Черното изкуство да убиваш

14.

Събуди се със стряскане в креслото, убеден за момент, че някой го е смушкал с пръст в гърдите. Огледа се. Беше сам, разбира се. Дойде напълно на себе си и забеляза, че навън се е стъмнило и че от огъня е останала купчина въглени. Наведе се да вземе дърво от кошницата и си погледна часовника. Десет и половина. Беше спал почти два часа. Нищо чудно, че се чувстваше замаян. Отпусна се в креслото и протегна схванатите си крака към топлината. Беше му прекалено удобно, за да се мъкне нагоре към леглото. Загледан в пламъците, които ближеха стъклото на камината, разсеяно си помисли, че може да го очаква много по-лоша участ, отколкото да живее тихо тук, ако надеждите му за академична кариера се окажат напразни. Може би в крайна сметка съдбата му беше да не е много по-различен от хората, дошли преди векове на този пуст склон, за да построят Тай Аргел.

Посегна към бутилката, за да си сипе още едно уиски. Докато го правеше, видя да проблясва светлина. Обърна се към прозореца, но не видя нищо. Реши, че му се е привидяло, и си наля. След секунди светлината отново проблесна, този път съпроводена от стъпки по пътеката. Някой почука три пъти на вратата и Блек стана.

— Кой е?

Не беше чувал този глас от пет години.

— Лео? Фреди съм. Идвам с мир.

Блек се поколеба, преди да отиде при вратата и да вдигне резето от ковано желязо. Отвори и видя усмихнатия си дребен бивш командир полковник Фреди Тауърс. С всичките си сто шейсет и пет сантиметра, излъчващи същата неизчерпаема енергия, която му беше спечелила прякора Огнените топки. Беше малко по-стар и по-прошарен, но искрите в очите му играеха както винаги.

— Мили боже, Лео. Когато Катлин ми каза, че си се запилял из пущинаците, нямах представа, че има предвид насред проклета планина. — Прекрачи прага и избърса калните си туристически обувки в изтривалката. — Наложи се да оставя колата долу при фермата. Добре че човекът ме спря да не продължавам нагоре, преди да съм затънал в някое тресавище.

— Здравей, Фреди — каза Блек, преминавайки напълно естествено към онзи търпелив тон, който беше използвал две десетилетия, за да укротява бившия си началник.

Търпението беше необходимо, защото Тауърс бе довел до съвършенство изкуството на самопародията до онази точка, в която заплетените подробности на истинския му аз — които Блек беше зървал много рядко и винаги по време на изблици на неуправляема ярост — бяха почти недостижими. Единственият начин да се оправи с него човек беше да му играе по свирката. Той имаше остър, буден ум и неумолима безпощадност зад ексцентричната общителна самоличност, несъмнено оформена от вонящите на джин учители от държавното училище и старшите офицери, оставили отпечатъка си в младия му ум. Това беше едновременно роля и щит, както и компенсация за това, че беше най-ниският офицер, но и го беше направило лидер. При това такъв, от когото се страхуваха.

— Е, ти винаги си бил странен тип. — Тауърс тръгна към печката, като критично оглеждаше помещението, докато събличаше опърпаното си непромокаемо палто. — Типично в твой стил. Малко женско присъствие не би се отразило зле. Макар че предполагам, че няма напредък на този фронт.

Блек подмина подхвърлянето.

— Искаш ли питие?

— Не си го сварил ти, нали?

— Уиски. Боя се, че е купешко.

— Ще свърши работа. — Той застана да се стопли, докато Блек отиваше за втора чаша. — Направо да не повярваш, че е юни. Тук температурите сигурно стигат до нулата.

Блек се върна и го завари седнал във второто кресло. Тауърс винаги имаше неестествената способност моментално да се чувства като у дома си независимо дали се намираше в лагер в джунглата, в иракската пустиня или в „Риц Карлтън“.

— Кофти късмет, а? — каза той без други обяснения.

— Нещо такова. — Блек наля големи дози и на двамата. Имаше чувството, че ще са им нужни.

— Наздраве. — Тауърс глътна почти цялото си питие наведнъж и издиша. — Хубаво уиски. Размеквам се на стари години. Прекалено много свикнах с градския живот. — Той се изсмя по онзи къс пренебрежителен начин, който правеше всичко да изглежда майтап, дори перспективата да скочиш с парашут в гнездо на оси зад вражеските линии. — Оксфорд понася ли ти? На път си да станеш преподавател, доколкото чух.

— Младши преподавател — поправи го Блек. — Ако всичко мине добре.

— Как преценяваш шансовете си? — Не изчака отговора. — Сигурно ще трябва да се състезаваш с разни лековерни левичари. Май ще предпочетат някой сладкодумен цивилен на катедрата, отколкото стар войник. Мислят си, че търпимостта е отговорът на всичко — късият смях се разнесе отново — докато някой ненормалник не опре нож в гърлата им. Е, какво пък, заблудените имат правото на свобода точно толкова, колкото и всички ние.

Блек си спомни за още един упорит навик на Тауърс — често да изнася лекции за глупостта на мислещите.

Полковникът замълча за момент и се загледа в чашата си.

— Горкият Фин. Това не е начин да си отидеш. Не и за човек като него.

Блек кимна в знак на съгласие.

Отново замълчаха. Лицето на Тауърс се сбърчи, докато се бореше с очевидно смущаващите мисли, които го гризяха.

Блек зачака, като отпиваше от уискито си; знаеше, че му предстои да научи причината за неочакваното посещение.

— Знаеш ли, Лео — почна Тауърс, — наистина не изпитвам никакви лоши чувства, поне аз. Абсолютно никакви. Още нямам представа защо си тръгна, направо се докарах до лудост от мислене, ако трябва да съм честен — питах се дали вината не е моя — но това е положението. Сигурен съм, че си имал причини, и аз… ами, исках да знаеш, че ги уважавам.

Значи това беше. Колкото и невероятно да изглеждаше, Тауърс беше бил целия този път през нощта, за да зарови томахавката. Или може би дори да потърси прошка за всички онези пъти, когато бе пращал него и Фин на почти сигурна смърт. Наистина ли беше възможно все пак да е изпитвал капка съчувствие към хората си?

— Благодаря — рече Блек, без да може да скрие изненадата си. — Ако ще се почувстваш по-добре, причината не си ти, Фреди. Просто мисля, че ми беше дошло до гуша.

— Мисля, че точните ти думи бяха „игра на удари къртицата за психопати“.

— В разгара на спора.

— In ira verum.1

— Наистина ли искаш да водим този разговор?

— Бих искал да знам, Лео. Наистина ли си мислиш, че всичко е било губене на време? Това мнение ли застъпваш?

— Аз не… Просто мисля, че не сме си научили уроците. Не искам да виждам как още едно поколение повтаря същите грешки.

— Ха! Значи си бил идеалист! — Произнесе думата тържествуващо, сякаш тя обясняваше всичко. — Криеше го добре… Е, не е най-лошата черта, предполагам. Стига да е в определени граници.

Блек отказа да се хване на въдицата. Дългият опит го беше научил, че след като усети, че има готов за дебат партньор, полковникът ще продължи дискусията чак до зори.

Тауърс изгълта остатъка от уискито си и протегна чашата си за още.

— Само капка, ако нямаш нищо против.

Блек му наля три пръста.

— Дойде ми шокиращо, ако трябва да съм честен — каза Тауърс, сменяйки за пореден път темата. — С Фин поддържахме връзка, срещахме се от време на време. Останах с чувството, че доста му липсваш.

— Можел е да се обади.

— Може би не е бил сигурен как ще бъде приет?

— Щях да се радвам да говоря с него. Би трябвало да го знае.

Тауърс прикова Блек с напрегнат, питащ поглед. Очилата му с метални рамки бяха кацнали на носа, сплескан през годините, когато е бил армейски шампион по бокс лека категория.

— Честно ли го казваш, Лео?

— Разбира се. Не съм се отказал от стария си живот. Просто исках да имам друг.

Тауърс кимна.

— Е, добре е да го чуя. Защото бяхме близки, нали така? И тримата. Вас ви виждах по-често, отколкото семейството си. Между другото, с Клеър се разделихме. Е, истината е, че тя ме напусна. Буквално в деня след като напуснах Полка.

— Съжалявам.

— Може би е за добро. Поне децата вече са пораснали. Ако иска самотни старини в Норфолк, решението си е нейно. — Той изсумтя, после на лицето му се появи тъга и копнеж и за момент Блек изпита ужас от мисълта, че е дошъл при него да търси утеха. — Всъщност оттогава съм доста по-щастлив. Намерих си нова работа. Знаеше ли?

— Боя се, че не бях в течение.

— Около шест месеца след напускането ми получих потупване по рамото. От Кабинета поискаха да ръководя една малка операция в рамките на Министерството на отбраната.

— Министерството на отбраната? Мислех, че ги ненавиждаш. „Импотентни книжни плъхове“ беше едно от по-любезните ти определения за тях.

— Това си е направо ласкателство, ако съм го казал аз. — Той се усмихна. — Не, не съм паднал чак толкова. Аз съм частен изпълнител. Работата е интересна, между другото. Направо ми падна в скута. Много по-добра, отколкото да се бъхтя в някаква частна охранителна фирма.

Блек се опита да устои на неизречената подкана да разпита за повече, но любопитството му надделя.

— Позволено ли ти е да ми кажеш повече?

Тауърс го изгледа над очилата си, сякаш преценяваше дали може да му се довери. Гаврътна още една глътка уиски.

— Трябва да съм нещо като ловец на шпиони, макар че засега не съм пипнал много такива. Не в смисъла, че съм събрал достатъчно доказателства, за да ги изправя в съда, но все пак успяхме да премахнем няколко гнили ябълки.

— Това не попада ли в територията на Службата за сигурност?

— А, ами… точно там е въпросът. Работата ми изникна от нещо напълно различно. Когато напуснах Полка, ми предложиха място в Министерството на отбраната със задача да идентифицирам нови технологии с военни приложения. Беше много забавно да се срещам с разни млади учени, опитващи се да изместят границите на възможното. Имах добър напредък, създадох връзки, осигурявах постоянен поток сведения, които предавах на екип от МИ5, след което започна да изтича информация.

Блек усети как пръстите му неволно се стягат около чашата.

— Някои от най-чувствителните ни технологии — всички идентифицирани от мен, между другото — бяха откраднати и се появиха в Щатите и Китай. А през последните шест месеца четирима от водещите ни изследователи изчезнаха. — Гласът му стана сериозен. — Доктор Сара Белман беше третата. Старшият ѝ колега, професор Алек Кенеди, изчезна преди два месеца, а малко преди него и един млад компютърен специалист. Сутринта след отвличането на Сара изчезна още един от нашите — от Копенхаген. Невропатолог на име Холст.

Няколкото кратки изречения успяха за нула време да направят на пух и прах малкото чувство за задоволство, което Блек беше успял да си възвърне при оттеглянето си в Тай Аргел.

— След второто изчезване очаквах да ми посочат вратата, но се случи точно обратното. Задълженията ми бяха разширени — да засека виновника за изтичането на информация. Нещата са много сложни, но само между нас ще кажа, че се чудя дали онези горе не са знаели за изтичането преди да ме сложат на поста. Би било логично, ако питаш мен. — Той кимна, сякаш пропъждаше всякакви останали съмнения. — Да, задачата, с която съм натоварен сега, ми пасва повече.

— Значи Сара Белман е била един от контактите ти?

— Да — потвърди Тауърс с нотка на съжаление. — Една от най-обещаващите.

— Значи ти си наел Фин да наглежда Белман?

— Аз го препоръчах на съответните хора, да. Помислих си, че ще свърши добра работа.

— Каза ли на Катлин?

— Не виждам как би помогнало.

— Ходил си да я видиш. Тя не е на себе си. Би искала да знае защо е умрял, Фреди.

— Не се съмнявам, че би искала.

— Не е като да е умрял в униформа. Бил е цивилен.

— Разбира се. И страшно много ми се иска да можех да ѝ кажа… Не съм сигурен какво ще си помислиш за мен, Лео, но трябва да ми повярваш, че това ме тормози много. Бях близък с Фин почти колкото и ти.

Блек го погледна в очите и видя у Фреди Тауърс една страна, която не бе виждал никога. В очите му се четеше болката на човек с измъчена съвест.

— И защо точно дойде да ми кажеш това?

— Защото си помислих, че трябва да знаеш.

Полуистините. Още един от специалитетите на Тауърс. Блек извърна очи и поклати глава. Имаше лошо предчувствие.

— Знам, че си ходил в хотела, Лео. И не ми беше особено лесно да убедя французите да не те затворят в някоя килия за уикенда.

— Нима си ме проследил?

— Изцяло за собствената ти безопасност.

— Как…?

— От Външно министерство ми се обадиха за справка — каза Тауърс, който явно беше очаквал въпроса.

Блек усети как гневът се надига в гърдите му.

— За каквото и да си дошъл тук, Фреди, не искам да имам нищо общо.

Тауърс пресуши чашата си и замислено изтри устни.

— Предположих, че ще го кажеш. Бива. Няма да те умолявам. Ще те оставя. Извинявай, че ти развалих вечерта. — Той стана, посегна към палтото си и започна да рови в джобовете му. Извади визитка и му я подаде с едната ръка, като продължи да рови с другата. — В случай че се наложи да се свържеш с мен.

Блек погледна адреса в Бейсуотър, като се чудеше как би могъл да изкаже по-ясно позицията си, без да изхвърли Тауърс през вратата.

Тауърс намери второто нещо, което търсеше, и го извади — армейски пистолет „Глок 17“. Числото показваше броя на патроните в пълнителя.

— За всеки случай.

Подхвърли оръжието в скута му. Блек го остави на страничната облегалка на креслото, като се мъчеше да се овладее.

— Може би ще искаш да знаеш, че сутринта пристигнаха някои резултати от криминалистите. Намерили са следи от кръв от трима различни нападатели по тялото на Фин. Двама мъже и една жена. Себастиан Пиро, шефът на охраната на конференцията, е изчезнал от апартамента си и доколкото можем да определим, е действал под фалшива самоличност. Още не съм сигурен с кого си имам работа, Лео, но никак не ми се иска да съм отговорен за още един инцидент.

Блек му подхвърли обратно пистолета.

— Благодаря за загрижеността. Но ако търсиш някой, който да намери Пиро, със сигурност имаш по-добри опции от един историк на средна възраст.

Тауърс кимна с изражението на човек, който е приел, че е тръгнал да гони вятъра. Облече палтото си и пъхна пистолета обратно в джоба. Отиде при вратата и спря.

— Доктор Сара Белман е била прелъстена — от жена. Сигурни сме само шейсет процента, но смятаме, че камерите са заснели двайсет и осем годишната Линда Къртни, агент на ЦРУ. Приятелите ни оттатък гьола твърдят, че е изчезнала и се смята за убита в Либия преди повече от година. Всичко това е много странно. — Той вдигна резето и излезе в нощта.

Лео посегна към бутилката, наля си останалото уиски и го изгълта наведнъж. Докато се взираше мълчаливо в нищото, леко почукване го накара да се обърне. Глокът беше закачен на един пирон на вратата.

Тауърс следваше малкия овал светлина на фенера си по изровения път, оставяйки зад себе си Тай Аргел и човека, когото някога беше смятал за най-храбрия и най-находчивия войник в британската армия. Кредънхил се беше представил достатъчно добре с проследяването на Блек, когато той се беше запилял из гората. В мрака отвъд къщата трябваше да има двама войници в камуфлажна екипировка. През очилата си за нощно виждане можеха да следят местността, все едно е ден, а свръхмодерните подслушвателни устройства щяха да предават до слушалките и миниатюрните им записващи устройства и най-слабите звуци. Тауърс искаше да знае всичко, до последната ругатня, оригване и пускане на тоалетната.

Човек може да се опознае истински единствено по детайлите.