Черното изкуство да убиваш

5.

Отпуснатият час беше отминал, но първокурсниците в аудиторията на Историческия факултет като че ли изобщо нямаха намерение да си тръгват. Д-р Лео Блек правеше всичко по силите си да води ожесточения дебат, който избухна след като представи решението на президента Труман да пусне атомната бомба.

— Нарекъл ги е животни. Зачеркнал е цялото население като нисши същества, за да оправдае решението си. Престъпниците са били лидерите, не обикновените хора, не жените и децата. Всеки лидер, който претендира да е цивилизован, е абсолютно задължен да направи всичко по силите си, за да избегне смъртта на невинни цивилни. Труман е направил точно обратното. — Младата жена на първия ред говореше със завладяваща страст. Хелън Маунт никога не се притесняваше да изрази на всеослушание мнението си както в аудиторията, така и на страниците на „Деруел“, най-престижния студентски вестник на университета. Беше си спечелила репутацията на политически радикал и яростен противник на всичко, което намирисва на несправедливост. — Ако е искал да докаже, че продължаването на войната е безсмислено, защо не е пуснал бомбата на някое ненаселено място? Защо не е показал на японското върховно командване какво може да направи тя и да им даде ултиматум да се предадат? Имал е други възможности, но не се е възползвал от тях. Вместо това е унищожил цял град. Ако това не е военно престъпление, не знам какво е.

— Силен довод — каза Блек. — Има ли някой на друго мнение?

Никой не взе думата. Повечето от присъстващите студенти предпочитаха да не предизвикват Хелън в дебати по теми, по които тя имаше категорично мнение. Обикновено резултатът беше унижение за осмелилия се да го направи.

— Е, ако всички сте съгласни…

— Аз не съм. — Гласът дойде от задния ред. Принадлежеше на младеж, когото Блек не помнеше да е виждал досега. Седеше сам, седалките от двете му страни бяха празни. Лявата половина на лицето му беше скрита зад кичур руса коса. — По онова време Съединените щати са разполагали само с две бомби. Труман е искал да не отиват на вятъра. Никой не харесва случилото се, но жертвите не са повече, отколкото при бомбардировките на Токио. Можете да го наричате престъпление колкото си щете, но е щяло да бъде още по-голямо престъпление, ако бомбата не е била използвана. Тогава са щели да загинат милиони, а не хиляди.

— Казвам, че е бил длъжен да направи всички разумни стъпки — тутакси отвърна Хелън. — Ако не действаме според хуманни принципи, изобщо не заслужаваме да бъдем наричани човешки същества.

— Значи сте само против процедурата, така ли да разбирам? Да кажем, че е опитал да пусне една бомба като предупреждение, но японците въпреки това са решили да продължат войната. Тогава бомбардирането на Хирошима щеше ли да бъде оправдано? Невинните жени и деца пак са щели да загинат.

— Щяло е да бъде по-добре.

— За кого? За Труман ли? Но е щяло да бъде много по-лошо за стотиците, убивани всеки ден в продължаващата война.

— Това е изцяло хипотетично. Не знаем какво е можело да стане. Важното е, че е натиснал копчето, когато е имал и други възможности.

— Добре. Ами ако беше пренебрегнал съветите на комисията да пусне бомбата и беше решил, че подобна стъпка е прекомерна и че никой цивилизован човек не може да причини такива унищожения с един замах?

— Това би било напълно оправдано.

— Значи бихте предпочели той да прати на смърт хиляди американски наборници дори ако накрая жертвите се окажат много повече, отколкото са били?

Хелън се поколеба.

Младежът се възползва от предимството си.

— Изборът е прост. Войници или бомба? Кое според вас е за предпочитане от морална гледна точка?

— Не смятам, че едно неморално оръжие би могло да се използва за морални цели — отвърна Хелън и скръсти предизвикателно ръце на гърдите си.

Студентите в залата закимаха в знак на съгласие. Хелън се усмихна, усетила, че е успяла да обобщи настроението на колегите си.

Опонентът ѝ обаче изобщо не се смути.

— Това е нерационално. Можете да понесете идеята милиони цивилни да бъдат избити от хиляди войници, но не и по-малко жертви от ръцете на един-единствен човек. За наше щастие Труман е успял да направи хладнокръвната сметка и да избие хиляди, за да спаси милиони. Колебание като вашето си е предсмъртно желание.

— Това е нелепо — рязко отвърна Хелън. — Да направиш всичко възможно да избегнеш насилието означава да цениш живота и да не желаеш ничия смърт.

— Живеете в някакъв измислен свят — каза младежът. — Историята многократно е доказвала, че ако искаш да останеш жив, трябва да убиваш, за да не станеш жертва. Ако наистина цениш живота, по-добре да си готов да видиш сметката на противника си по възможно най-бързия начин.

— Това е детинско.

— Светът е по-гаден, отколкото ви се иска. Вие сте наивната.

Отговорът му предизвика лек смях в аудиторията.

— Е, мисля, че е най-добре да приключваме — намеси се Блек, който усещаше, че конструктивният дебат е към края си. — Следващата седмица ще разгледаме възстановяването на Япония от генерал Макартър и ще обсъдим задълженията на победителя.

Хелън рязко затвори папката си, пъхна я в чантата си и излезе преди всички, раздразнена, че не е успяла да спечели победа, и бясна, че са ѝ се присмели. Блек прибра бележките си в оръфаната си платнена торба. Донякъде ѝ съчувстваше. Възхищаваше се на младежкия ѝ идеализъм. За човек, който много добре знаеше какво е да си стигнал до дълбините на цинизма и да продължаваш да дълбаеш още по-надолу, преподаването на студенти, изгарящи от желание да построят едно по-добро бъдеще, беше пречистващо. Оптимизъм като нейния му даваше нова надежда всеки ден.

Тръгна към изхода. Младежът с русия перчем забърза по стъпалата на аудиторията и го настигна.

— Доктор Блек, може ли да ви попитам нещо?

— Давайте.

— Между другото, аз съм Сам Райт. Студент съм по ФФ — физика и философия. Един приятел ми каза, че лекциите ви си заслужават да се чуят.

— Радвам се, че някой мисли така. Е, какъв е въпросът ви?

— Труман е казал, че хората правят историята, а не обратното. Вярвате ли в това? Искам да кажа, той самият не е ли най-очевидният пример за човек, който е бил отнесен от течението на историята? Бил е от малко градче в Мисури, назначен за вицепрезидент като компромисен кандидат, а после Рузвелт умира и го оставя той да вземе най-сериозното решение, правено някога. Сякаш е бил предопределен за това.

— Изкушаваща мисъл, но не. Мисля, че разбирам Труман. Не виждам как идеята за съдба може да ни помогне по някакъв начин да анализираме или разбираме събитията, което в крайна сметка се опитваме да правим. Бих поставил предопределението в категорията на привлекателните, но нереални концепции.

Сам се замисли за момент.

— Чух, че сте прекарали дълго време в армията.

— Много дълго. — Нямаше смисъл да го пази в тайна от студентите. Човек просто трябваше да потърси в интернет, за да открие, че Блек е един от най-възрастните младши лектори в университета и е защитил дисертацията си само преди година, когато е бил на четиресет и девет. Но за двайсет и петте години между дипломирането и завръщането в стария му колеж не можеше да се намери нищо. Ако самият той не беше запълнил празнината, слуховете и клюките щяха да го направят вместо него.

— Защо според вас сте оцелели? Защото сте вземали правилните решения, или защото сте избягвали ситуации, които не е трябвало да избягвате?

Блек обмисли целта на въпроса и се запита накъде ли бие Сам.

— По малко и от двете, предполагам.

— И въпреки това не вярвате в съдбата? Да го кажа по друг начин. Ами ако младият Хитлер беше умрял от раните си в окопите на Първата световна война, или младият Чърчил е бил нанизан на копие по време на кавалерийската му атака в Судан, тогава какво?

— Не съм голям фен на алтернативната история. Нали целта е да се учим от миналия опит с надеждата, че ще можем да вземаме информирани решения за бъдещето?

— Моите уважения, но ще възразя, че подобно мислене е остаряло.

— Разбирам. — Блек се опита да не се възмути. За разлика от армейските офицери, от хората в академичния свят се очакваше да приемат с готовност възраженията и да гледат на тях като на подбудител на нови идеи, дори да идват от деветнайсетгодишни хлапаци. — В какъв смисъл по-точно?

— Вземете квантовата физика…

— Физика ли?

— Да. Ако пуснете частици през преграда с два процепа в нея, се оказва, че те не се движат по права линия до стената зад преградата. Някои минават през двата процепа, при това може би хиляди и дори милиони пъти. Според математиката могат да минат по всеки възможен път до целта си и дори да се намират на няколко места едновременно. Изумително, нали? Почти немислимо. Но същото важи за факта, че въпреки случайния характер на пътя им те все пак имат крайна цел и я достигат. Не могат да избегнат съдбата си.

— Това ми харесва. Хитро — каза Блек, мъчейки се да покаже великодушие. — Но доколкото знам, квантовата теория има практични приложения. Тя е теоретичен модел, който обяснява феномени, които са били необясними преди това. Какво прави вашият модел за историята?

— Дава ѝ смисъл. Събитията се случват, защото се движат към неизбежна крайна цел.

— Което означава, че ние сме просто кукли на конци, подчинени на някаква висша сила, така ли?

— Това не е приумица. Много видни физици наистина вярват, че сме просто сложни роботи, действащи според програма. Не казвам, че това ми харесва или че искам да не е така. Малко хора са приемали квантовата физика и дори теорията на относителността, докато не са били доказани. Може би някой ден ще научим как самите ние да променяме програмата? Може би това е съдбата ни?

Излязоха през главния вход на ярката слънчева светлина на деня.

— Е, забавна теория, но не съм сигурен, че би ви докарала много точки на финала.

— Следете тази област. Обзалагам се, че след десет години ще е нещо общоприето. Страхотна лекция, между другото. Пет звезди. До скоро. — Сам се усмихна и забърза надолу по стъпалата.

Цифровото поколение. Чувстваха се свободни да оценяват всичко. Блек се опита да си представи как ли би реагирал някогашният му преподавател Годфри Лейн, ако студентите му го оценяват по скала от едно до пет. Потръпна при тази мисъл.

Тръгна по пътеката, която минаваше през малката градина пред факултета. От другата страна на парапета тротоарите на улица „Джордж“ бяха пълни със студенти и туристи от цял свят. Група унгарски музиканти свиреше буйна хаотична мелодия, дошла направо от пазарите на Будапеща. Блек за пореден път бе поразен от невероятния сблъсък на толкова много епохи, места и идеи на това малко място в средата на Англия. В този изпълнен с живот и енергия хаос имаше нещо, което сякаш беше в съзвучие със смахнатата идея на Сам за предопределението. Не можеше да отрече, че понякога наистина беше изпитвал чувството, че всички оплетени нишки на собствената му сложна и изпълнена с насилие история са водели през цялото време към това място. Към този оазис. Към въплъщението на всичко, което се беше опитвал да защитава.

Излезе от тълпата и тръгна към колежа. Колкото и да беше започнал да се чувства като у дома си в университета, положението му в него беше несигурно. През последната година беше преподавател без постоянна длъжност и доходите му едва покриваха храната и квартирата му. Щеше да започне да получава армейската си пенсия едва след като навърши петдесет и шест и почти всичките му спестявания, доколкото изобщо ги имаше, се бяха стопили през трите години, през които работеше върху доктората си. Беше кандидатствал за стипендия за младши научен сътрудник, но решението, което нямаше да бъде взето преди началото на септември, зависеше от останалите преподаватели в колежа — мъже и жени, които ревностно защитаваха репутацията си на учени от световна класа. Повечето се водеха либерали (макар да не бяха чак толкова либерални към мнения, различни от техните собствени) и политическите им възгледи вървяха със силно подозрение към хора като него. Щеше да е нужно малко чудо, за да допуснат петдесетгодишен бивш войник в бляскавия си кръг, а и Блек не отговаряше на много от критериите им. Нямаше дълъг списък публикации нито пък академична репутация, за която да си заслужава да се говори — поне засега. Единствените неща, които можеше да предложи, бяха гледната точка на вътрешен човек върху работата на международната военна машина и амбицията да използва това знание за нещо полезно.

Неизбежният факт беше, че има само един реалистичен шанс да бъде приет. Двайсет и две годишният му опит в специалните десантни части му беше спечелил покана да представи доклад на един международен симпозиум във военната академия Уест Пойнт в края на август. Ако оставеше добро впечатление у генерали, дипломати и стратези със спорните си тези, щеше да има някакъв шанс. Трябваше само да ги убеди, че почти всеки конфликт, в който беше участвал, е бил катастрофа и че всички военни намеси, които не могат да бъдат избегнати, трябва да се провеждат с минимум арогантност и максимум културно разбиране: „Просто зарежете целия си подход от последните двайсет години, дами и господа. Признайте, че сте грешили, и започнете на чисто“.

Никой не можеше да го обвини, че прави живота си лесен. Те щяха да очакват от него да е човек, който с готовност ще поддържа идеята, че проблемните страни трябва да бъдат поставени на колене от тяхната техника за милиарди долари и че населението им трябва да бъде принудено да се подчинява от отлично обучените им войници като него. Мир чрез военно превъзходство. Вместо това пред тях щеше да застане човек, започнал да вярва, че отдаването на инстинкта за насилие е път към постоянен и неразрешим конфликт. Ако искат точно това, така да бъде, но Блек беше твърдо решен да им покаже, че има и друг начин. Начин, който изисква да се поставиш на мястото на противника, преди да си направил първия изстрел. Начин, при който насилието е последното средство, към което се прибягва. Щеше да им посочи, че щом той е променил толкова дълбоко начина си на мислене, значи и те биха могли. Всеки път, когато си представяше как стои зад катедрата в Уест Пойнт, виждаше пред себе си редове изненадани и възмутени лица. Понякога фантазиите му приключваха с унизително прекъсване насред изложението му от някакъв технически проблем, но в по-оптимистичните случаи си представяше как убедителният му анализ кара аудиторията да се изправи на крака и да избухне в овации, последвани от градушка предложения да стане доверен съветник на правителства и неправителствени организации по целия свят.

После се връщаше отново на земята. Ако представянето му минеше успешно, най-доброто, на което можеше да се надява, беше стипендия. Това щеше да означава скромен, но постоянен доход, възможност да публикува статиите си в уважавани издания и най-важното — шанс да издаде дисертацията си като книга. Ако искаше да промени света, това щеше да е дълго и трудно начинание и той трябваше да спечели цялото уважение, което може.

А ако представянето му в Уест Пойнт се провалеше и колегите му го отхвърлеха, това щеше да отбележи края на света. Имаше една малка, леко занемарена къщурка по склоновете на Блек Маунтън на границата с Уелс, където да се оттегли, достатъчно инструменти и физическа сила, за да се хване на работа на някой строеж, докато не реши какво да прави по-нататък. Беше се озовал на странен кръстопът в края на кариерата си, но след живота, който беше живял досега, беше благодарен, че изобщо е стигнал до него.

Излезе от Глостър Грийн на улица „Устършър“, като маневрираше между минаващите велосипеди, и се насочи към един скромен проход в изчистената фасада на Устършър Колидж от осемнайсети век. Невзрачният екстериор криеше една от най-добре пазените тайни в Оксфорд. Блек мина през прохода и се озова в прохладната сянка на вътрешната галерия, чиито каменни плочи бяха излъскани през вековете от краката на преподаватели и студенти. Между колоните се откриваше изглед към правоъгълния двор, чиято трева беше окосена на диагонални шахматни ивици. Зад елегантно овехтялата стена от пясъчник отсреща се намираше ректорската градина, чиито граници се очертаваха от буйно растящи лавандули, ружи и божури, а зад нея леко се поклащаха клоните на дърветата покрай езерото на колежа. Меката и мимолетна красота на английското лято беше онова, което му бе липсвало най-много по време на операциите в нажежената пустиня и горещия влажен сумрак под балдахина на джунглата. Той спря, за да запечати картината в ума си.

— Бездействаме ли, Лео? Не е в твой стил.

Блек се обърна. Карън Питърс, която излизаше от портиерната с наръч поща. Карън беше талантлив ботаник, младши научен сътрудник и един от малкото членове на колегията, които можеше да брои за приятели. С джинси, гуменки и широка тениска, с вдигнати на челото слънчеви очила, на пръв поглед тя можеше да мине за студентка. Само едва забележимите бръчки в ъгълчетата на тъмнозелените ѝ очи намекваха за травмата, която преживяваше през последните три месеца. Дни преди тя и съпругът ѝ да завършат покупката на първата си къща, мъжът ѝ я беше изоставил заради една двайсет и три годишна докторантка, като беше взел всичките им спестявания. На трийсет и четири и след пет години брак Карън се беше оказала безпарична, бездомна и с разбито сърце. Адвокатът ѝ бе казал, че дори да успее да си върне четиресетте хиляди паунда, които мъжът ѝ беше отмъкнал, съдебните разноски ще разорят и двамата. Като преподавател по договорно и семейно право съпругът ѝ несъмнено беше наясно с това.

Въпреки катастрофата и факта, че ѝ се налагаше да живее в две мизерни стаи в студентското общежитие, Карън по някакъв начин беше успяла да запази усмивката си. За щастие неверният ѝ съпруг беше само една от двете любови в живота ѝ. Другата бе работата ѝ — тя се опитваше да спаси умиращите гори на Канада и Сибир от опустошенията на климатичните промени.

— Хвана ме — рече Блек. — Винаги съм си падал по тази гледка.

— Как върви писането на доклада?

— Планът в общи линии е готов. Започвам да го изчиствам.

— Тоест искаш да ми кажеш, че все още не си написал нищо?

— Смятам да нахвърля първата чернова през уикенда. Няма да мръдна, докато не я завърша.

— Е, ако имаш нужда от още едно око… не че съм специалист в областта ти.

— Благодаря, стига да не си прекалено строга с мен. Самочувствието ми е доста уязвимо.

Усмихна се. Карън отвърна на усмивката му, но зад приветлива фасада Блек долови нещо повече от желанието за общи приказки и попита:

— Как вървят нещата?

— Бива. — Тя сви рамене, сякаш искаше да каже, че се справя отлично, но очите ѝ разказваха съвсем друга история.

Блек не пропусна намека и предложи:

— Една бърза разходка?

Тя кимна с благодарност.

Слязоха по каменните стъпала в централния двор, после завиха надясно и тръгнаха един до друг по чакълената пътека покрай тревата.

— Какво е станало? — попита Блек.

— Поредното писмо от адвокатите на Джоуел. По-добре да не те товаря.

— Няма проблем. Какво казват?

Тя извърна очи, сякаш се срамуваше да сподели, но вече ѝ се беше насъбрало толкова, че не можеше да издържа.

— Твърдят, че всички пари са негови, че съм го тормозела емоционално, че с мен не можело да се живее, че съм била твърдо решена да опропастя кариерата му… и така нататък в същия дух. А аз вярвах, че сме щастливо семейство. Рационално знам, че това са лъжи, целящи да ме смачкат, но когато четеш подобни неща от човек, когото си обичал, наистина започваш да се съмняваш в собствената си нормалност. Просто няма друг начин. Започваш да се чудиш дали наистина не си такъв, какъвто те описват… Смахнато ли звучи?

— Звучи напълно нормално. Ако това ще те утеши, според скромния ми опит с разводите на други хора поведението му е типично. И колкото по-виновен е дезертьорът, толкова по-мръсно се бие. Но няма да продължи дълго. Заради шестмесечното правило.

— Какво е то?

— Времето, необходимо на здравия разум да се върне. Относително казано, здрав разум. Гневът избледнява също като първата страст. Поне така казват.

— Може би е най-добре да зарежа всичко и да забравя за парите. Не мога да покривам дори сметките, които вече получих от адвокатите си.

— Всеки на твоето място би се разстроил, но се опитай да не реагираш. Щом се държи толкова агресивно, най-вероятно е уплашен, а това ти дава предимство. Сигурно е наговорил на новото си момиче какви ли не лъжи и те е очернил здравата, но накрая съвестта може да започне да го тормози и да го накара да се обърне към теб с някакво предложение.

Карън кимна. Изглежда, искаше да му повярва, но нещо я гризеше.

— Казваш съвест, но… случи се само няколко пъти… когато се карахме. Той ме плашеше. Сякаш имаше някаква тъмна половина, за която се преструвах, че не съществува.

— Удрял ли те е някога?

Тя поклати глава.

— Заплашвал ли те е?

— Не… не пряко.

— В такъв случай на твое място не бих се безпокоил. Ще се получи. Почти винаги се получава.

Стигнаха до отсрещния край на правоъгълника и спряха при други стъпала, където пътищата им щяха да се разделят. Блек я потупа окуражаващо по рамото.

— Догодина по това време всичко ще бъде само спомен. Обещавам.

Тя кимна и настроението ѝ леко се приповдигна.

— Ще дойдеш ли довечера на ректорското събиране?

— Ще опитам. — Блек премълча факта, че съвсем беше забравил за събитието.

— По-добре ела, Лео. Ако искаш стипендията, трябва да те виждат. Трябва да станеш част от мебелировката, да им покажеш човешката си страна. Разкажи им една-две забавни истории. Накарай ги да поомекнат малко.

— Никога не съм си падал по коктейли.

— Значи сме двама. — Топлият ветрец разроши гъстата ѝ кафява коса. Тя махна един кичур от бузата си. — Между другото, много си популярен. Студентите непрекъснато говорят, че семинарите и лекциите ти са страхотни. Ще се погрижа и ректорът да го научи. Важно е.

Блек се трогна.

— Благодаря. Наистина.

— Е, ами… не е от чист алтруизъм. Най-малкото ще мога да си поговоря с някой извън обичайния спектър. — Тя се усмихна. — Така че никакви извинения. Ще се видим довечера.

Размаха шеговито пръст и тръгна нагоре по стъпалата.

Блек я изпрати с поглед за момент, след което продължи по пътя си. Карън беше права — наистина трябваше да предразположи онези, от които зависеше съдбата му. Загрижеността ѝ за него беше трогваща. Запита се какво ли е направил, за да я заслужава.

Стигна до другия ъгъл на двора, при последната къщичка от редицата средновековни постройки. Отвън квартирата му изглеждаше очарователно — вековна дъбова врата на веранда от изветрял камък и рози, виещи се около прозорец с оловна решетка. Но причината тя да бъде дадена на младши преподавател ставаше очевидна в мига, в който се озовеш вътре. Интериорът си беше останал почти непокътнат от последния основен ремонт в началото на 60-те. С изключение на лаптопа върху тежкото викторианско бюро работният кабинет, който заемаше по-голямата част от долния етаж, изглеждаше и миришеше точно така, както и по времето, когато Блек беше прекрачил този праг за първи път преди трийсет години. Тогава къщичката се обитаваше от бившия му преподавател — дребен неучтив мъж, който носеше едно и също сако от туид по всяко време на годината и палеше една от друга цигари без филтър или тънки пури, когато печелеше на залагания на конните състезания. Макар Годфри Лейн да беше мъртъв от петнайсет години, присъствието му си оставаше с двете овехтели канапета, маслената картина на тежката кавалерия от Ватерло над газовата камина и прокъсания килим, домъкнат от баща му от Александрия след края на кампанията в Западната пустиня. За един историк квартирата беше идеална — древният водопровод и смразяващият студ от ноември до март бяха постоянно напомняне за лишенията от миналото.

Блек отиде до кухнята в дъното, направи си силен чай и се върна при бюрото. Разполагаше с три часа преди да се яви на поляната на ректора. Предостатъчно време за критичните първи абзаци на статията си.

Устоя на желанието да увърта и забързано написа думите, които се бяха оформили в главата му през деня:

Спря, за да прегледа написаното. Началният му залп определено беше дързък, но като се замислеше, тонът подхождаше повече на статия от списание, отколкото на научен аргумент. Колкото и да беше завладяващ, нямаше да свърши работа. Беше вложил твърде много от себе си в думите. Не можеше да си позволи да бъде подминат като разказвач на случки, преди още да е започнал. Опита отново с по-неутрален, академичен подход:

Спря, когато си представи как клепачите на присъстващите започват да се затварят. Трябваше да има някакъв среден път.

Телефонът иззвъня и прекъсна мисълта му. Блек посегна към слушалката — толкова стара, че беше свързана с навит на спирала кабел към апарата.

— Ало?

— Майор Блек?

Женски глас, треперещ и изпълнен със сълзи.

— Да. — Помисли си, че би трябвало да познава гласа, но не успя да го свърже с конкретно име.

— Извинете, че ви се обаждам така неочаквано. — Блек усети, че му предстои да чуе лоши новини. — Аз съм Катлин. Катлин Фин. Жената на Райън.

Катлин. Ама разбира се. Блек усети стягане в гърдите.

Тя като че ли не можеше да говори.

— Станало ли е нещо?

— Той работеше в Париж като телохранител. Трябваше да се прибере днес… Току-що ми се обадиха от британското посолство… Искат да отида да идентифицирам… — Думите ѝ преминаха в ридания и тя не успя да довърши.

Блек чу възбудени детски гласове. Фин имаше три деца — съвсем малки, доколкото помнеше.

— Има труп и те искат да го идентифицираш, така ли? — Усети се, че говори като войник, отсечено и без емоции.

— Да…

— В такъв случай аз ще ида. Ти остани с децата — моментално каза Блек. — Дай ми номера на човека, който ти се е обадил, и имейл адреса си. Ще се свържа и ще му кажа занапред да се свързва с мен. Ще ти изпращам цялата информация веднага щом я получа. Ще ти дам и мобилния си номер. Можеш да ми звъниш по всяко време. Имаш ли химикалка, Катлин?

Тя успя да преглътне сълзите си, колкото да прошепне „да“.

Блек продиктува номера си и я накара да му го прочете, след което си записа номера на служител от посолството на име Саймън Джонсън, както и телефона и имейла на Катлин. И двамата намериха известна утеха в деловия характер на разговора.

— Имаш ли някой, който да е с теб, докато чакаш? — попита Блек. — Няма да мога да пристигна там преди утре сутринта.

— Мога да се обадя на сестра ми.

— Обади ѝ се. Не е хубаво да оставаш сама. Ще се обадя веднага щом имам някаква новина.

Последва кратко неловко мълчание. Блек можеше да го използва, за да сложи край на разговора, само че той му се струваше недовършен. Двамата с Фин бяха прекарали рамо до рамо двайсет години. Бяха по-близки от братя и си бяха спасявали кожите повече пъти, отколкото можеше да запомни. Подобно нещо изобщо не трябваше да се случва. Фин беше онзи със семейството; Блек беше човекът, когото малцина извън полка биха оплакали.

— Съжалявам, Катлин — рече той. — Много дълго не поддържахме връзка. А трябваше. Аз съм виновен.

— Вината е колкото твоя, толкова и негова — отвърна тя. — Той все беше много зает. А все искаше да ти се обади.

— Аз също — каза Блек.

Отново последва болезнено мълчание. Накрая Блек сложи край на страданията им.

— Дочуване, Катлин.

— Дочуване. Благодаря.

Той затвори и веднага вдигна отново слушалката. Набра парижкия номер и се свърза със Саймън Джонсън, когото човек можеше да вземе за ученик, ако съдеше по гласа му. Блек му обясни, че е бил пряк командир на Фин и се е уговорил с Катлин да дойде вместо нея. Джонсън не беше сигурен, че френската полиция ще приеме идентифицирането от човек, който не е член на семейството, но Блек посочи, че най-вероятно е прекарал повече време с Фин и го познава по-добре, отколкото дори жена му. Това като че ли удовлетвори младия служител и двамата се уговориха да се срещнат на следващия ден по обед в моргата.

Преди да затвори, Блек зададе въпроса, който Джонсън като че ли беше избягвал по време на разговора.

— Можете ли да ми кажете как господин Фин, ако наистина става дума за него, е намерил смъртта си?

— Изглежда, е бил намушкан. Многократно. Това е всичко, което знам.

— Разбирам… Благодаря.

Блек затвори и отиде до прозореца. Загледа се към вътрешния двор, усещаше как сухожилията му се стягат и студеният гняв започва да пулсира във вените му.

Не друг, а именно Фин. Човекът, който веднъж беше успял да се измъкне с голи ръце от полудяла тълпа иракчани.

Смърт.

Беше се питал кога ли тя отново ще го потупа по рамото.