Черното изкуство да убиваш

6.

Когато дойде на себе си, Холст лежеше по очи върху някаква хладна твърда повърхност. Крайниците му бяха изтръпнали. Беше със завързани очи, ръце и крака и някой беше натикал в устата му някакъв парцал, от което бузите му бяха на път да се сцепят. Въпреки тази мъчителна болка в устата се чувстваше силно упоен и прекалено лишен от енергия, за да е способен на друго освен да си поема дъх през запушения си нос. Отначало единственият звук, който чуваше, беше този на кръвта му, която бучеше в ушите му с неравномерния ритъм на сърцето му. После започна да долавя вибриране, тихо бучене на двигатели и сподавени ридания на жена, която се намираше някъде наблизо.

Нямаше начин да помръдне или да издаде разбираем звук. Беше напълно безпомощен. Уловен. Мина му през ума, че може би всъщност е мъртъв. Пред очите му като въртележка започнаха да се редят образи, каквито не беше виждал от времето, когато посещаваше неделното училище. Ангели, демони, потъналата в сянка фигура на Христос и змийска глава, голяма колкото на човек и с черно-зелени очи. Едва сподави напъна да повърне, уплашен, че това ще го задуши. Внезапно усещане, сякаш нещо под него поддава, разсея вниманието му. Движението се повтори и той осъзна, че е в самолет и че налягането в тъпанчетата му се засилва. Спускаха се към земята.

Беше жив.

Мина време — не беше сигурен колко — а хлипането продължаваше. Идеше му да изрита с крак и да го спре. Последва бръмчене на електромотори и познатият звук на спускащи се колесници. Той извика в съзнанието си образите на жена си Лора и децата им, момче и момиче на десет и осем. За няколко безценни мига те сякаш му се усмихваха, преди да избледнеят и да се присъединят към процесията гротески, изплували от изпълнените с най-големи страхове дълбини на ума му. Чу се как изстена като човек на смъртно легло и го заля самосъжаление. Какво беше направил, за да заслужи това? Защо той? Единствената му вина беше, че бе работил като роб, за да разшири границите на познанието.

Самолетът докосна земята, отскочи, после бързо намали скорост и спря. Дори в окаяното си състояние Холст разбираше, че самолетът е малък. Отвори се врата. Тежки стъпки приближиха и спряха недалеч от главата му. Яки ръце го подхванаха под мишниците и го изправиха. Развързаха краката му. Зад него жената заскимтя уплашено.

— Allons-y. — „Хайде.“

Холст чувстваше краката си като колци, закрепени за тялото му. Похитителят му наполовина го понесе, наполовина го повлече няколко крачки напред, после го свали по стълба в горещ влажен лепкав въздух, изпълнен с ритмичната песен на цикади.

Няколко души си подвикваха на френски. Думите звучаха като заповеди. Военни инструкции. Холст усети как по челото и гърба му се стича пот. Никога досега не беше изпитвал подобна жега. Тръгнаха по писта към звука на друг двигател, силен и груб в сравнение с този на самолета, от който бяха слезли току-що.

— Escalier. Quatre. — „Стъпала. Четири.“

Качиха се — първо Холст, като предпазливо напипваше всяко стъпало с обувката си, преди да пренесе тежестта си на него. Влязоха в някакво тясно пространство, миришещо на машинно масло и нагрята пластмаса. Сложиха го да седне на някаква седалка. След секунди чу как довеждат и жената. Тя плачеше и стенеше. Дрекер ѝ извика на английски да млъква. Тя не млъкна. Последва рязка плесница, вик на болка и хленченето спря. Качиха се още няколко души, затръшна се врата, двигателят изрева и засилващият се трясък над главата му му подсказа, че са в хеликоптер. Усети как машината се откъсва от земята, олюля се леко и рязко потегли напред.

Полетът беше горещ и шумен и доколкото Холст можеше да прецени, продължи по-малко от половин час. Предположи, че се намират в тропиците. Може би някъде в Африка? Вероятно в някоя от бившите френски колонии като Брега на слоновата кост или Сенегал. Но защо тук? Сюзан Дрекер беше американка, която работеше — поне доколкото знаеше — за богат предприемач от Силициевата долина. Човек, чиято самоличност тя пазеше в тайна и който искаше да се сдобие с резултатите от безценното му проучване и да го използва с търговски цели. В съчетание с подходящите нанотехнологии откритията на Холст за центровете на награда в мозъка можеха да манипулират човешкото поведение по немислими досега начини.

Възможно ли беше Дрекер да го е лъгала през цялото време? И да няма нищо общо с бизнеса, а да е правителствен агент и да си е дала сметка за ужасната опасност, която може да представлява работата му, ако плодовете ѝ попаднат в неподходящи ръце? Чувството за гадене се върна. Работата на живота му отиваше на вятъра. Щяха да го разпитват, да го накарат да изпее всичко до най-малката подробност и да го принудят да прекара остатъка от кариерата си в заличаване на онова, което беше постигнал. Беше чувал мрачни и безумни слухове за подобни неща — за учени, създали технологии, които са толкова радикални и заплашващи установения ред, че са били задушавани още в зародиша си.

Страхът и мъката му се смениха с гняв. Майната им! Да вървят по дяволите.

Ревът на двигателя се промени. Хеликоптерът се наклони, при което предпазният ремък се впи в тялото на Холст, и кацна.