Черното изкуство да убиваш

50.

Направиха лагер, сготвиха и се нахраниха мълчаливо, заслушани в джунглата, нащрек и за най-малкия признак за появата на човешко същество. Откакто се бе справил с двамата наемници, Блек чувстваше, че вътрешното му равновесие се е завърнало. Умът му беше ясен и съсредоточен. Балансът на силата между тримата се беше изместил. Връзката между Райли и Фалън изглеждаше поотслабнала и той долавяше ново уважение и от двамата. Безмълвните им реакции подсказваха, че макар да са видели бойни действия в Сирия, те са били от онези, които правиш през мерника на пушката. Убиването отблизо с нож беше голяма стъпка във всяко отношение. Ако чувството те залее, ако след това се тресеш и те преследват кошмари, значи си от онези войници, които най-вероятно скоро ще намерят смъртта си. Оцеляването изисква хладен ум и студено сърце.

Колкото по-студено, толкова по-добре.

Понякога, за да оцелееш, трябва да си по-мъртъв и от смъртта.

През нощта се редуваха на пост, приклекнали, с готови за стрелба автомати, докато хеликоптерът не прелетя отново на ранния си сутрешен курс до Платанал. По изгрев-слънце Блек обиколи периметъра на лагера и провери жиците, които беше опънал на местата за достъп. Нямаше чужди следи. Нямаше признаци някой да е приближавал. Това беше хубаво. Все още имаха преднина в играта.

Наблизо нямаше поток, през нощта не беше валяло и затова Блек отсече един дебел бамбук, направи разрези в стъблата и изля събралата се в тях вода. Беше горчива, но свежа и чиста. Използваха я да си сварят кафе, попълниха запасите си вода и продължиха напред с намерението да достигнат целта си по залез-слънце.

Блек вървеше, без да изпитва болка и без схванати мускули. Беше се превърнал в поредното животно в джунглата, което наблюдава, очаква, готово е да реагира на мига. В отговор на опасността да се натъкнат на други патрули въведе нова практика. На всеки десет минути спираха за трийсет секунди да се ослушат, да се огледат и да подушат въздуха.

Продължиха по този начин повече от три часа. Вървене, спиране, ослушване, вървене. При една от мълчаливите паузи Блек долови лека промяна в миризмата и прошепна:

— Надушвате ли това?

Райли и Фалън поклатиха глави.

Отначало реши, че надушва човешка пот. Миризмата на човек, който не е виждал сапун от седмици. Подуши отново и размисли.

— Пушек от дърва. Може и да греша.

Другите не го долавяха.

Продължиха напред още половин час. Блек от време на време долавяше същата миризма и се питаше дали умът му не му прави номера. Вървеше последен, когато Фалън вдигна ръка и посочи едно каучуково дърво недалеч пред тях. Някой беше направил разрез в ствола му с мачете. Блек приближи, за да огледа по-добре.

Белезите по кората не бяха нови и показваха ранни признаци на заздравяване. Разрезите бяха направени преди месеци, а не преди дни или седмици. Символът се състоеше от две успоредни линии, пресечени от диагонална: Блек сви устни. Беше виждал този символ неведнъж. Всеки с опит в пущинаците си имаше свой знак, който използваше, за да маркира пътя си или да покаже маршрута си на онези, които може да са тръгнали да го търсят.

— Шефе? — обади се Райли.

— Знакът… Точно този знак използваше Фин.

Райли и Фалън се спогледаха, сякаш бяха решили, че Блек е откачил.

Блек бързо събра данните, с които разполагаше — споменаването на Бренан в дневника на Фин, версията за работа в Африка, която беше казал на Катлин, срама, че е трябвало да се обърне към Тауърс, и този характерен знак. Присъствието му тук можеше и да е напълно случайно, но фактът, че беше тук, точно по маршрута между пистата и комплекса на „Сейбър“, поддържаше теорията му — човекът, оставил този знак, се ориентираше по компас, а не по джипиес. Положението му върху ствола, на деветдесет градуса спрямо сегашния му курс, говореше, че ако го е оставил Фин, се е движил в посока тяхно ляво.

Защо е трябвало да го прави? Имаше само една логична причина. Ако се е движил направо по компас, знакът би трябвало да отбележи точката, в която се е отклонил от курса си. Точка, на която да се върне, за да продължи по първоначалния маршрут.

Фин е бил тук, реши Блек. Следвал е същия път. Някак, поради някакви причини, които тепърва трябваше да си обясни, съдбите им бяха решили да се съберат. Въпреки жегата по гърба на Блек полазиха студени тръпки.

Отново долови миризмата.

Този път нямаше съмнение. Другите също я усетиха — пушек от огън. Достигаше с полъха на вятъра от лявата му страна, откъм посоката, в която беше вървял Фин — или онзи, който беше оставил знака.

— По-добре да погледнем — каза Блек.

— Ами ако е нещо, което можем да си спестим? — попита Фалън.

— Трябва да знаем с какво си имаме работа. На какво можем да се натъкнем на връщане.

Срещу аргумента му не можеше да се възрази. Тримата извадиха джипиесите си, провериха местоположението си и го маркираха. Така можеха да тръгнат във всяка посока и да се върнат отново тук.

Пушекът идваше от север. Блек последва носа си и след стотина метра се натъкна на още един знак. След още стотина имаше трети, а малко след това откриха малък поток, който се виеше между каучуковите дървета. Теренът пред тях започваше да се издига. Лекият склон стана по-стръмен. Стигнаха до още един знак и пред тях се разкри рядка за тези места гледка — небето.

Промъкнаха се до върха на възвишението, като останаха скрити в гъстия шубрак и палмите. Пред очите им се разкри гледка, която Блек не беше очаквал да види — поляна с диаметър не повече от петдесет метра, на която имаше няколко кръгли колиби и традиционно построена дълга къща с покрив от палмови листа. Върху постройката имаше дървен кръст, което означаваше, че са попаднали на християнска мисия. Полуголи деца играеха футбол в прахта между кокошки и кози. Няколко по-големи деца клечаха край импровизираното игрище. Блек забеляза, че някои от тийнейджърите имат онези безжизнени, изцъклени изражения, които беше виждал по лицата на деца в конфликтни зони по целия свят.

— Съжалявам, шефе. Не съм сигурен, че ще успеем да се справим с тях — прошепна Райли.

Блек не му обърна внимание и продължи да гледа. Скоро от сградата излезе жена на около трийсет и пет, с широка дълга дреха и по сандали, с прибрана назад коса и с малко дете на ръце. Тя остави детето при две момичета и отиде при едно момче, което седеше отделно от другите. Сложи ръка на рамото му и му заговори нежно.

— Достатъчно ли видяхме? — попита Фалън.

— Стойте тук. Отивам да говоря с нея.

— Какво?!

— Искам да разбера откъде са се взели всички тези деца.

— Какво значение има? — попита Фалън.

— Лични причини. Починете си.

Без да обръща внимание на протестите им, Блек свали раницата си и направи опит да измие мазния камуфлажен крем от лицето и ръцете си. После остави автомата, пистолета и мачетето, заобиколи от другата страна на поляната и стигна до тясна, но добре отъпкана пътека, която водеше на север от селището. Зае позиция зад заплетените корени на една голяма „ходеща палма“ — подобна на вигвам система от корени, върху която растеше голямо дърво, колкото и невероятно да изглеждаше това. От този ъгъл можеше да вижда различните постройки на селището. В него имаше може би четиресет или петдесет деца и още една жена, която беше вътре в дългата постройка. Пушекът, който бяха надушили, идваше от огъня в груба готварска пещ, построена от кирпич под един навес, служещ за кухня.

Блек обмисли мотивите си. Не поемаше ли ненужен риск, като се разкриваше? Разбира се, че поемаше. Нямаше логичен отговор, но някакъв инстинкт му казваше, че трябва да го направи. И реши да му се довери.

— Hola. Buenos días. Habla inglés?

Жената със синята дреха рязко се обърна и уплашено вдигна ръка към гърдите си. Беше по-млада, отколкото му се беше сторило преди малко, може би на по-малко от трийсет.

Блек разпери ръце като знак, че няма лоши намерения, и се усмихна. Някои от играещите деца, които отначало бяха замръзнали от любопитство при появата на непознатия, се затичаха към него. Наобиколиха го и задърпаха развълнувано дрехите му.

— Аз съм англичанин — каза Блек и забеляза, че и втората жена излиза от главната сграда. Беше облечена по същия начин и беше горе-долу на същата възраст. Тя погледна тревожно колегата си, но преодоля страха си и пристъпи напред. — Опитвам се да открия какво се е случило с един мой приятел. — Трудно му беше да чуе собствения си глас от врявата на децата. — Имах приятел, който може да е минал оттук миналата година. Името му е Фин. Райън Фин.

Жената кимна, обърна се към другата жена и ѝ преведе казаното от Блек. На лицето на другата жена се изписа ако не облекчение, то поне разбиране.

— Да, господин Фин беше тук — предпазливо каза първата жена на добър английски, но със силен акцент. Лицето ѝ беше обикновено, косата ѝ беше прибрана назад, но тъмнокафявите ѝ очи бяха пленителни като на човек, мотивиран от някаква висша цел. — Приличате на войник.

— Извинете. Не исках да ви плаша. Аз съм негов стар приятел. Бяхме войници заедно. Преди години. — Блек млъкна, за да обмисли значението на чутото. Фин беше прекосил половината свят, за да работи за „Сейбър“, и си беше тръгнал, без да си получи парите. — Казахте, че е бил тук?

Жената кимна.

— Момент. — Тя пристъпи напред, извика нещо на децата, плесна с ръце и ги прати отново да си играят.

Те се подчиниха без възражения, пуснаха дрехите му и тръгнаха обратно към игрището покрай дългата сграда.

— Извинете. Това е необичайно — каза жената. — Нямаме много посетители.

— Разбирам. Името ми е Лео. Лео Блек.

Тя го огледа предпазливо.

— Изабел. Колегата ми е Мария Луиза.

— Това сиропиталище ли е?

— Не всички са сираци, но повечето.

— Мога ли да попитам какво е станало?

— Родителите им бяха миньори. Нелегални миньори. Тук са от години, още от деветдесетте. Нашата мисия се грижеше за тях. На север има пътека, която води надолу към реката на границата с Бразилия. Орденът ми е оттам — от Боа Виста.

— Значи семействата са били изгонени?

Изабел кимна.

— Преди две години правителството постави ултиматум. Правата за добив били продадени на частна компания. Миньорите, които отказаха да се махнат, бяха преследвани и убити. И мъжете, и жените. Късметлиите бяха откарани да работят другаде. Децата бяха оставени да се оправят сами. Във фалирала страна като тази те няма къде да отидат. Бразилия също не ги иска. — Тя сви рамене. — И затова сме тук.

— „Сейбър“ ли ги избиха?

Изабел се поколеба, после кимна предпазливо. Блек се възхити на смелостта ѝ да излезе невъоръжена и да говори с непознат, изникнал от гората.

— Мисля, че приятелят ми, господин Фин, е работил за „Сейбър“. И като че ли не е харесал това, което е видял.

Думите му подействаха. Изабел го погледна открито, сякаш беше решила да му се довери.

— Желаете ли кафе?

— Да, благодаря.

Изабел го поведе към навеса, като даде знак на Мария Луиза, че тя ще се погрижи за госта. Мария Луиза се усмихна неуверено на Блек и отново насочи вниманието си към унилото момче, за което се грижеше.

Влязоха в сянката на навеса. Блек седна на един от дървените столове, наредени около грубо скованата маса, докато Изабел наливаше кафе от чайника на печката. Тя донесе двете тенекиени чаши и седна срещу него. Блек благодари и забеляза силните ѝ отрудени ръце, докато тя вдигаше чашата към устните си.

— Е, какво искате да разберете? — попита Изабел.

— Какво са добивали родителите на децата?

— Колтан. А също и злато. Повярвайте ми, никой от тях не забогатя.

— А компанията, която е купила правата, „Сейбър“ ли е?

— Да. Имат мина на двайсет километра оттук. — Изабел кимна на изток. — Родителите на някои от децата работят там.

— Компанията дава ли ви пари?

— Не. Но ни оставят на мира.

Тя го изгледа с поглед, който не беше нито приятелски, нито враждебен, а само го подканваше да говори по същество.

— Приятелят ми, господин Фин, е мъртъв — каза Блек. Забеляза, че на лицето на Изабел за момент се изписа емоция. — Беше убит миналия месец в Париж. Работил е нещо друго, но се боя, че смъртта му е свързана по някакъв начин със „Сейбър“. Казахте, че е бил тук…

Изабел отпи от кафето си и погледът ѝ малко омекна.

— Появи се една сутрин преди близо година. Беше трескав, бълнуваше. Нямаше абсолютно нищо, само дрехите на гърба си. Помислихме си, че ще умре… но не умря. След седмица започна да се възстановява. Остана още една седмица, като поправяше сградата на мисията. После му казахме как може да пресече границата с Бразилия. Беше добър човек… — В гласа ѝ се долови тъга. Тя погледна към Мария Луиза, която още говореше на момчето. — Онова там е Рафаел. Не говори. На петнайсет години е. От две години е при нас. По цял ден седи сам. Приятелят ви, господин Фин, успя да го накара да му помага с ремонта. Научи го да работи с трион и чук. Беше добър с него.

— Той имаше деца. Три.

— Да, каза ни.

— А каза ли ви нещо друго? Може би какво е видял в мината?

— Каза само, че не му харесал начинът, по който се управлява. Скарал се с хората там и решил да се махне, въпреки че бил болен. Смяташе, че ние също трябва да се махнем. Тревожеше се, че може да сме в опасност.

— От какво?

— Всички тези деца са очевидци. Един ден могат да станат свидетели в съда.

— Прав е бил. Какво ви спира да го направите?

— Животът им вече е бил достатъчно объркан. Ако се наложи да се махнем, ще го разберем.

— Бог ли ще ви каже?

Изабел се усмихна едва забележимо.

— Благодаря за загрижеността ви, господин Блек. Не е нужно да се безпокоите. Ще се погрижат за нас.

Блек се вгледа в тъмните ѝ решителни очи с надеждата, че е права. Очи, в които се е вгледал и Фин, когато му е казала същите тези думи. Ще се погрижат за нас. Какво би сторил Фин? Човекът, когото беше познавал, не би ги оставил на произвола на съдбата без изгледи за помощ.

Детски плач се извиси над виковете на играещите. Двамата погледнаха и видяха Мария Луиза да вдига разплакано дете от земята. Беше си обелило коляното.

— Ще ви оставя да се грижите за тях — каза Блек, допи кафето си и стана. — Довиждане. И успех.

Изчака за момент, за да ѝ даде възможността да го попита какво точно прави в мисията ѝ насред джунглата. Но Изабел беше достатъчно умна да не го направи.

— Довиждане, господин Блек — каза тя. — Съжалявам за господин Фин. Много го харесвахме.

Тя взе празните чаши и отиде да помогне на Мария Луиза с плачещото дете.

Блек тръгна обратно в посоката, от която беше дошъл.

Мълчаливото момче, Рафаел, се надигна и се загледа в него, докато Блек не се скри от погледа му.