Черното изкуство да убиваш

24.

Бележките на Фреди Тауърс описваха Елиът Клейтън като трийсет и пет годишен, висок метър осемдесет и осем, с мускулесто телосложение. Родителите му, баща англичанин и майка американка, бяха пенсионирани университетски преподаватели. Той беше изучавал история и политология в Кеймбридж и бе защитил докторска дисертация върху еволюцията на модерния тероризъм в Принстън, където бе продължил да се занимава с любимите си ръгби и бокс. Потупването по рамото му дошло от британския консул в Ню Йорк по време на един летен стаж. Изглеждаше, че истинските англо-американци, способни да минат за местни и от двете страни на Атлантика, се срещаха изненадващо рядко. Още по-редки бяха онези с висок интелект, които не възнамеряват да правят стриктно наемническа кариера. Клейтън останал достатъчно поласкан от предложението да предостави интелектуалните си дарби на британската Служба за сигурност. Това само по себе си беше достатъчно да събуди подозренията на Тауърс. „Що за човек се отказва от възможността да работи за правителството на НВ? — беше написал той. — Трябва да има някаква чудатост“. „Чудатост“ в речника на Тауърс можеше да означава всичко, от предпочитания към велурени обувки до екстремен сексуален фетиш.

Блек предпочете да остане непредубеден. Кариера в МИ5 беше интелектуално предизвикателство и на човек, живял в сянката на успешните си, но не толкова богати родители, можеше да даде възможност да избегне неизбежното съпоставяне с други, които са преуспели — животът на шпионина оставаше в тайна дори за най-близките му. Клейтън не му се виждаше толкова подозрителен, колкото другия заподозрян. Но засега всичко оставаше в сферата на предположенията. Преди да започне да формира мнението си, Блек трябваше да се справи с дребния въпрос със задържането му.

Зави наляво от Ъксбридж Роуд на границата между Актън и Илинг, измина краткото разстояние по Хилкрест Роуд и зави надясно по Уайтхол Гардънс. От двете страни на улицата, която беше дълга стотина метра, се издигаха добре поддържани къщи от епохата на крал Едуард. Германските коли и джипове пред тях принадлежаха на заможни семейства с добри професии. Блек мина покрай жена на средна възраст, която подкастряше живия плет в градината пред къщата си, и един работник, който миеше прозорци от другата страна на улицата. Както беше очаквал, на това място не можеше да става и дума за анонимност. Малко по-нататък двама работници товареха мебели в малък камион, който заемаше почти цялото платно. На Блек щеше да му се наложи да се изтегля заднешком.

Разположена почти в средната част на улицата, къщата на Клейтън не се отличаваше от останалите, ако не се брояха розовите балони с хелий и надписи Честит рожден ден, които бяха вързани на желязната ограда. Жена на трийсет и няколко излезе от предната врата, носеше бебе. Тръгна по тротоара към Блек, като се усмихваше и галеше бузата на детето. Блек погледна балоните и си помисли за невинните деца вътре. За момент се изкуши да се откаже, но после си напомни, че за разлика от Фин, Елиът Клейтън щеше да се върне при семейството си. Това не беше въпрос на морал. Имаше работа за вършене.

Имаше две възможности и избра втората. Колата на Клейтън, черна „Тойота Приус“, беше паркирана на три места от къщата му. Когато приближи, Блек намали и се изнесе към края на улицата. Предната част на вана удари огледалото на тойотата и го отчупи. Блек спря, завъртя волана още малко наляво и леко побутна предния калник, като го огъна. Погледна в огледалото. Жената още подстригваше живия плет, а чистачът търкаше с телескопична четка прозорец на втория етаж. Блек се върна малко назад, после даде напред и спря при малката пролука между тойотата и паркираното пред нея ауди. Извади предварително заредената спринцовка от жабката, пресметна отново наум и реши да изпусне пет милилитра. Границата между упояването на човек и убиването му беше много тънка. Беше по-добре да прояви предпазливост.

Привлекателна, но нездраво слаба жена с червена кърпа на главата, която като че ли прикриваше липсата на коса по главата ѝ, отвори вратата. Според бележките на Тауърс Хелън Клейтън била клиничен психолог и от три години страдаше от левкемия. Малко преди диагнозата напуснала работата си в болницата, за да започне частна практика. Ходът се оказал доста скъп. Поради лошото ѝ здраве можела да работи само по няколко часа и без редовната ѝ заплата семейството започнало да задлъжнява. Необяснимите преводи по сметката на Клейтън в последно време като че ли бяха единственото, което им помагаше да не изгубят ипотекираната къща.

Блек я посрещна с усмивка.

— Извинете, че ви безпокоя, госпожо. Един съсед каза, че черната тойота е ваша. Боя се, че малко я поодрасках. Едно хлапе изскочи най-неочаквано на улицата.

Откъм дъното на кухнята се чуха радостни писъци на шестгодишни момичета.

— О… — Хелън Клейтън вдигна слабата си ръка към устата си. Широко отворените ѝ кафяви очи се стрелнаха тревожно към колата.

— Не е чак толкова зле. Сигурен съм, че застраховката ми ще покрие ремонта. Трябва да си разменим координати. Наистина се извинявам. Развалям партито ви.

Разкаяният му тон я обезоръжи. Тя въздъхна и сви рамене.

— Случва се. Момент, ще извикам съпруга си. Притвори вратата и се отдалечи по коридора.

Блек се върна при вана, леко отвори страничната врата и извади от кутията малък бележник и химикалка. Погледна надясно да провери Куин, който лежеше по гръб при задната врата. Всичко беше наред — чуваше дишането му. Плъзна вратата напред и откъсна от бележника един лист, на който късно предишната вечер беше записал данните на фиктивна застрахователна полица.

Обърна се и видя приближаващия се Елиът Клейтън. Висок, с квадратни рамене, оредяваща коса на слепоочията и намек за шкембе под тениската на „Ню Йорк Джетс“. Доскоро млад човек в отлична форма, навлизащ в средната възраст. Той хвърли укорителен, но не толкова сериозен поглед на Блек, след което огледа пораженията.

— Много съжалявам за станалото — каза Блек. — Едно хлапе изскочи на улицата точно пред мен. Добре, че карах бавно. На застрахователя ще му е нужно само името и адресът ви. Веднага ще се заема с уреждането на подробностите. — И подаде на Клейтън листа, бележника и химикалката.

Клейтън сви философски рамене — явно не беше в настроение за разправии.

— Колата всъщност е на жена ми. — Взе листчето на Блек и записа координатите си на една празна страница.

— Тате, по-бързо! Чакаме те.

Блек погледна през рамо и видя при портата малко момиче. Лицето му беше изрисувано като панда.

— Ей сега се връщам, миличка. Влизай вътре.

— Веднага, тате! Трябваш ни за играта.

Момичето тропна с крак и остана на мястото си. Клейтън набързо записа последния ред от адреса си. Блек погледна от детето към бащата. Времето сякаш се забави, докато преценяваше възможностите си. Но всъщност разполагаше само с една. Клейтън му подаде бележника и в същия момент Блек бръкна в джоба си.

— Още веднъж се извинявам. Весело парти.

Клейтън му обърна гръб. Блек извади спринцовката, заби иглата през джинсите му в горната част на задника му и натисна буталото с палец. На натриевия тиопентал щяха да са му нужни няколко секунди, преди да подейства. Секунди, през които Клейтън можеше да се отдалечи много от него и вана. Блек беше готов. Докато едрият мъж се обръщаше с широко отворени от изненада очи, Блек заби лакът в слънчевия му сплит и го фрасна с юмрук в челюстта, като в същото време го срита с коляно между краката.

Клейтън изпъшка и се преви. От сцепената му устна рукна кръв.

Блек се обърна и видя уплашеното объркано лице на момичето. То се обърна и изтича в къщата, като викаше майка си. Коленете на Клейтън се подгънаха. Блек отвори вратата на вана, подхвана го под мишниците и го издърпа вътре. Все едно влачеше труп. Наложи му се да напрегне всичките си сили, за да го извлече през ръба и да го остави на пода. Нямаше време да го връзва. Преобърна го, сложи го да лежи по очи и скочи на асфалта в мига, в който Хелън Клейтън се появи на прага.

— Какво става?

Блек се втурна около вана към шофьорското място.

— Къде е той? — Хелън Клейтън беше на ръба на истерията. — Какво направихте на съпруга ми?

Блек скочи зад волана, заключи, запали двигателя и премести лоста на задна. Измъченото лице на Хелън Клейтън се появи на прозореца. Тя заблъска с юмрук по стъклото.

— Какво му направихте?

Блек настъпи газта и потегли назад, като се ориентираше по огледалата. Хелън Клейтън се беше вкопчила в дръжката на вратата и му викаше да спре.

„Пусни се, тъпачко!“.

Тя продължаваше да се държи, сякаш животът ѝ зависеше от това. Блек набра скорост, като рязко завъртя волана наляво и надясно. Чу се тупване и писък, когато внезапното движение запрати мършавото ѝ тяло през капака на една паркирана кола. Блек продължи към кръстовището, наби спирачки и зави назад на ъгъла. Докато превключваше на първа, погледна наляво. Жената, която подстригваше живия плет, тичаше към лежащата до бордюра фигура.

Още една косвена жертва.

Надяваше се тази да е последната.

Продължи около километър с нормална скорост, после спря и извади от багажника нови автомобилни номера. Със спокойни пръсти махна защитното покривало на лепенките, които беше сложил по-рано. След по-малко от трийсет секунди табелите бяха закрепени върху оригиналните и ванът отново се движеше. Блек продължи на запад към кръстовището с Околовръстния път. Малко преди завоя към него се понесе полицейска кола с пуснати светлини и включена сирена. Блек стисна волана в очакване на неприятности. Колата профуча покрай него и продължи. Блек я гледаше в огледалото как изчезва от поглед и се опита да заличи от ума си ужасеното лице на Хелън Клейтън. То обаче упорито отказваше да се махне. Оставаше си запечатано като отражение в стъкло.