Черното изкуство да убиваш

13.

Посещението в дома на Фин остави у Блек неустоимото желание да избяга сред хълмовете. Той заряза плановете да се върне направо в Оксфорд и пое на запад. След кратко спиране, колкото да вземе храна и уиски, продължи по лъкатушещи пътища през села, чиито имена отдавна се бяха превърнали в упътващи знаци към убежището му — Клехонгър, Кингстоун, Ваучърч, Майкълчърч и накрая нагоре по склона към Красуол (по-скоро селце, отколкото село), където въздухът ставаше по-хладен и пронизващ, а обработваните поля се сменяха с брулени от вятъра хълмове.

Пътят се стесни и започна да се изкачва на зигзаг по склона. Гъста трева растеше в средата на ронещия се асфалт, който ставаше все по-рехав и осеян с дупки, докато не премина в черен път, който мина през една ограда за добитък, преди да се разклони. Лявото отклонение водеше нагоре до стар каменен обор, използван от местния фермер за отглеждане на агнета и стригане на овце. Блек зави надясно. Пътят мина през гъсталак от глог и когато излезе от него, беше само коловоз, който го поведе стръмно нагоре и после надолу към една закрита долчинка. Там, на малко равно пасище до един поток, се издигаше малка каменна постройка на петстотин години, наричана Тай Аргел — „Тайна къща“ на уелски. До нея имаше две стари ябълки и каменен навес. Зад него покритият с папрат склон се издигаше стръмно нагоре към Блек Маунтън.

Блек спря във високата трева, която беше превзела мястото за паркиране, скочи от джипа и вдиша дълбоко. Взе торбите с покупките и ги помъкна нагоре по пътеката към предната врата.

Тай Аргел беше не толкова къща, колкото колиба от каменни плочи, изкопани от склона от пастири през шестнайсети век. Когато я купи, имаше две малки тъмни стаички на приземния етаж и други две горе, дървена външна тоалетна и помпа при задния вход, захранвана от потока. В продължение на три лета, от време на време с помощта на Фин, Блек беше прекарал отпуските си в изтърбушването ѝ. Накрая бяха останали само четирите стени, като едната се срути и се наложи да бъде издигната наново. Сега тежката дъбова врата водеше към едно-единствено помещение с малка кухня в единия край и нещо като дневна около камината в другия. Открито стълбище водеше нагоре към мецанина, който беше достатъчно голям да побере леглото му и малка баня. Електрозахранването достигаше до фермата на около километър оттук, така че осветлението се осигуряваше от слънчеви панели на покрива, а водата се затопляше на печката.

Нямаше телевизия. Нито интернет. От време на време телефонът му хващаше сигнал, но само когато небето беше ясно, а това не се случваше често. Ако искаше да се разсее с нещо, Блек си имаше исторически книги и колекция стари плочи, а и старата къща предлагаше безброй начини да си намери работа, за да я поддържа стегната. Малка локва непосредствено до прага показваше, че кърпенето на покрива отпреди две години е сдало багажа — този път сериозно. Щеше да се заеме с това след като напише доклада си. Следвайки несъзнателно рутината, към която се придържаше всеки път, когато идваше тук, той провери нивото на заряда на слънчевите батерии, отвори спирателните кранове, включи помпата, която пълнеше цистерната от кладенеца, и донесе дърва от навеса. След двайсет минути поддържаше огъня в нажежената до червено печка, която стопляше варосаните стени и сваряваше кафето му.

Обядът се състоеше от парче хляб, сирене и студено месо, които изяде навън, в сянката на ябълковите дървета. Беше сковал маса от един ясен, който се беше издигал до потока, докато не бе повален от лятна буря. Фин му беше помогнал с нарязването му на един стар банциг на нафта, купен на една селска разпродажба. Беше дълъг ден на пот и ругатни, Фин го беше обвинил, че е станал побъркан отшелник и че трябва да се премести в истинска къща и да си намери жена. Блек никога не се беше отдавал на носталгични спомени, но старият му приятел беше оставил отпечатъка си на това място. Накъдето и да погледнеше, виждаше още неща, които му напомняха за него — той му беше помогнал с поставянето на горния праг на задната врата и възстановяването на зидарията над него до покрива. Датата, изписана в цимента над фронтона, беше оставена от ръката на Фин. За раздразнение на Блек, приятелят му се беше оказал много по-добър строител — без опит, но с естествената дарба на хората, които разбират от двигатели, без дори да са отворили наръчниците за тях.

Накрая поредицата неканени спомени му дойде в повече и Блек се опита да ги пропъди, като си каза, че сантименталността е пълната противоположност на онова, което го беше свързвало с Фин. Да, двамата бяха близки приятели и извън работа, но бяха вършили военните си задачи със студена, рационална безпристрастност. Смъртта винаги ги дебнеше, но и двамата знаеха, че е по-вероятно да ги застигне заради неправилна преценка или липсата на план, отколкото от лош късмет. Ако Фин беше направил някаква грешка в Париж, това беше много жалко, но не и трагично. Трагедиите се случваха на невинните. А у Фин нямаше нищо невинно.

Достатъчно!

Раздразнен от неспокойния си ум и притеснен от непознатите чувства, които напираха в него, Блек хвърли трохите на врабците, обу туристическите си обувки и тръгна нагоре по хълма, твърдо решен да не спира, докато мислите му не станат отново негови.

Мускулите му протестираха силно, когато стигна до билото и продължи към най-високата точка на Тумпа. Там спря, за да си почине и да се наслади на осемдесеткилометровата гледка към Среден Уелс — хиляди нюанси зелено с танцуващи сенки, хвърляни от неспокойното небе. Блъскан от вятъра, той продължи по билото още девет километра, а когато от запад започнаха да наближават черни облаци, се спусна към долината и тръгна обратно на север, следвайки тесните пътеки през гората, прокарани от овце и полудиви понита.

Бурята се разрази, когато му оставаше около час път до дома. Блек премина в тръс, като заряза пътеките и тръгна по най-краткото разстояние през откритото. Задъхан, той се хлъзгаше и залиташе по мократа трева под трясъците на гръмотевици, които отекваха от планинските склонове с драматичността на избухващи снаряди. Облаците се спуснаха още по-ниско и забулиха всичко. Без карта и компас той беше принуден да се ориентира по памет и инстинкт. Оказа се, че е изгубил форма — след като слезе от билото, вместо да стигне до потока и да го следва до къщата, както беше планирал, се озова във висока до гърдите му папрат. Мокър до кости и без шанс да се върне оттам, откъдето беше дошъл, Блек тръгна направо през гъсталаците надолу и накрая излезе на позната територия, макар и доста настрани от курса.

Усещаше всеки един от двайсетте километра, които беше изминал, така че с удоволствие смъкна подгизналите си дрехи и застана под горещия душ. Усещането от почти врялата вода върху кожата му почти можеше да се оприличи на блаженство. Тялото и умът му бавно се отпуснаха, натрупаното през последните четиресет и осем часа напрежение се смени с приятно чувство за пълнота.

Натежал и отпуснат, Блек обу джинси, облече стара карирана риза и слезе долу, за да се награди с едно голямо уиски пред камината.

„За теб, приятелю. Сбогом.“

Вдигна мълчаливо чашата си и отпи.