Черното изкуство да убиваш

52.

В пет сутринта се намираха на първоначалната си позиция и гледаха как комплексът се събужда. Главният генератор заработи и ярките прожектори се включиха. Хора във военно облекло сновяха из лагера. Двайсетина души с цивилни дрехи излязоха от една от сградите, влязоха в друга, която беше очевидно столова, и се появиха отново след десетина минути. Повечето продължиха към мината, а двама се качиха в пикапи и ги откараха до цеха за разделяне на изкопания материал. Там шестима мъже натовариха каросериите с тежки чували колтанова руда, насядаха върху тях и продължиха през комплекса към тревната площадка, където прехвърлиха товара в хеликоптера.

В пет и половина екипажът излезе от столовата и се качи в хеликоптера. На светлината на прожекторите Блек видя, че машината е въоръжена с картечници на носа и ракетни гнезда, които стърчаха от корпуса като кучешки зъби. Смъртоносно оръжие, което трябваше да бъде извадено от строя. Хеликоптерът се издигна бавно, включи двата си мощни прожектора, наклони нос и полетя на запад над джунглата към Платанал.

Докато слънцето се издигаше над дърветата, активността в комплекса се засили и минните машини заработиха. Багерите захапаха лакомо хълма, самосвалите започнаха да сноват напред-назад под зоркото око на постоянната охрана. В другия край на комплекса Блек наброи около сто и двайсет души на плаца. Изглеждаха от различни националности — белите бяха толкова, колкото чернокожите и латиноамериканците. Старши сержант ги строи, след което пристигнаха трима офицери, за да дадат заповедите за деня.

Блек насочи вниманието си към тях, като използваше очилата за нощно виждане като бинокъл, и зачака да разгледа лицата им. Търпението му беше възнаградено — зърна лицето на висок строен мъж със светла опъната кожа и хлътнали очи, които му придаваха вид на череп. Човек трудно можеше да забрави това лице. То бе на Мич Бренан, бивш служител от австралийските Специални части. Мъжът, който беше изкушил Фин — несъмнено с куп лъжливи обещания — да допринесе с експертизата си в тази съмнителна операция.

Мъжете се разделиха на четири взвода. Два от тях се пръснаха и не след дълго се върнаха в пълно бойно снаряжение. После излязоха в тръс от лагера и продължиха по пътя на интервал пет минути помежду им. Сутрешен крос. Ако Фин беше определил тренировъчния режим, щяха да се върнат след три или четири часа. Другите два взвода пък започнаха да тренират на игрището. Лицеви опори, коремни преси, спринт, носене на дънери. Обичайната рутина, с която армиите поддържат хората във форма и заети, докато чакат началото на истинската работа. Гледката окуражи Блек. Ако сега тренираха на игрището, щяха да прекарат следобеда в марш на скок и привечер щяха да са останали без сили.

При тухлената сграда нямаше движение до седем сутринта, когато шестима въоръжени стражи отидоха при входа ѝ. Един отключи вратата и след малко от сградата излязоха осем души, облечени в еднакви къси панталони и тениски. Бяха на различна възраст, седем мъже и една жена. Жената беше млада и с тъмна коса. Това трябваше да са четиримата британски учени и още четирима, отвлечени от „Сейбър“ от другаде. Ескортирани от охраната, те тръгнаха към столовата. Като че ли почти не разговаряха помежду си. Отпуснатите им рамене и забитите в земята погледи напомниха на Блек за многото заложници, които беше виждал през десетилетията си в армията. Жалка гледка. Почти усещаше безпомощността им.

— Жената трябва да е Белман — каза Фалън. — Тя е приоритет номер едно, нали?

— Ако стигнем до тях — отвърна Блек. — Съсредоточаваме се върху унищожаването на колкото можем повече и след това ще се безпокоим за тях.

— Дори да затрием цялото място, не виждам как бихме могли да ги измъкнем — каза Райли.

— Можеш да избираш между шест пикапа — отговори Блек. — Не видяхте ли какво правят миньорите? Оставят ключовете в запалването през нощта.

— И как възнамеряваш да влезем?

— През парадния вход — каза Блек.

Видя, че двамата му спътници отново се споглеждат по вече познатия му скептичен начин.

— Проблем ли имате с това, момчета?

Райли сви рамене.

— Шоуто е твое, шефе.

— Продължавайте да гледате.

Останаха на мястото си, като внимателно наблюдаваха и си отбелязваха рутинните действия в лагера. Хеликоптерът се върна малко след осем сутринта, натоварен с варели гориво, щайги с храна и множество сандъци, които бяха пренесени в различните навеси. С надеждата да определи предназначението на всеки от тях, Блек проследи как отнасят храната до постройката, която беше най-близо до столовата, а сандъците с други припаси и железария бяха разделени между двете съседни сгради. Появи се тип в униформа — с клипборд в ръка и с характерното бюрократично излъчване на интендант. Той обиколи трите склада, като нареждаше на двама млади войници да пренесат неправилно прибраните неща на полагащите им се места. Блек прие, че генераторът се намира в сградата до цистерните с гориво, и предположи, че онази до нея, в която никой не беше влизал и от която никой не бе излизал, е оръжейната.

След закуската пленниците бяха върнати в сградата им и вратата беше заключена. Три запечатани дървени сандъка от хеликоптера бяха домъкнати до входа и внесени вътре. Имаше още един посетител на сградата, който се появи няколко минути по-късно. Блек го забеляза как прекосява плаца, пушейки цигара. На външен вид приличаше на човек от Близкия изток, на възраст някъде между петдесет и пет и шейсет. Отличаваше се от персонала на „Сейбър“ по цивилните си дрехи и с факта, че нищо в походката и държането му не намекваше, че в миналото е бил военен. Този човек беше аномалия, което подсказа на Блек, че трябва да е някой важен. Блек го проследи през очилата как отива до тухлената сграда, където се обърна да изгаси и хвърли фаса си. Действието му даде на Блек почти три секунди да разгледа лицето му.

Беше го виждал за последно преди петнайсет години. Лицето бе на неврохирурга Амар Разия, който беше работил с прословутия д-р Рихаб Таха, известен също като д-р Бацил, архитекта на иракската химическа и биологична военна програма. Таха беше мозъкът зад обгазяването на ирански войници по време на войната между Иран и Ирак през 80-те и зад геноцида над блатните араби. Беше експериментирал върху хора и Разия бил негов запален ученик и последовател, разработил хирургически техники за „лекуване“ на религиозен фанатизъм и политическо свободомислие. Жертвите били затворници от множеството затвори на Саддам. Единствените им престъпления били, че засегнали по един или друг начин тирана.

Освободени от етични ограничения, Таха, Разия и колегите им направили голям напредък в областта си. Конкретно Разия провел хиляди опити за хирургическо изключване на определени области от мозъка и имал огромен принос в разбирането на еволюцията на най-сложното творение на живота. Макар да не били публикувани официално, откритията му станали достояние на световната научна общност.

Блек знаеше всичко това, защото беше чел подробното досие на МИ6 на Разия и няколко негови колеги в секретната оръжейна програма на Саддам. След като бяха установили вероятните им местоположения, той лично беше ръководил операциите по залавяне, довели до тяхното арестуване и прехвърляне в Кемп Кропър. Блек си спомняше до най-малката подробност задържането на Разия. Той се беше скрил в една къща в покрайнините на Багдад, принадлежаща на негов братовчед. Твърдеше, че е учител, и имаше документи, които да докажат твърденията му, но в самоличността му нямаше съмнение — американските и британските разузнавателни служби разполагаха с множество негови фотографии.

Блек си спомняше очарователния и изтънчен тип, който беше продължил да се преструва на невинна жертва на погрешно идентифициране през цялото си прехвърляне до военния затвор. За Блек нямаше съмнение, че той е психопат и непокаял се член на научния контингент на Саддам.

Райли забеляза, че Блек е съсредоточил вниманието си върху него, и попита:

— Някаква представа кой е?

— Не — излъга Блек. — Ти?

Райли поклати глава.

— Но все пак си мисля, че плаче да бъде приспан.

— Съгласен.

Разия извади ключове от джоба си и влезе в сградата.

По обед Блек вече беше видял достатъчно. Разия още беше вътре с пленниците, което премахна всякакви останали съмнения за самоличността му. Мълчаливите часове на наблюдение бяха дали на Блек и време да помисли. Да свърже фрагментите на паметта и да ги подреди по начин, който да го доведе до някои мрачни заключения.

Той беше доставил Разия и колегите му на разпитващите от британското разузнаване, които работеха с американските си колеги в Кемп Кропър. Беше приел, че подобно на други важни задържани Разия ще бъде разпитан надълго и нашироко, преди да бъде или освободен, или обвинен за тежки престъпления. Блек си спомняше, че три или четири месеца след арестуването му беше попитал Тауърс дали разпитите са дали резултат, който да им помогне за продължаващата операция по залавяне на високопоставени приближени на режима на Саддам. Тауърс му беше отговорил, че за съжаление Разия не оцелял при процеса на разпитване. По онова време Блек беше изтълкувал този евфемизъм по обичайния начин — че Разия или се е удавил, или се е задушил по време на разпитите. И това изглеждаше напълно логично — ако беше признал престъпленията си, иракските власти щяха да го окачат на бесилото. Мълчанието беше единственият му шанс да остане жив.

Тауърс го беше излъгал. По някакъв начин Разия беше попаднал в ръцете на „Сейбър“ — също като Бренан и Дрекер, които също бяха в Багдад. Тауърс беше главният отговорен за арестуването и затварянето на Разия и би трябвало да е знаел за освобождаването му. И ако основанията за пускането му са били легитимни, той не би имал причина да крие истината от Блек, който беше неговата дясна ръка. Защо му е трябвало да лъже? Защо му е трябвало да твърди, че е мъртъв? За Блек отговорът можеше да е само един — Разия е станал техен актив. По онова време беше млад, изключително интелигентен и притежаваше знания с огромна търговска стойност; той бе водещ експерт в неврологията. След Втората световна война американците бяха прибрали близо 1600 германски учени в рамките на операция Кламер. Възможно ли беше да са направили същото в Ирак? Или „Сейбър“ ги бяха изпреварили и се бяха добрали първи до него?

Фин беше участвал в мисията за арестуването на Разия. Подобно на Блек, той не беше от хората, които забравят лица. Със сигурност го беше разпознал и след завръщането си несъмнено бе казал на Тауърс. Фреди би могъл да замаже положението… с едно изключение — беше излъгал Блек за съдбата на Разия. И ако някой ден го изправеха пред съда в Хага да отговаря за действията си в хаоса в Багдад, Тауърс се е страхувал, че Блек ще спомене Разия.

Блек стигаше до едно и също заключение, въпреки че опита какви ли не увъртания да го избегне. Тауърс го беше пратил тук, за да умре. За да реши един от многото си проблеми от миналото.