи в университета. Карън се поколеба и накрая отказа, като предпочете да избере предложението за преносим паникбутон.

Блек се почувства виновен и лицемерен, когато Карън беше подканена да разкаже интимни подробности за раздялата си с Джоуел. Полицайката записа всяка дума на лаптопа си и обеща, че ще говорят с него. Единственото утешение за съвестта на Блек беше мисълта, че на прага на крадливия ѝ съпруг ще цъфне полицията — за предпочитане, докато младата му приятелка е там.

След половин час разговорът беше приключил и полицайката си тръгна, като преди това остави на Карън визитката си и листовка на службата за подкрепа на жертви на насилие и обеща, че нейният случай ще се разгледа приоритетно.

— Изглежда ми компетентна — каза Карън, сякаш се мъчеше да окуражи самата себе си.

— Да — отвърна Блек и изпита още по-силна вина, докато я гледаше как нервно подърпва ръкава на пуловера си. — Искаш ли да остана известно време?

— Не, ще се оправя. Виж, много съжалявам, че ти се натрапих. Снощи не можех да мисля свързано.

— Изобщо не си се натрапила.

— Благодаря. — Тя му се усмихна и отметна един кичур от лицето си.

Блек забеляза деликатните лунички по бузите ѝ и пълните ѝ устни.

— Можеш да ми се обаждаш по всяко време. Ще се опитам да запомня да не изключвам телефона си — каза той и се усмихна.

Тя отвърна на усмивката му и го погледна за момент в очите, преди да се извърне малко засрамено.

Какъв беше подходящият жест — ръкостискане, целувка по бузата? Докато Блек се опитваше да реши, моментът за нещо, което би изглеждало естествено или спонтанно, отмина, оставяйки го без друга възможност освен да махне неловко с ръка и да тръгне към вратата.

— Е, довиждане.

— Довиждане, Лео.

Той слезе по стълбите с усещането, че нещо между тях се е променило. До предишната вечер бяха колеги с учтиви и приятелски отношения, но тази сутрин се бяха събудили като нещо повече от това. Но като какво? Дали бяха станали близки приятели? Довереници? Начинът, по който Карън го беше погледнала право в очите, му се бе сторил като подкана да прекрачи някаква граница. Но колкото и да се изкушаваше, инстинктът му казваше да остане на разстояние. Връзките му с жени бяха кратки, нещастни и останали в миналото. Блек се беше научил да живее без любов и секс и това му беше донесло един вид покой. Отдавна беше решил, че романтичните чувства са усложнения, без които може.

Но присъствието на Карън си оставаше упорито в ума му, колкото и да се опитваше да го пропъди.

Взе душ, преоблече се, закуси набързо и направи едно сутрешно упражнение, преди да хване един от многото автобуси, които сновяха денонощно между Оксфорд и Лондон. След час и половина слезе на Марбъл Арч и тръгна през Хайд Парк с надеждата, че ходенето ще изостри апетита му за несъмнено тежкия обяд, който го очакваше.

Покрай топлото време в парка се бяха стекли куп хора, а с тях и всички фантастични противоречия, характерни като че ли единствено за Лондон. Големи групи облечени в черно майки от Близкия изток си устройваха пикници на тревата с децата си, а до тях няколко млади бели жени по бикини си правеха слънчеви бани. Скейтбордисти, ортодоксални евреи, богати саудитци в широки роби и просещи цигани се смесваха с групи китайски и американски туристи. Несъвместими другаде различия се бяха събрали заедно в това кътче на столицата, което незнайно как беше успяло да се превърне в неутрална територия.

На Хайд Парк Корнър мина под Уелингтън Арч и продължи по Конститюшън Хил, заразен от вълнението на туристите, тръгнали към Бъкингамския дворец. Розовият паваж, огромните знамена на чисто белите пилони и гвардейците с техните червени куртки и шапки от меча кожа се съчетаваха в спектакъл на великолепна и добронамерена устойчивост в сърцето на един разбунен свят. Блек си помисли, че тълпите се събират тук с вярата, че зад стените на двореца се крие магическа тайна и че Нейно Величество е някакво полубожество, пълна противоположност на всичко примитивно и долно в човешката природа.

Остави множеството зад себе си и продължи по Мол, след което мина през Марлборо Роуд към Пал Мал, където се намираха най-ексклузивните клубове на Лондон. Никога не беше разбирал защо на някои хора им харесва толкова да се затварят в подобия на провинциални къщи от епохата на крал Едуард и да прекарват часове наред в компанията на други, които са техни точни копия, но той беше изключение сред бившите си колеги. Част от военния живот беше да си от „подходящия тип“ или иначе казано, да имаш безупречни маниери и в същото време да си готов — ако висшестоящите са в по-весело настроение — да пиеш до забрава и да се унижаваш с просташки изцепки и имитации на рицарски двубои с метли. Блек неведнъж беше участвал в подобни изпълнения, почти винаги със стиснати зъби. Нямаше време за детинските ритуали на британското офицерство. Клубът, офицерската трапезария и пансионът, в който винаги ставаше течение, му се виждаха продължения едно на друго.

Портиерът — с фрак и цилиндър — го посрещна топло. Беше минало половин десетилетие откакто Блек беше прекрачвал прага на Военния клуб (наричан от членовете му Съборетината), но въпреки това го посрещаха така, сякаш е бил тук и вчера. За негово изумление старият рецепционист помнеше името му и го беше отметнал в списъка на очакваните гости преди Блек да успее да стигне до махагоновото бюро, където любезно му беше съобщено, че полковник Тауърс го очаква в Салона за кафе. Блек се качи по широкото стълбище покрай портрети на имперски генерали и си спомни особената почит, с която се посрещаха тук офицерите от Специалните части. Служителите на клуба открай време се гордееха, че ги познават, и обичаха да го показват чрез тънки прояви на преувеличена дискретност.

Салонът за кафе всъщност беше ресторантът на клуба. Традицията повеляваше името на помещението да се запазва дори ако предназначението му се променя; затова барът си оставаше и винаги щеше да си остане „Салон за пушене“. Покрит с ламперия от светъл дъб и големи портрети на отдавна мъртви доблести и мъже, Салонът за кафе беше изпълнен с тракане на прибори и бърборене на мъже на средна възраст. Фреди Тауърс вече беше седнал на любимата си маса в ъгъла, затъкнал небрежно бяла салфетка в яката на ризата си.

— Лео, ето те и теб. Започвах да се чудя дали ще дойдеш. — Посочи чашата, поставена на определеното за Блек място. — Поръчах ти аперитив.

Докато сядаше, Блек си погледна часовника. Беше едва един и три минути. Тауърс си беше останал същият маниак на тема точност.

— Реших да се разходя през парка. — Отпи от поръчания му джин. Беше достатъчно силен, за да тръшне и кон.

— Как е приятелката ти? Полицията свърза ли се с нея?

— Да. Благодаря.

— Добре. Мисля, че ще си поръчам телешко. Имат изключително пино, което ще върви идеално с него. Какво ще кажеш?

Без да му дава възможност да избира, Тауърс кимна на сервитьора и поръчката, очевидно обмислена предварително, беше направена. След секунди се появи сомелиер и напълни чашите им с бистро деликатно червено вино, което се хлъзгаше през глътката с опасна лекота.

— Разкажи ми за госпожица Питърс — каза Тауърс. — Просто приятелка ли е, или нещо повече?

— Просто приятелка. — Блек побутна джина настрани и предпочете виното. — И колега. Една от малкото, които смятат, че заслужавам преподавателско място.

Тауърс кимна сериозно.

— Смяташ ли, че е била нападната нарочно? Че е било един вид отмъщение за изпълнението ти в Париж?

— Знаеш ли нещо, Фреди?

— След твоето обаждане сутринта имах и друго, от Катлин Фин. Голямата ѝ дъщеря била нападната вчера, докато отивала на училище. Някакъв мъж минал покрай нея на улицата и смачкал фас в темето ѝ. Само по себе си би могло да е случайно съвпадение…

— Какво каза полицията?

— Почти нищо. Хубаво русо момиче. Точно от онези, които стават жертва на откачалки.

Блек усети как жилите му се напрягат. Помисли си за безгрижния смях на Меган в деня, когато беше посетил дома им. За невинността на трите деца, които тепърва щяха да научат, че баща им няма да се върне.

— Предполагам, че целта е била да се демонстрира сила. Те вече държат четирима наши учени и подозирам, че имат свои хора в Службата за сигурност. Това е дело на някой, които иска да разберем, че има дълга ръка — несъмнено вдъхновен от руснаците и техните изпълнения в Уилтшър.

— Какъв е врагът? Някоя страна ли?

— Възможно, но инстинктът ми подсказва друго.

— Какво тогава? Терористична организация?

— По-вероятно бизнес начинание.

— Какво те кара да мислиш така?

Тауърс отпи замислено от виното си.

— Проучи ли имената на изчезналите, които ти дадох?

— Вече ти казах, това не е моя битка.

— Искаше да знаеш дали има нещо, което не съм ти казал. Интересува ли те, или не?

Блек кимна с неохота.

— Доктор Белман и професор Кенеди работят в един и същи департамент. Той създаде невероятни наночастици за медицинско приложение, а тя разработи механизма за доставянето им. Знаеш ли какво представляват наночастиците?

— Горе-долу.

— Микроскопични машини. В този случай те се загряват, когато бъдат изложени на определена честота. Доставени в подходящите клетки в мозъка, те могат да активират нервни вериги. Възможностите са безкрайни. До неотдавна проблемът беше как да стигнат до дестинацията си. Доктор Белман намери решението. С изключително вещо микроинженерство тя създаде подобна на кошница структура, изплетена от ДНК нишки, която може да отнесе наночастиците до всяка дестинация. Наистина изумително постижение.

Блек размисли за джина и посегна към чашата. Усещаше, че му предстои да слуша лекция от Фреди.

— Доктор Анди Сфирис е компютърният гений, за когото споменах. Вторият, когото отвлякоха. Англичанин от гръцки произход. Работи за биотехнологична стартъп фирма в Кеймбридж, направила най-точната засега компютърна симулация на човешкия мозък. Триизмерна карта на милиарди неврони и техните функции. Засега са в самото начало, но се надяват, че след няколко години ще могат да моделират ефекта на всеки стимулант и целта им всъщност е да предскажат физиологичната и психологичната реакция. Само си представи — да знаеш как ще отговори мозъкът на даден химикал или реклама. Невероятно. — Тауърс поклати глава със страхопочитание. — Уникалният принос на Сфирис е създаването на изкуствен интелект, който картографира онова, което се вижда при сканиране на мозъка, и колкото повече научава за връзките между невроните, толкова по-добре успява да запълни белите петна. Казаха ми, че вече е предсказал с деветдесет и девет процента точност каква ще бъде функцията на всяка некартографирана част на мозъка. Изцяло логически процес, несъмнено, но въпреки това зашеметяващ.

— Наночастици и карта на мозъка. Къде ни отвежда това?

— До доктор Ларс Холст, четвъртия отвлечен. Той е датчанин, но прекарва поне половината от времето си в Имперския колеж тук в Лондон. Държи опитните си животни в Копенхаген, където работи като невропатолог. Британските университети не си падат по експерименти върху примати — и трябва да кажа, че напълно ги разбирам. Както и да е, специалността на Холст е пристрастяването. Казано най-общо, работата му показва, че ние се пристрастяваме към химикалите в мозъка, а не към стимуланта или веществото, което причинява отделянето им. Холст не е публикувал много през последните пет години, но сред колегите му се носи слух, че се кани да представи нещо голямо. Най-добрата информация, до която успях да се добера, е, че работи върху промяната на центровете за награда в мозъка по такъв начин, че да ги кара да се активират в отговор на конкретен стимул. Това също е едва зараждаща се наука, но преди пет години той имплантирал електроди в мозъците на плъхове и ги тренирал да заместват едно пристрастяване с друго. Вземал пристрастено към хероин животно и го правел зависимо към захар, никотин, кофеин или каквото се сетиш.

Тауърс млъкна, колкото да си поеме дъх и да отпие голяма глътка вино.

— Както казах, това са четиримата, за които знаем. Дори да са изгубили техни учени, американците не го споделят, но така стоят нещата в наши дни. Мълчиш и не признаваш нищо. — Приключил с лекцията, той се облегна назад в стола си. — Какво мислиш?

— За кое?

— Стига, Лео. Сигурен съм, че си също толкова заинтригуван, колкото съм и аз. Някаква групировка си прави целия труд и разходи да корумпира британски агенти и да си осигури достъп до най-новите постижения в областта на неврологията. И тук е черешката на тортата — общото между четиримата отвлечени е, че аз съм ги отглеждал в продължение на месеци. През последните две години съм правил подробни доклади за работата на повече от сто учени и съм ги вкарал в системата. От нея е изтекла информация и от всичките тях изчезват именно тези четиримата.

Тауърс зачака отговора на Блек.

Блек пък се бореше с факта, че предложението му да идентифицира тялото на Фин е причината двама невинни и уязвими хора да пострадат. Той посегна към чашата си и изгълта остатъка от джина.

— Искам да знам само едно, Фреди. Доколко онези, с които си имаш работа, представляват опасност за Карън и за семейството на Фин.

— Честно ли? Имаш точно толкова представа, колкото и аз.

— Ами ако мъжът, който е посегнал на детето, е същият, който е нападнал Карън? В тази страна не можеш да се движиш, без да бъдеш засечен от камера.

— Всичко опира до ресурси, Лео. А те не достигат. Имаме да следим три хиляди ислямски екстремисти и почти толкова други откачалки. И в този случай не можеш да се довериш на обичайните канали. Което, предполагам, прави мен единствен ресурс. — Тауърс го погледна в очите с откровеност, която беше колкото нехарактерна, толкова и изнервяща. — Както, разбира се, и всеки, който е достатъчно добър и доверен, за да ми помогне.

Сервитьорът се появи с обяда им, като осигури на Блек кратко спасение, докато Тауърс беше насочил вниманието си към крехкото месо и втората чаша вино. Храната беше съвсем същата, каквато я помнеше — проста, добре приготвена и доставяща удоволствие, точно както я обичаха Тауърс и другите членове на клуба.

Тауърс ядеше като човек, гладувал цяла седмица. Натрупаната му нервна енергия се канализира в почти неприлична концентрация върху чинията. Минаха няколко минути, през които Блек се чудеше дали Фреди е забравил, че не е сам. В столовата често се шегуваха, че Тауърс яде така усилено, както работи, спори, сражава се и заговорничи. Едва след като се справи и с последния картоф, той поднови разговора, сякаш го беше прекъснал само преди секунди.

— Ако трябва да съм честен, неврологията не беше в моя списък с най-уязвими технологии. Заемаше отделна ниша. Мислех си, че може да има някакво бъдещо приложение като самолети, управлявани от мозъчните вълни на пилотите, но не е нещо, което да представлява непосредствен интерес. Онова, което ме заинтригува първо, беше срещата ми със Сфирис. Запознахме се на една конференция. Той говореше за възможността за разчитане и препрограмиране на мозъка така, сякаш това ще стане реалност след няколко дни. Това веднага ме накара да си помисля за безстрашни войници или още по-лошо, за терористи. Той спомена Холст. Сътрудничели си преди няколко години, когато Холст още използвал игли и катетри, за да вкарва вещества през малки дупки в черепа, но… — Той замълча и задраска с нокът изсъхнало петно от сос върху колосаната покривка. — Мисля, че трябва да се боим, че нещата са се развили доста бързо.

Тауърс наклони замислено глава настрани.

— Мислих дълго върху всичко това и ето до какво стигнах. Имаме Холст, който знае как да променя поведението, като променя химията на мозъка. Белман и Кенеди пък са разработили механизъм за постигането на тази промяна, а Сфирис моделира и предсказва резултата. Трябва само да ги събереш заедно, ако целта ти е да промениш мислите на хората, може би дори без те да го разберат. Мога да разбера защо някоя страна би проявила интерес към такова нещо, но една бизнес групировка би постигнала много повече, ако пазарът ѝ е целият свят. Откъдето и да го погледнеш, не е нужно особено богато въображение, за да си дадеш сметка, че мотивите няма как да са добри.

Блек продължи да се храни, като се мъчеше да се преструва на безразличен.

— Трябва да призная, че всичко това доста ме изненада. — Тауърс наля останалото вино в чашите им. — През цялото време се безпокоя за джихадисти и военни групировки, добрали се до биологично оръжие, а се оказва, че най-страшният враг се е прицелил в нещо напълно различно. Не мисля, че си шокиран. Открай време обичаш да ми казваш, че винаги водим последната война.

Блек усети как го изпълва някакво странно и обезпокояващо усещане. Достатъчно слабо, за да го пренебрегне, но все пак предвестник.

— С кого си имаме работа, Лео? Това е въпросът.

Тауърс го прониза с поглед, който изискваше отговор.

Блек усети, че се предава. Присъщото му любопитство и напиращата студена ярост от събитията от предишния ден се обединиха, за да подкопаят защитите му.

Тауърс усети, че нещата се обръщат в негова полза, и не пропусна да се възползва.

— Трябва да разберем. При това бързо. Формирана е специална комисия под егидата на Кабинета. Постоянният секретар ѝ е председател и докладва директно на премиера. Останалите членове са председателят на Съвместната комисия за разузнаване, директорът на Специалните части, постоянният секретар към Министерството на отбраната и моя милост. Не можем да се доверим на Службата за сигурност. Нямаме представа докъде са успели да проникнат. Надяваме се, че не е до върха, но не можем да рискуваме. Позволих си да спомена името ти и то беше одобрено единодушно. Има и заплащане, естествено.

Блек го гледаше през масата.

Тауърс продължи:

— Изолирах шестима офицери от МИ5, които биха могли да имат достъп до докладите ми, както и двама с належащи мотиви да приемат парите на врага. Един от тях е комарджия, живеещ много по-охолно, отколкото би могъл да си позволи, а другият е семеен човек с болна съпруга, който е внесъл няколко значителни суми в банката през последните три месеца. — Погледът му бързо обходи салона и отново се спря върху Блек. Той сниши глас. — Искаме да ги разпитаме.

Блек запази безизразна физиономия.

— Знам, че нещата изобщо не са идеални, но залогът е прекалено голям, за да се следват нормалните практики. Това трябва да се направи извън протокола. По начин, който да позволява да отричаме. Нуждаем се от твърди отговори и ти си единственият, на когото се доверявам, че ще ги получи, Лео. Никой друг не може да се сравнява с теб. Това е ситуация, която изисква най-добрите.

Блек запази мълчание.

— Един ден работа с минимална подготовка. Еднократно. Двайсет и пет хиляди паунда. Погледни се, Лео — помня този костюм от двайсет години. Сервитьорите тук изкарват повече от теб.

Изкушението се засилваше. Блек му устоя.

— Вече не съм онзи човек, Фреди. Дори да исках да съм.

Той стана и тръгна към изхода, оставяйки виното си недопито.

Тауърс издърпа салфетката от яката си и я хвърли ядосано върху масата.