Черното изкуство да убиваш

58.

Намериха го на следващия следобед, съвсем случайно. Едно от по-малките момчета беше изритало топката в гората. Изабел прати по-големите да я потърсят и подкани мълчаливия Рафаел да отиде с тях. Минути по-късно Рафаел се върна тичешком, задъхан и уплашен.

— Какво има? — попита Изабел — не защото очакваше отговор, а защото ѝ беше станало навик да му говори, както говореше на всяко друго дете.

— El hombre… el hombre esta muerto. — „Мъжът. Мъжът е мъртъв.“

Изабел и Мария Луиза се спогледаха тревожно.

— Рафаел? Кой мъж?

— El amigo de senor Finn. — „Приятелят на господин Фин.“

Той ги поведе надолу по склона отвъд края на поляната. Лежащият мъж беше почти невидим под папратите. В безсъзнание, но жив, мъжът кървеше, беше силно обезводнен и имаше треска. Пет момчета, сред които и Рафаел, го отнесоха в сградата на мисията, където Изабел му приготви легло в ъгъла на просторното помещение. Двете с Мария Луиза го измиха с мокри кърпи, дезинфекцираха и превързаха раната му и му сложиха система физиологичен разтвор, която взеха от запасите за спешни случаи.

Усилията им изглеждаха напразни. Треската се засили. Привечер Блек получи пристъп, след което се унесе в още по-дълбок сън; двете бяха сигурни, че няма да се събуди от него. В ранните часове на деня пулсът му едва се долавяше. Двете мисионерки се помолиха над него и предадоха душата му на Бог.

Блек сънуваше, че плува в тъмно бездънно езеро без брегове. Някак знаеше, че дълбоко под повърхността се спотайва невъобразимо ужасно грамадно чудовище. Беше уловен между инстинкта да се отпусне и да се носи във водата с надеждата да стане невидим и също толкова силния подтик да плува с всички сили, за да избяга от опасността.

Нощта падаше и водата ставаше все по-студена.

Живей или умри.

Заплува, за да живее.

Видя очертанията на нещо като дъска и заплува към него, но се озова сред отломки, които само го забавяха. Отначало си помисли, че препятствията са парчета дърво и знак, че са се озовали тук от някакво селище наблизо, но после осъзна, че са подути тела на удавници. И колкото по-усилено плуваше, на толкова повече тела се натъкваше, докато накрая труповете станаха толкова много, че го притискаха от всички страни и той едва успяваше да се задържи на повърхността.

И тогава усети раздвижване под босите си крака и усещането за нещо огромно и студено, което се протяга нагоре към него от бездната.

Отвори уста да изкрещи и тя се напълни с ледена вода.

Блек се събуди рязко. Стреснатите очи на момче се взираха в него.

— ꜟEstá vivo! ꜟEstá vivo! — „Жив е! Жив е!“

Момчето се затича нанякъде, като продължи да вика същите думи.

Блек примигна, все още в плен на кошмара, без да е сигурен дали е буден или спи, дали е жив или мъртъв. Умът му затърси някакви ориентири в това непознато място. Намираше се под покрив от палмови листа, в помещение, чиито стени бяха от грубо издялани дъски. В другия край имаше маса със синя покривка и дървено разпятие в средата. Ярка слънчева светлина нахлуваше през отворения прозорец зад нея. Даде си сметка, че чува гласове — детски гласове — и долавя миризмата на готвена храна.

Деца… Мисията.

Заля го облекчение. И когато осъзна къде се намира, откъслечните спомени от мъчителното му влачене през джунглата се върнаха.

Жена, бършеща ръце в престилката си, се завтече към леглото му. Беше Изабел. Тя се прекръсти и взе бутилка вода с накрайник за пиене, подобен на голям биберон.

— Господин Блек. Събудихте се. — Изглеждаше изумена, сякаш е видяла чудо. — Как се чувствате? Рамото боли ли ви?

— Малко.

— Трябва да пиете.

Тя се наведе над него и поднесе накрайника към устните му. Блек пи жадно. Глътка след глътка. Когато се напи, видя, че момчето се е върнало и стои до Изабел с някакъв дълъг дървен предмет в ръце. Бухалка. Бухалка за крикет, направена от едно парче дърво, с плоска предна част и заоблен гръб. Момчето я вдигна, за да може Блек да я види, сякаш искаше одобрението му.

— Вашият приятел му я направи — каза Изабел. — Всъщност заедно я направиха.

— Señor Finn — рече Рафаел.

Блек се усмихна.

Момчето му се усмихна неуверено в отговор.

— Рафаел ви намери. Извадихте голям късмет. Иначе щяхте да умрете. Може би ще си поиграете с него, когато се почувствате по-добре.

— Да. Кажете му, че с радост ще го направя.

— Cuando se siente mejor, Rafael. — „Когато се пооправи, Рафаел.“ Тя се обърна към Блек. — Сигурно сте гладен. — Не изчака отговора му. — Ще ви донеса нещо да закусите.

И излезе толкова бързо, колкото беше дошла.

Блек спусна крака през ръба на леглото и се помъчи да седне. Разкъсващата болка в рамото го принуди да легне пак. Рафаел остави бухалката и протегна ръце, за да му помогне. Лицето му беше толкова настойчиво, че Блек не можа да му откаже.

— Gracias.

Момчето го подхвана под здравото рамо и му помогна да се надигне.

Блек стъпи на пода и успя да си поеме дъх.

— Bueno — каза момчето, сбърчи нос и отстъпи крачка назад.

— О… ясно. Воня. — Блек подуши подмишницата си. — Господи, наистина воня. — Махна с ръка пред носа си, имитирайки погнусената физиономия на Рафаел.

Момчето се разсмя, сякаш това беше най-смешното нещо, което е виждало през живота си. И Блек се разсмя с него. Смяха се, докато по бузите им не потекоха сълзи.

Шестте дни възстановяване, последвани от осемдневен преход през бразилската граница до река Мукажаи, където размени пистолета срещу кану, дадоха на Блек предостатъчно време да премисли събитията, започнали с обаждането на Катлин Фин. Той продължи с гребане още четири дни, преди да стигне, опърпан и брадясал, до малкото провинциално градче Боа Виста. В ума му не бяха останали съмнения. Изпитваше нещо като покой. Най-вече беше постигнал мир със себе си, беше успял да надмогне гнева и да приеме, че е действал поради причини, които са чисто негови. Причини, които не смееше да изрази с думи.

Такива са силите, които ни карат да продължаваме напред. Несъзнателни. Непознаваеми. Непреодолими.

Бродеше като скитник по широките прави булеварди, докато не попадна на пазар, където намери търговец, склонен да размени джипиеса му за мобилен телефон и малко реали. Отиде в едно евтино кафене и напълни празния си стомах с пържола, боб и студена бира. Заситен, се облегна удобно, запали цигара и се заслуша в приказките на старците, които играеха карти на съседната маса.

Беше чудесен следобед да си жив.