Черното изкуство да убиваш

35.

— Боя се, че и дума не може да става да разгледаме кандидатурата ти, докато този въпрос не намери решение. — Питър Лавийн се обърна от прозореца в кабинета, гледащ към градината, и му отправи кратка и дистанцирана извинителна усмивка. — Сигурен съм, че разбираш позицията ни, Лео.

Ректорът беше облечен за уикенда — джинси и черно поло, което полепваше плътно по стройното му тяло. Блек си го представи как става преди изгрев-слънце и тича. Имаше тялото на човек, който се самонаказва и не би си позволил никакво отпускане, докато не постигне целта си. И точно сега Блек беше едно от препятствията по пътя му.

— Не съм сигурен, че разбирам.

Очите на Лавийн се разшириха от изненада.

— Като изключим липсата на доказателства, презумпцията за невинност, възможните политически и дори финансови мотиви на автора на имейла, остава и малкият въпрос каква точно е целта на този колеж, на университета. Търсенето на знания или поддържането на някаква негласна цел?

„Господи, ама че помпозно прозвуча!“.

Лавийн пристъпи неловко от крак на крак с вида на човек, попаднал в компанията на побъркан.

Блек продължи, като си даваше много добре сметка, че се бори за професионалния си живот.

— Да си представим, просто заради спора, че всичко написано в този имейл е вярно и че въпросният британски офицер наистина съм аз. Това не би ли направило моите знания в областта изключително ценни? Знанието е знание, истината е истина. Фактите са си факти и към тях няма прикачен морал. Ако си готов да приемеш единствено знанието, което идва от някой, който е в съзвучие с твоята политика или предразсъдъци, загърбваш целия смисъл на интелектуалното начинание. Преставаш да търсиш. И дори ако чрез някаква изопачена логика успееш да убедиш себе си, че съм полезен източник на информация, но поради миналата ми кариера не съм подходящият човек, който да я предава, то го правиш отново. Защото какво друго е истината, ако не силата да променяш? Да превръщаш мрака в светлина? Какъв по-добър пример за всичко, зад което стоиш ти и този университет, от разликата между мен, човека, когото познаваш, и онзи, който е описан в имейла?

Думите на Блек отекнаха в тишината. Самият той беше поразен не по-малко от Лавийн от силата на избухването си.

Мускулите на челюстта на ректора се стегнаха. Той беше свикнал с колеги, които играят по правилата, които се подчиняват и спазват безпрекословно неписаните правила. Които разбираха, без да се замислят, защо човек, обвинен в неморално поведение, никога не може да бъде приет в редиците им. Блек разбираше идеално тази дилема. В свят, в който многообразието беше върховното добро, всеки биваше категоризиран и получаваше етикет според миналото си. Нямаше начин човек да избяга от назначението си, нямаше механизъм, който да отговаря на духа на индивида извън поставените критерии. В съвременния университет нямаше място за еретик, без значение дали се е поправил, или не.

— Не става въпрос за принципи, Лео. А за практичност. Представяш ли си как ще реагира пресата?

— Нима предпочиташ студентите да учат военна история от някой, който дори не е припарвал до място на конфликт?

— Сега вече се заяждаш.

— Не, просто казвам очевидното.

— Има граници на склонността ми да рискувам, Лео, особено когато нямам абсолютно никакъв достъп до фактите. — Лавийн въздъхна и притисна слепоочията си с дългите си деликатни пръсти. — Лео, в това няма нищо лично. Аз те харесвам. Студентите те харесват. Възхищавам се на работата ти. Готов съм да държа вратата отворена, но заради репутацията на колежа не можем да приемем преподавател, замесен в такъв скандал. Съветвам те през лятото да направиш всичко възможно да се изчистиш от тези обвинения. Можеш да задържиш квартирата си в колежа. Ще се срещнем отново в началото на септември след доклада ти в Уест Пойнт и ще преценим положението отново. Това е най-доброто, което мога да направя.

Двамата се спогледаха и стигнаха до мълчаливото съгласие, че няма какво повече да си кажат.

Блек стана, прие протегнатата ръка на ректора и му благодари. Беше си осигурил спасително въже. Тънко, но по-добре с него, отколкото да полети направо в бездната.

Тауърс остана неоткриваем цялата сутрин и не отговаряше на обажданията и имейлите му. Едва когато Блек се предаде и товареше набързо събрания си багаж и кашон книги в джипа, телефонът му най-сетне иззвъня.

— Извинявай, че не ти отговорих по-рано. Исках да разбера какво става, по дяволите. — Тауърс говореше по-скоро раздразнено, отколкото извинително, но Блек пусна тона му покрай ушите си. — Говорих с либийските власти в шест сутринта и те ще пратят някой да си побъбри с онзи тип.

— Да си побъбри?

— Те искат това неловко положение точно толкова, колкото и ти, Лео. Всички тези обвинения би трябвало да са приключили преди години. Мисля, че господин Махмуд е един от онези, които смятат, че не са получили справедливия си дял, когато правителството е раздавало чековете.

— Но защо точно сега?

— Възможно е да е бил подбуден от безскрупулни адвокати като онези, които ровят за случаи с въображаеми жестокости, извършени от британски войници. Или може би някой се опитва да те накара да ни свършиш работата.

— Фреди?

— Комисията иска проблемът да бъде решен. Възможно най-бързо.

Блек затръшна вратата на багажника и тръгна към купето.

— Защо да работя за хора, които ме третират по такъв начин?

— Ако страховете ми са верни, те са хора, които мислят точно като нас, Лео. Какъв по-добър начин да накараш някого да се задейства от това да заплашиш всичко, което му е най-скъпо? В твоя случай репутацията ти.

Наред с единствения човек в новия му живот, който имаше значение за него.

— Признавам, странно призвание имаме — с известно съжаление рече Тауърс.

Блек не отговори. Седна на твърдата седалка зад волана и затвори скърцащата врата. Гледаше през предното стъкло към малката ябълкова градина до паркинга за преподаватели. Един градинар грижливо чистеше плевелите около наскоро посадена фиданка.

— Какво да направя за теб, Лео? Ще направя всичко по силите си да потуля нещата, но знаеш каква ще е цената… Лео? Чуваш ли ме?

— Да — кратко отвърна Блек.

— Извинявай, че сменям темата, но може би ще ти е интересно да научиш, че Щайн и приятелите ѝ са се измъкнали от мрежата. Самолетът им е сменил курса си насред Атлантика и е кацнал в Кайен, столицата на Френска Гвиана. След това, изглежда, са продължили към Пуерто Аякухо. Наложи се да го потърся — затънтено градче в Южна Венецуела.

Блек не коментира. Вече се боеше от посоката, в която беше поел Тауърс.

— И ето кое ще намериш за интересно. Онова, което каза в съобщението си, е абсолютно точно. Проверих списъка на частни изпълнители, работили в Багдад през две и пета. Били са десетина или повече. Трипъл Канопи, Винел, Блекуотър, всички обичайни заподозрени, както и някаква организация на име „Сейбър“. Доколкото разбрах, била е основана от пенсиониран френски полковник на име Огюст Даладие. Изградил кариерата си в Чуждестранния легион, предимно в Африка. Изглежда, че е бил особено активен в Демократична република Конго през деветдесетте до две и трета. Според моя човек във Външно министерство французите се възползвали от гражданската война там и си осигурили в замяна куп права върху добива на полезни изкопаеми.

Блек слушаше внимателно. Нямаше как да не се заинтригува.

— Изглежда, че „Сейбър“ са останали в бизнеса и до днес. Имат договори по целия свят. Всичките гадни поръчки, които се заплащат най-добре. Били са първи в овладяването на нефтените полета на Либия; френското правителство ги наемало против бунтовници в Мали и Чад; изпълнявали задачи в Северна Нигерия. Подозираме, че са действали и в Централна и Южна Америка срещу бизнеса с наркотици — същите неща, които правехме и ние през осемдесетте, когато разбивахме картели и слагахме ръка на активите им. Не знаем къде се намира Даладие в момента, но съм готов да се обзаложа, че се е установил в някоя прилична вила в тропиците с изглед към Карибско море. Ако той е нашият човек и е прекарал последните десетина години в наемане на най-добрите в частната си армия, остава въпросът какво прави с нашите учени? По поръчка ли ги отвлича, или е нещо друго? — Тауърс млъкна за момент, за да даде време на Блек да смели казаното дотук. — Помислих си, че може да имаш някаква теория, Лео.

— Нямам — излъга Блек.

— Мога ли да те изкуша да формулираш някоя? Нали специалността ти е модерното бойно дело?

Блек погледна през десния прозорец и видя Силвио Беладини да излиза от една от сградите на колежа, придружаван от красива млада жена, която като че ли поглъщаше жадно всяка негова дума. Сякаш усетил присъствието му, Беладини погледна към него, неволно срещна погледа му и побърза да се извърне. Сложи ръка на кръста на младата жена и я поведе по пътеката.

— Фреди, казвам ти за последен път, няма да ходя в проклетата Венецуела. Приятен уикенд.

Изключи телефона, подхвърли го в другия край на съседната седалка и запали двигателя. Оксфорд започваше да му се струва като затвор. Трябваше да избяга на свобода.

Късният следобед преля във вечер и накрая в сумрак. Блек спря за първи път от четири часа и погледна от хребета към уелския пейзаж, който се разтваряше в сенките. Белите му дробове горяха, мускулите му крещяха, но гневът в гърдите му отказваше да се уталожи. Беше тръгнал от Тай Аргел с намерението да намери обяснение за всяка причина за него, но в някакъв момент от дългия си преход през пущинака заряза усилията и прие, че е просто такъв — човек, попаднал в безкрайната въртележка на обещания и разочарования. Обречен от миналото си.

И тогава, сякаш в отговор на залязващото слънце, отмъстителната ярост, която го беше засилвала през хълмове и долини, сякаш се отдръпна и се сви в ядрото си, където бавно се сгъсти в нещо твърдо, студено и остро като кремък. Като предмет, който може да претеглиш в ръката си.

От какофонията гласове в главата му остана само един. Той му казваше, че е бил тук и преди. Много пъти. Дилемите бяха различни, но изборът си оставаше същият.

Атака или бягство.

Живот или смърт.

С неохота избра пътя си.

С чувството ако не за покой, то поне за цел, Блек се загледа как денят угасва, след което тръгна обратно към дома.