Черното изкуство да убиваш

47.

Бяха във въздуха от няма и десет минути, когато ги потърсиха по радиостанцията. Блек видя как Буганов се намръщи загрижено, докато говореше на испански с контролната кула. Руснакът повтори няколко пъти дестинацията им Пуерто Кареньо, след което добави: „No, no, sólo. Sólo yo. Cono siempre“. „Не, не, сам. Само аз съм. Както винаги.“

Блек го изгледа предупредително да запази спокойствие. Буганов пък го изгледа кръвнишки.

По радиостанцията прозвуча друг глас. Този път по-настоятелен. Несъмнено на полицай или нещо по-лошо. Буганов повтори с достойно за възхищение раздразнение, че е сам, като добави (доколкото успя да разбере Блек), че не би имал нищо против да има пътници, които му плащат — напоследък нямал предложения дори от престъпници, търсещи начин да се измъкнат в Колумбия.

— Informe la policía en Puerto Carreño.

— No hay problema. Como desee. — Буганов окачи слушалката на куката ѝ и стисна гневно зъби. — Полицията търси трима англичани. Наредиха ми да съобщя на полицията в Пуерто Кареньо. — Бръкна в сака до седалката си, извади бутилка, махна тапата със зъби и отпи голяма глътка.

Блек погледна назад към спътниците си. Фалън беше пребледнял и поглеждаше Буганов, сякаш е готов всеки момент да го просне в безсъзнание.

Блек грабна бутилката от ръката му и я метна през рамо. Тя се разби на парчета на пода.

— Достатъчно.

Буганов стисна лоста за управление така, че кокалчетата му побеляха, и процеди:

— Майната ти.

— Приятелят ти господин Кордеро — каза Блек. — Той праща ли ти други клиенти?

Буганов сви пренебрежително рамене.

— Или става въпрос за друг вид товар? Случвало ли ти се е да летиш до Вирджинските острови или до Панама, да разтовариш няколко сандъка ананаси и да предадеш чанта на мъж в костюм?

Буганов продължи да се муси.

— Жалко за хора като теб — каза Блек. — Хора, които са вярвали в нещо, а са били продадени от типове като Кордеро. Не бих го нарекъл братска постъпка.

— Мери си приказките, господин Блек. Току-виж сме претърпели инцидент.

— Той те е предал, Григорий. Съжалявам за това. Но ние имаме план за тази ситуация. Скъп, но за нас, не за теб.

При споменаването на пари очите на Буганов се насочиха към него.

— Боя се, че планът е доста драстичен и не включва връщане у дома. След като ни оставиш в Платанал, продължи на североизток към Джорджтаун, Гвиана. Ще ти дам адреса на британското посолство и телефонен номер, на който да позвъниш. Ще говориш с мой колега в Лондон, полковник Тауърс. Той ще ти уреди редовно заплащане — достатъчно, за да живееш комфортно. Пенсия от британското правителство.

— Пенсия?

— Боя се, че няма да е повече от четиресет хиляди на година.

— Долара ли?

— В каквато валута избереш.

— Долари става… Четиресет хиляди…? Всяка година?

— Да, доживотна пенсия. Можеш ли да го понесеш?

Буганов отново сви рамене, успявайки да скрие възторга си по възхитителен начин.

— Благодаря ти, Григорий. И съжалявам, че ти навлякох тези неприятности. — Блек се облегна назад, като се сдържа да погледне назад и да види реакцията на другарите си. Изпитваше известно съжаление, че е пробутал такава примамлива лъжа на пилота, но оцеляването беше на първо място. Това повдигаше въпроса за обратния път, но както и да го смятаха, Буганов щеше да е извън картината. Трябваше да намерят някакъв начин.

Продължавай напред. Не поглеждай назад. Остани жив.

Именно на това бяха обучени.

Летяха почти право на юг към Пуерто Кареньо, който се намираше на 500 км от Чараяве. Платанал беше на още 900 км и три часа път на югоизток. Буганов направи маневрата след 240 км, когато наближиха националния парк Гуарикито: бавно започна да се спуска, зави надясно, после наляво и отново надясно, оставяйки объркана следа на всеки радар, който би могъл да следи движението му. Пред тях се появиха хълмове със стръмни, покрити с гори склонове. Буганов продължаваше да се спуска по траектория, която щеше да им осигури близка среща със земята след не повече от две минути.

Руснакът взе радиото и се свърза с най-близкото летище в град Сан Фернандо де Апуре. Разговаря с кулата и им каза, че има проблеми с електрическата и навигационната система. Поиска да го упътят към пистата. Женски глас му каза местоположението и правилния курс.

Буганов ѝ благодари, но продължи по същия курс.

Няколко секунди по-късно женският глас прозвуча отново. „Добре ли сте? Проблем ли има?“.

Буганов каза нещо за „Presión hidráulica“ и добави още проблеми с все по-разтревожен тон.

От кулата му отвърнаха със спешната инструкция „Ganar atitud!“. Наберете височина!

— Mierda! Mierda! — отвърна Буганов. „По дяволите, по дяволите!“

Протегна ръка към радиостанцията и я изключи.

Блек се напрегна. Планинският склон приближаваше устремно.

— Трябва да изглежда убедително — каза Буганов.

Зелената стена продължи да расте, докато не запълни цялото предно стъкло. Блек преглътна, борейки се с желанието да сграбчи лоста за управление на втория пилот.

Буганов се ухили на тревогата на пътниците си, показвайки пожълтели зъби.

— Дръжте се.

Настъпи педала на руля и в същото време рязко дръпна лоста наляво. Стомахът на Блек политна към кубинките му, докато самолетът се спускаше стръмно и настрани. Сега пред него се озова земята. Блек чу нещо като стон отзад, докато Буганов продължаваше да се спуска бързо на височина под деветдесет метра. Започваше да изглежда, че пилотът им няма намерение да се издигне, когато Буганов рязко дръпна лоста, от което стомахът на Блек полетя в обратната посока.

Буганов се разсмя, изравни самолета и продължи да лети само на метри от върховете на дърветата.

— Почивайте, господа. Според радарите официално се водим мъртъвци.

Блек се обърна назад и уморено вдигна палци. Райли отвърна с обичайната си усмивка. Фалън разкопча колана си, стана и тръгна несигурно към опашката на самолета, където падна на колене и повърна.

Буганов поддържаше постоянна височина от 45 м, което според твърденията му трябваше да ги държи извън обхвата на цивилните и военните радари. Продължи право на изток още сто и петдесет километра, след което зави на юг през планините. Като се придържаше под нивото на хребетите, прекара самолета през плетеница дълбоки долини, като се грижеше сърцата на пътниците му да останат в гърлата им, докато върховете на крилете едва не закачаха скалите на всеки завой.

Най-сетне излязоха от върховете и си поеха с облекчение дъх при вида на проблясващата шир на река Ориноко, простираща се от източния хоризонт до западния. А отвъд реката имаше джунгла, покриваща контурите на безкрайна, леко хълмиста равнина.

— Това е твоята джунгла, господин Блек — каза Буганов. — Харесва ли ти? Оттук до Платанал няма къде да се кацне. Петстотин километра.

Блек погледна зеления океан, който се простираше във всички посоки. Можеше да го подуши дори в кабината на самолета. Миризмата му беше тежка и влажна, уханна и усойна като в ботаническата градина на Оксфорд, само че сто пъти по-силна.

Оксфорд. За първи път от дни си помисли за него. Съществуването му тук изглеждаше толкова далечно, сякаш беше част от някакъв друг живот. Докато седеше в разнебитен самолет, носещ се над Амазония, самата мисъл за лекции и теоретизиране му изглеждаше абсурдна. Изобщо не можеше да си помисли, че би могъл да се върне към онова разглезено, безсмислено съществуване.

Мястото му беше тук.

Няма усещане, което да може да се мери с тръпката на лова.

На осемдесет километра от Платанал Буганов включи радиостанцията и се заслуша. Чуваше се само шум. Той превключи на всички канали, но резултатът беше същият. Нямаше никакви комуникации. Абсолютно нищо, с изключение на разменени на португалски фрази от другата страна на границата с Бразилия. Бяха прелетели стотици километри, без да видят нито един път — само една-две поляни. Наистина се намираха отвъд края на света.

Буганов изчака да приближат на петдесет километра от дестинацията, след което се издигна на 1200 м и се обади по радиото. „Platanal, soy Bravo Alpha 954. Se puede escucharme?“ Прати питането три пъти, преди събуденият от сиестата си дежурен да потвърди сънливо.

Буганов му заговори разпалено. Вече свикнал с испанския му или поне с думите, които смътно звучаха познато, Блек долови същината на казаното: Слава Богу. Слава Богу. Имах проблеми с електрическата система и механиката. Изгубих всички инструменти. От часове летя на сляпо. Мога ли да кацна?

— Si. Claro. Libre de aterrizar. — „Да. Чисто е. Имате разрешение за кацане.“

Докато приближаваха пистата, Буганов продължи да поддържа връзка със земята. Сребристата ивица на Ориноко отново се появи пред тях. Платанал беше разположен на брега на реката, недалеч от изворите ѝ на изток. Реката описваше огромен полукръг, който обхващаше голяма част от страната, и в него, под короните на дърветата, се криеха недокоснати минерали и скъпоценни метали, които правителството така желаеше да започне да експлоатира.

Пред тях се появи дълга кафява ивица — пистата на Платанал. Отвъд нея Блек различи разхвърляна група постройки, някои с ламаринени покриви, други с тръстикови. Селището приличаше повече на село, отколкото на малък град.

Буганов пусна самолета по широка дъга първо надясно, после наляво, за да се изравни с пистата. Вече се намираха на шест или седем километра от нея и се спускаха плавно. Напрежението растеше. Райли и Фалън гледаха през прозорците как земята приближава. Блек ги погледна, за да ги предупреди, че ще кацнат след по-малко от минута. Видя, че ухилената физиономия на Райли се е сменила с примирена усмивка. Фалън пък беше пребледнял като мъртвец.

Буганов намали оборотите. Ревът на двигателите стана по-глух. Влязоха във финалния подход.

— Кучи синове — промърмори под нос Буганов, без да откъсва очи от пистата, заобиколена от всички страни от плътна, неумолима гора.

Шейсет метра. Трийсет. Носеха се над самите върхове на дърветата. Буганов бутна ръчката на газта напред и вдигна задкрилките. Колесниците тупнаха тежко на неравната земя. Буганов настъпи спирачките. Дърветата в края на пистата се носеха към тях.

Блек погледна пилота — нямаше да успеят да спрат навреме. Буганов натисна спирачките още по-силно. Те захапаха и Блек политна напред, удържан от предпазния колан, но пак продължаваха да се движат прекалено бързо — и право към дърветата.

Блек пое нещата в свои ръце и настъпи с всички сили педала на спирачките на втория пилот. Те захапаха и задържаха. Самолетът се разтресе и спря на трийсетина метра от стволовете, които бяха заплашвали да ги направят на пихтия.

Блек погледна Буганов, който се взираше като зашеметен напред.

— Какви ги вършеше?

— Страхувах се да не скъсам маркуч. — Буганов поклати глава, бръкна в сака и извади последната бутилка.

Блек го остави да пие, разкопча колана си и се обърна към Райли и Фалън.

— Вадете екипировката. Слагайте раниците. Ще се скрием в гората, без да ни видят. — Обърна се към Буганов. — Продължи бавно наляво. Придържай се плътно до дърветата и спри, когато ти кажа.

Буганов отпи още няколко глътки ром и избърса устни с ръка.

— Номерът.

— Разбира се.

Буганов извади телефона си и му го подаде.

— Името е Тауърс — каза Блек. — Полковник Фреди Тауърс. Обади му се веднага щом стигнеш в Джорджтаун и му кажи, че си ни откарал живи и здрави до Платанал. — Въведе личния номер на Тауърс и със задоволство видя, че телефонът няма обхват. За всеки случай добави и измислен адрес на британското посолство. Не се съмняваше, че Тауърс ще успее да го баламосва няколко дни, докато си свършат работата. След това Буганов го очакваше несигурна и нещастна участ.

Блек му върна телефона.

— Благодаря, приятелю.

Руснакът отпи още една глътка ром и се оригна от дълбините на корема си.

Райли и Фалън бързо извадиха раниците и трите чанти. Блек отиде при тях, нарами раницата си, закопча стегнато колана на кръста си и взе най-тежката чанта с мунициите. Извика на Буганов да започне да маневрира и отвори товарната врата. Изчака крилото да закачи храстите и извика на пилота да спре.

Тримата скочиха на секунда един след друг. Блек беше пръв. Залитна напред, но коленете му издържаха. Хвърлиха се в гората. Бяха стигнали до земята и съдбата им беше в собствените им ръце. Само тримата, джунглата и целта им.