Черното изкуство да убиваш

44.

Докато Холст каканижеше досадно от мястото си, което беше получил наскоро начело на масата в ъгъла на столовата, Сара Белман само ровеше в закуската си. Като малка отстъпка към достойнството им на четиримата учени им бе позволено да се хранят сами, отделно от офицерите и сержантите на „Сейбър“, които ползваха столовата по същото време. Кенеди, който седеше срещу Сара, и Сфирис, който бе от дясната ѝ страна, като че ли също нямаха никакъв апетит. Без да забелязва ефекта, който оказваше върху тримата си колеги, Холст нагъваше с удоволствие наденичките си и жестикулираше с вилицата между хапките.

— Всичко е готово за следващите опити. Уверявам ви, че никой няма да пострада. — Той се усмихна на Белман. — Кога да очаквам първата серия годни за ползване наночастици?

Тя погледна Кенеди. Той беше отслабнал още повече през последните два дни и не беше казал нито дума, откакто бяха седнали на масата.

— Професоре? — подкани го тя.

— След ден-два — каза Кенеди.

— Отлично. Ако резултатите се окажат толкова успешни, колкото при опитите с приматите, краят му скоро ще се види. — Холст се усмихна. Очите му блеснаха оживено над зачервените му бузи.

Сякаш едва тогава забеляза, че останалите не споделят ентусиазма му.

— Добре ли сте, професоре? — обърна се той към Кенеди. — Надявам се да не прозвучи грубо, но напоследък сякаш не сте на себе си. — Погледна останалите за потвърждение. Сара заби поглед в чашата си. Сфирис се престори, че е погълнат от беленето на портокал.

— Бил съм и по-добре — кисело отвърна Кенеди. — От друга страна, вие, професор Холст, направо цъфтите. Тази работа явно ви подхожда.

Усмивката на Холст се стопи.

Сфирис, който рядко се обаждаше, се опита да намали напрежението.

— Сигурен съм, че всички имаме различни начини да се справяме със стреса. — И се усмихна помирително на Холст.

— И въпреки това мисля, че е по-добре да се прегледате, професоре. Просто за всеки случай.

Кенеди остави вилицата си и положи пожълтелите си ръце от двете страни на чинията.

— Не е нужно да се безпокоите за способността ми да завърша този проект, доктор Холст. Ще го направя само за удоволствието да разкажа на всеки, който се поинтересува, какво сте направили. Може би няма да е зле да прекарате следващите четиресет и осем часа в търсене на някое затънтено място на планетата, където да прекарате остатъка от живота си, защото никое свястно човешко същество не би поискало да общува отново с вас.

— Добро утро на всички. — Д-р Разия се появи с поднос в ръце. — Мога ли да се присъединя?

Кенеди стана от мястото си и тръгна несигурно към изхода, зарязвайки храната си.

— Всичко наред ли е? — попита Разия, доловил ледената атмосфера.

— Той не се чувства добре — каза Сара. — По-добре да ида с него.

Стана от масата и тръгна след Кенеди.

Настигна го в средата на плаца, който отделяше столовата от блока, където бяха квартирите им и лабораторията.

— Казах им, че сте зле. По-добре да не работите днес. Трябва да си починете.

— Взех решение, Сара. Участието ми в този проект приключи… Ти постъпи така, както искаш.

— Какво ще правите? Те няма да ви позволят… — Млъкна насред изречението, когато Кенеди внезапно спря. Дишаше тежко. Той залитна, сякаш припадаше. Белман успя да го подхване и да го задържи. Извика пазача пред квартирите им и той притича да помогне.

Влезе сама в лабораторията. Кенеди спеше, след като му бяха били голяма доза антибиотик заради съмнения за инфекция. Беше успяла да увери Холст, че професорът е зле и че не е нужно да взема на сериозно избухването му. Беше му казала, че сама ще свърши останалата работа. Първата серия наночастици беше почти готова. След четиресет часа можеха да започнат първите опити с хора.

Седна пред компютъра си и отвори редовете генетичен код, който щеше да бъде програмиран в механизма за прицелване. Поредицата от няколко хиляди букви щеше да бъде преведена химически в биологичен еквивалент на система за насочване, способна да открие шепа клетки сред милиардите други, от които е изградено човешкото тяло.

Ами ако кодът не проработеше? Ами ако сложеше прът в колелото, който да забави прогреса им и да им спечели време да намерят начин да се измъкнат?

Стискаше ли ѝ да го направи?

Хвърли поглед през рамо. При вратата нямаше никого. Беше сама със съвестта си. И за първи път през живота си реши да бъде храбра.