Черното изкуство да убиваш

59.

Над града се стелеха облаци, валеше ситен дъжд. Типичен августовски ден в Англия. Блек се взираше от автобуса от летище „Хийтроу“ към познатите гледки на Лондон. Офис сградите покрай издигнатата магистрала М4 и покривите на множеството къщи, простиращи се във всички посоки, се съчетаваха както винаги в ума на връщащия се пътник, за да създадат усещането за разочарование. Скучната гледка сякаш казваше, че вълнуващите и непредсказуеми неща винаги са на някакви чужди брегове. Това беше страна, където хората тихо живееха подредения си живот зад затворени врати.

Сцената потискаше Блек и в същото време го караше да изпитва смътна утеха. Част от него копнееше да се слее с анонимността на сивите улици на предградията.

Автобусът мина през Хамърсмит до Кромуел Роуд и до Найтсбридж, където Блек слезе с малък сак и евтините дрехи, които беше купил от една сергия на бразилски пазар. Тръгна на север пеша, заобиколи Хайд Парк и Кенсингтън Гардънс от запад и стигна до Куинсуей. Там продължи покрай натруфени магазини за сувенири и ресторанти и намери кафене, което предлагаше различни услуги за туристи, сред които снимки за паспорти, евтини международни разговори и интернет. Плати пет паунда за един час на стар терминал, извади тетрадката, която беше изписал през дългия полет през Тихия океан, и започна да пише.

Показанията му изпълниха пет страници. Когато приключи, изпрати копие до адвоката си и му се обади от един от телефоните на кафенето. Озадаченият човек от другата страна беше Иън Уоткин, юрист с малък офис в градчето Хей он Уай в Югоизточен Уелс, чиято работа рядко включваше нещо различно от уреждане на завещания и покупки и продажби на имоти в района. Въпреки това той познаваше историята на Блек и беше представлявал мнозина бивши и настоящи членове на Полка.

Уоткин си записа внимателно всичко и накрая повтори с безпокойство:

— Трябва да препратя показанията ти незабавно доколкото се може повече от следните лица: директора на Специалните сили, председателя на Съвместната комисия за разузнаване, постоянния секретар към Министерството на отбраната и секретаря към Международния наказателен съд. И ако се случи нещо с теб, да публикувам показанията ти онлайн и да уведомя медиите.

— Точно така.

— Ще направя всичко по силите си… Ако не възразяваш, Лео, загазил ли си?

— Ще ти отговоря по-късно. Как са Джейн и момичетата?

— Добре са, благодаря.

— Радвам се да го чуя. До скоро.

Блек погледна през парапета на горния етаж и видя Тауърс да излиза от асансьора. Слезе безшумно по покритите с пътека стълби и продължи по късия коридор. Тауърс тъкмо отключваше, когато приближаващите стъпки го накараха да погледне надясно. На лицето му за миг се изписа тревога, но тутакси изчезна.

— Лео! Как си, дявол да те вземе?

— Не толкова зле, като се има предвид всичко.

— Отлично, ха. Чудех се какво е станало с теб. Помислих си, че си решил да станеш туземец. — Той се поколеба, задържал вратата полуотворена, сякаш не беше сигурен дали да влезе.

— Бих пийнал чаша чай — каза Блек.

— О, разбира се. Заповядай.

Тауърс влезе в апартамента. Блек го последва.

Минаха по късия коридор до дневната. Тауърс свали якето си в движение.

— Някакво руско пиянде ми звъни непрекъснато и твърди, че му дължим пенсия.

— Трябва да е Буганов. Пилотът ни.

— Е, казах му да ходи да се бъгне. — Тауърс се разсмя и метна якето на облегалката на един стол. — Отдавна ли се върна?

— Кацнах днес сутринта. За жалост сам.

— О. Съжалявам… Какво стана?

— Не съм съвсем сигурен. Беше много объркано. Знаеш как стават нещата.

— Разбира се. Успях да видя сателитни снимки на последиците… Е, поне ти се върна цял.

— Някакви новини за полковник Силва или Кордеро?

— Боя се, че никакви. — Тауърс се усмихна тъжно. — Но като цяло мисля, че мога да смятам усилията ти за успех.

Блек кимна.

— Някакъв шанс за чай?

— Веднага. Разполагай се.

Тауърс забърза към кухнята. Блек го чу как пълни чайника и тихо отвори чекмеджето на бюрото му.

— Между другото, доктор Белман и Сфирис са изключително благодарни за помощта ти — обади се от кухнята Тауърс. — И много помогнаха. Наистина много.

— Разделихме се по време на изтеглянето.

— И те казаха същото. Обадиха се в посолството от летището в Платанал. Изпратихме самолет от Гвиана да ги вземе. Разминали са се с няколко драскотини и синини, нищо сериозно… Мислеха си, че са те застреляли.

— Получих куршум в рамото. Една добра мисионерка ми помогна да го извадя.

— Е, много съжаляваха, че са те изоставили. Очевидно не са имали избор.

— Извиненията им са приети.

Тауърс се върна с две чаши чай и подаде едната на Блек.

— Заповядай. Точно както го правеше майка ми.

— Благодаря. — Блек седна на канапето, а Тауърс се настани на стола зад бюрото си.

Загледаха се мълчаливо. Накрая Тауърс поклати глава с нещо между раздразнение и облекчение.

— Не знам какво да кажа, Лео. Признавам, страхувах се, че се е случило най-лошото.

— Не се получи.

— Трябваше да се сетя. Жалко за Холст, но така или иначе чух, че други бързо повтарят работата му.

— Не се съмнявам.

Тауърс внезапно стана откровен. Заговори бързо, сякаш отчаяно искаше час по-скоро да излее мислите си.

— Това е опасна технология и трябва да бъдем с едни гърди пред останалите. Прекарах последните три дни в разпитване на Белман и Сфирис в тайната квартира и онова, което казаха, е смразяващо. Холст разработил неврохимична реакция, достатъчно силна да преодолее дори инстинкта за самосъхранение. Белман подозира, че „Сейбър“ са го купили от няколко години. Смятал да използва нейната работа за масово производство на средствата за доставяне, а Сфирис трябвало да моделира бъдещи приложения на технологията. Целта била програмиране на човешкото поведение, точно както програмираш някой проклет компютър.

Блек видя как погледът на Тауърс се разфокусира, докато продължаваше унесено монолога си.

— Наночастиците на Белман трябвало да доставят химикалите на Холст до невроните, изолирани от Сфирис. Толкова малки неща, че могат да бъдат абсорбирани през порите на кожата ти. И това може да се използва за почти всеки продукт или идеология, за които се сетиш. Представи си, Лео — отваряш кутия прах за пране, плъзгаш пръст по екрана на новия си телефон или отиваш на политическа среща и получаващ доза допамин, достатъчно силна да осигури доживотната ти вярност към някоя партия. Да не забравяме и военните и индустриалните приложения — войници и работници, програмирани да действат като машини. Можеш ли изобщо да си го представиш? Такава сила в ръцете на подобна организация? — Той замълча и се усмихна. — Комисията е много доволна, между другото. Направо е във възторг.

— И сега контролираме ли технологията?

— Определено, Лео. Определено.

— А Матис и Даладие?

— Вече са задържани. Единственият въпрос е дали да бъдат екстрадирани тук, или нашите приятели отвъд океана ще намерят основания да ги осъдят в Щатите. Така или иначе, очаква ги подобаващо гадно бъдеще. Има добри новини и за Пиро, както и за младата жена, която подозираме, че им е помогнала при отвличането на Белман от хотела. Французите ги пипнали, докато се опитвали да се качат на самолет за Кайен. В момента се намират в нежните прегръдки на Дирекцията за външна сигурност в Париж.

Блек предпазливо отпи от чая си, който се оказа толкова ужасен, колкото беше предполагал. Тауърс никога не приготвяше чай по друг начин. Това беше странно успокояващо. Още едно потвърждение с кого си има работа — с човек, неспособен да оцени изживяването на другите.

— Мога само да ти благодаря, Лео. — Тауърс забарабани разсеяно с пръсти по бюрото. — Предполагам, сега е подходящият момент и двамата да обърнем страницата… Направихме всичко, което беше поискано от нас. Мисля, че можем да се смятаме за свободни.

Блек за момент се изкуши от идеята да стане и да си тръгне. Да зареже всичко и да остави Тауърс да изживее спокойно старините си. Но друг глас в главата му настояваше да бъде чут.

И той му даде думата.

— Фин ти вярваше, Фреди… Аз също.

Тауърс го погледна въпросително.

— Колко изкара от продаването на Разия на „Сейбър“?

Зачака, като гледаше как Тауърс мисли и пресмята трескаво в търсене на изход, който вече не съществуваше.

— Само той ли беше, или е имало и други?

— Добре ли си, Лео? Виждаш ми се малко пребледнял…

— Не е лесно. Да убиваш и да запазиш разсъдъка си.

Очите на Тауърс се стрелнаха към вратата.

Блек не го изпускаше от поглед.

— Направих изявление. Пратено е до Комисията и Международния наказателен съд. Както и копие до теб. С радост ще свидетелствам срещу теб.

Мълчание.

— Не би го направил…

— Ще го направя с удоволствие. Искаше да бъда убит, Фреди, точно както си уредил да убият Фин. Поднесъл си го на „Сейбър“ на сребърен поднос. Ние бяхме свидетелите, които биха могли да те тикнат зад решетките. Онези, които биха могли да те разобличат като най-мръсния търговец с човешкото нещастие. Искаш ли да ти кажа какво точно правеше Разия?

— Нямах намерение да правя нищо от това, Лео. Беше грешка. Един-единствен момент на слабост в една дълга кариера. Познаваш ме достатъчно дълго, за да…

Тауърс млъкна насред изречението, когато видя глока, който Блек беше извадил от джоба си.

— Трябва да си заключваш бюрото. Или може би част от теб е искала да го намеря…? Съд или куршум. Какво да бъде?

Бяха прекъснати от пронизителното иззвъняване на телефона на Тауърс. Блек му даде знак да вдигне.

Тауърс взе телефона и погледна екрана. Малкото цвят по лицето му изчезна. Събра сили и вдигна.

— Дънкан, здравей. Какво мога да направя за теб…? Не, нямах представа… Наистина ли…? Е, нека го прочета и веднага ще ти се обадя. Разбира се. — Той затвори и бавно остави телефона на бюрото.

Блек чакаше, насочил пистолета към главата му.

— Нещо против да помисля за момент?

— Моля.

Тауърс стана и отиде до френската врата, водеща към балкона. Излезе навън, затвори и обърна лице към хладния ветрец. Известно време остана напълно неподвижен, после погледна към Блек и сложи ръка на парапета.

Блек се извърна и се загледа в едно петно на стената, докато броеше до десет. Когато погледна отново, Фреди го нямаше.

Дъртият кучи син беше напуснал по начина, по който беше живял.

По своите правила.