Черното изкуство да убиваш

22.

Слезе от джипа на полегналата от дъжда трева при Тай Аргел. Бурята беше отминала, слънцето бе надникнало иззад облаците и въздухът беше пълен с тежкия аромат на топла влажна растителност. Наближаваше средата на юни и градината бръмчеше от живот. Водно конче беше увиснало неподвижно над осветено петно под елшата до потока. Пчели се носеха сред цъфтящите бурени по онова, което трябваше да бъде окосен двор, пурпурни будлеи избуяваха от пукнатините в каменните стени. Това беше времето, което Блек наричаше златно. Краткият период между късния юни и предпоследната седмица на август, когато вечерният хлад щеше да се завърне и върховете на орловата папрат щяха да започнат да пожълтяват.

С все още замъглена глава от бирата, която беше изпил на погребението, Блек тръгна нагоре по пътеката с намерението да се отърве от костюма и да посвети последните няколко часа светлина на стягане на мястото. След няколко минути, с рязани джинси и стара тениска, слезе да си направи кафе. Докато пълнеше стария чайник от чешмата, забеляза дебелия плик на малката маса под прозореца. Нямаше спомен да го е оставял там и първата му мисъл беше, че Тауърс го е оставил при посещението си тук. Отиде при масата и видя, че под плика се подава листче. „От полковник Ф. Тауърс, с уважение“. Отдолу Фреди беше дописал разкривено: „Извинения за нахълтването. Налага се, ФТ“.

Нахълтване.

Блек се огледа за следи от влизане с взлом, но не откри нищо. Прозорците бяха здраво затворени, задната врата беше залостена отвътре. Онзи, който беше оставил плика — а беше малко вероятно да го е направил самият Тауърс — явно просто се беше справил с ключалката. С подходящите инструменти това беше толкова лесно, колкото и използването на ключ. Трикът беше евтин. Нямаше причина Тауърс да не му прати плика в Оксфорд. Това беше просто начин да му покаже, че не може да се измъкне. И най-вероятно, ако беше използвал момчетата от Кредънхил да му свършат работата, в момента едно от тях се криеше някъде в гъсталака и наблюдаваше.

Грабна плика от масата с намерението да го захвърли в печката, без да го отваря. Нещо обаче го спря — чувство за вина, лоялност, гняв — цяла бъркотия емоции, които го накараха да вземе кухненски нож и да го отвори. Изсипа съдържанието му върху кухненския плот — безконтактна кредитна карта на името на „Дейвид Харис“, шофьорска книжка с неговата снимка и същото име, както и сгънат лист. Разгъна го и видя имената и лондонските адреси на двама мъже и пинкода на картата. В края на страницата Тауърс отново беше написал на ръка: „За кого работят те?“, следвано от съкращението КБ, което, както винаги, означаваше картбланш.

Блек се загледа през прозореца към градината и видя два гарвана в края ѝ да кълват останките на умрял гълъб. Гарваните бяха коварни и находчиви създания и безжалостни ловци. Беше ги виждал как кълват очите на болни агнета. Блек мразеше жестокостта толкова, колкото и безчестието. Беше се надявал никога вече да не ѝ се отдава.

Чудесен идеал.

Отвори шкафа под умивалника и махна дървения панел, който скриваше тръбите. Глокът беше зад него. Посетителят му беше добавил към него три кутии патрони, боен нож с дръжка от кост и двустранен кобур за през рамо. Блек вдигна ножа към светлината. Стори му се познат.

Наистина беше. До последната драскотина.

Не го беше виждал от Хелманд. С Фин се бяха промъкнали към един талибански снайперист на вражеска територия и внезапно бяха открили, че са само двама срещу шестима мъже, разположили се върху един кирпичен покрив. Стрелбата не беше опция, която можеше да им позволи да се измъкнат живи. Други на тяхно място биха предпочели тихо да се измъкнат. Но не и Фин. Бяха изчакали търпеливо, докато всички, с изключение на двама заспят, след което се метнаха през парапета и за секунди видяха сметката и на шестимата.

Блек си спомни усещането на горещата кръв по ръката си и животинската тръпка от убиването. Никога не се беше чувствал по-жив и по-малко човек, отколкото през онази нощ.