Черното изкуство да убиваш

38.

Спря при портала в дванайсет и тринайсет минути. Закъснението му беше нарочно. Колкото по-скоро Тауърс разбереше, че е тук по своя воля и по своите правила, толкова по-добре.

Новият лагер на САС (продължаваше да мисли по този начин за него, въпреки че го имаше от осемнайсет години) заемаше територията на бивша военновъздушна база на пет километра от град Херефорд. Отвън представляваше струпване на невзрачни тухлени постройки от 40-те години на миналия век, заградени е огради и задължителната бодлива тел. Базата се намираше край тих път до село Кредънхил, заобиколена от поля и покрити с гори хълмове. Единственото, което я различаваше от другите военни бази, беше подозрителната липса на табели при входа и въоръжените военни полицаи, патрулиращи по периметъра ѝ. Най-секретният военен обект на Великобритания, хранилище на голяма част от най-чувствителната разузнавателна информация на света, беше скрит пред очите на всички.

Един млад ефрейтор от Военна полиция приближи колата и Блек свали прозореца.

— Добър ден, сър. Бихте ли погледнали насам?

Войникът извади от джоба на камуфлажната си куртка устройство, с което снима лицето, му. След секунди самоличността на Блек беше потвърдена.

— Добър ден, майор Блек. — Ефрейторът бръкна в джоба си и му подаде предварително подготвен пропуск. — Минете през портала и паркирайте при Блок С. Полковник Тауърс ще ви очаква там.

— Благодаря.

Бариерата пред колата се вдигна. Блек мина през входа и се озова в лагера, който на външен вид не се беше променил никак след внезапното му напускане. Зави наляво и продължи покрай редица анонимни постройки, заобиколени от грижливо окосена трева. Не беше имал представа каква ще е реакцията му при завръщането на това място, което в продължение на много години беше за него най-близкото подобие на дом. Докато минаваше покрай офицерската столова и офисите, където двамата с Тауърс бяха планирали до последния детайл толкова много операции, изпита странно безразличие. Старите чувства, вълнението и очакването, които някога го бяха карали да се задейства, сега отказваха да се събудят.

Докато паркираше на мястото, запазено за М-р Л. Блек (зап.), Тауърс изскочи от Блок С и зачака нетърпеливо. Блек изключи двигателя и слезе.

— Закъсня! Хайде. По-бързо.

Обърна се и се втурна обратно в сградата.

Блек погледна към пътя в очакване да види познато лице, но наоколо цареше пълно мъртвило. Повечето офицери и екипите им вероятно си бяха по домовете при семействата си. Младите войници и сержанти, готвещи се за операции, несъмнено се намираха на тренировъчния полигон в Понтрилас на петнайсетина километра на юг, където Полкът имаше Център за близък бой, по-популярен като Кланицата. Там можеха да се имитират различни сгради, от иранското посолство в Лондон до жилищни блокове в Багдад, и тренировките бяха толкова усилени, че накрая войниците можеха да минат през реалните сгради със завързани очи.

В Понтрилас се намираше и един стар „Боинг 747“, в който в средата на 90-те Блек се беше научил да премахва похитители, без да убива пътници. По онова време не бяха имали представа, че могат да си имат работа с похитители самоубийци. След 2001 се обучаваха само за такива. Промяната ги беше направила по-брутални. Вече не ставаше въпрос за запазване на живота на всеки невинен, а само на колкото се може повече. Игра на числа. Всеки член на Полка стана инстинктивно утилитарен. Всички те бяха хора, които също щяха да пуснат бомбата, ако бяха на мястото на Труман. Това беше едно от многото неща, които ги отличаваха от останалите.

Зает с тези мисли, Блек последва Тауърс вътре.

Подобно на повечето военни сгради, Блок C беше стриктно функционално място. Строги коридори с излъскан паркет, полкови фотографии по стените. По времето на Блек C беше домът на административния и поддържащия персонал, който се занимаваше с оборудването, основната логистика и финансите, и сега той остана с впечатлението, че нещата не са се променили. Подобно на останалата база, сградата на практика пустееше. Тауърс забърза нагоре по стълбите към втория етаж и въведе Блек в просторен кабинет, в който имаше само едно голямо бюро, компютър с огромен монитор и няколко стола.

— Уредих го вчера — почна Тауърс. — Не е много, но ще свърши работа за целите ни. — Поведе Блек към бюрото. — Директорът беше така добър да ми даде достъп до снимки от сателита ни „Карбонайт-3“. Мисля, че попаднах на нещо. — Той седна зад компютъра и хвана мишката. — Знам какво си мислиш, Лео, но трябваше да приема, че ще се съгласиш да участваш. Тази връзка с Мич Бренан наистина започна да разплита нещата. Рано сутринта говорих с командира му в Пърт. Той не призна направо, че Бренан е дезертирал, но определено ме остави с това впечатление. Според официалните записи той се води изчезнал и вероятно мъртъв от две и седма година. Предполагам, че си е създал съмнителни контакти в Африка. През последните години австралийците са из целия континент — Нигерия, Кения, Зимбабве. Не се връзвай на глупостите, които дрънкат политиците им — те са също толкова ненаситни, колкото и всички ние.

— Намери ли някаква информация за него след изчезването му?

— Нищичко. И съм сигурен, че това е нарочно.

— И Фин ли не го е споменавал?

— Не. Останах с впечатлението, че в онова, с което се е захванал, има доста наранена гордост и срам, така че не го натиснах. Ако Бренан е бил замесен по някакъв начин, разбирам защо. Това обяснява и защо се е отказал по средата на работата.

— Значи не смяташ, че се е разболял?

— Да си го спомняш да се е разболявал дори за един ден?

Блек трябваше да признае, че не помни.

— Така че мисля, че може и да сме попаднали на нещо. Онзи Райън Фин, когото познаваме, си имаше граници, които не прекрачва. От малкото, което си спомням за Бренан, той беше от кучите синове, които не спират пред нищо. Ето, искам да прочетеш нещо. Помолих един приятел от Сити да накара анализаторите си да поровят малко. — Тауърс чукна клавиатурата и принтерът под бюрото изплю няколко страници. — Тези са за теб. Къде се дянаха снимките, по дяволите?

Блек остави Тауърс да се бори с компютъра и отнесе трите страници до един стол при прозореца. Документът очертаваше малкото, което беше известно за корпоративната история на „Сейбър“. Частната компания била основана през 2004 г. с регистрирано седалище в Марсилия. Имала двама директори — полковник Огюст Даладие, служил в Чуждестранния легион, и Пиер Гомон, бивш инвестиционен банкер. Фирмата осигурявала корпоративна и лична охрана и била известна с работата си в Африка и Близкия изток, като се специализирала в охраняването на минни и петролни операции в конфликтни зони. След две години в бизнеса оборотът ѝ надвишавал десет милиона евро. През 2007 г. седалището ѝ било преместено в Панама, където законите позволявали почти пълното запазване на корпоративната тайна. Даладие и Гомон били сменени в регистъра от местни лица и оттогава нямаше публична информация за тях.

Дирята се губеше в продължение на повече от година, но според непотвърдени сведения в бранша през 2009 г. Даладие бил един от малкото бизнесмени, поканени от тогавашния президент на Венецуела Уго Чавес на тайна среща, на която се обсъждало експлоатирането на недокоснатите дотогава залежи на полезни изкопаеми в джунглата на Амазонка. През 2008 г. цената на петрола се сринала с близо триста процента, което се оказало пагубно за икономическото чудо на Чавес. Тъй като се нуждаел от спешни мерки за оправяне на положението, Чавес преглътнал гордостта си и бил готов на съмнителни сделки с омразните капиталисти.

Геоложките проучвания установили огромни залежи на злато, диаманти, редки метали и колтан. В отделно каре в доклада авторът посочваше, че от всички тях колтанът е най-скъп. Колумбит-танталитът, или колтан за кратко, представлявал матов метал, който след преработка се превръщал в устойчив на топлина прах, способен да запазва голям електрически заряд. Жизненоважен за производството на миниатюрни платки, колтанът можел да се открие във всяко модерно електронно устройство. Широкото разпространение на мобилните телефони, лаптопите, игровите конзоли и всички останали джаджи повишило търсенето му още повече. В началото на века, когато „Сони“ пуснали конзолата PlayStation 2, глобалното търсене на колтан надвишило предлагането и наляло масло в огъня на гражданската война в Демократична република Конго, където съперничещи си фракции се борели за контрола на доходоносни нелегални колтанови мини.

Сред другите гости на срещата бил и Карл Матис, странящ от медиите сериен предприемач, който през дългата си кариера направил милиардите си, като успешно предвиждал следващата вълна на технологичната революция. Инвестирал в персонални компютри през 80-те, в мобилни телефони през 90-те и в биотехнологии в началото на века. Според слухове през 2009 г. инвестирал 800 милиона долара от портфейла си. Един журналист на свободна практика от Силициевата долина продал на списание „Инсайд Бизнес“ материал, според който Матис сключил с най-големия китайски производител на печатни платки договор, с който му гарантирал доставката на колтан за следващите двайсет години. В материала се цитирал близък до Матис източник, според който цифровото бъдеще щяло да засили поне петкратно търсенето на някои материали, сред които и колтана. Правителствата били неподготвени за последиците от подобен недостиг, което било златна възможност за находчиви предприемачи. Статията била свалена от сайта на списанието шест часа след излизането ѝ и така и не била отпечатана.

В резултат на статията по пазарите плъзнали слухове, че Матис е сключил сделка с Чавес, но нямало никакви доказателства за това; и тъй като Матис бил едноличен собственик на бизнеса си, нямало материали за акционери, от които да се намери допълнителна информация. Така или иначе, глобалната доставка на колтан останала приблизително равна на търсенето, което предполагало, че наистина е започнало разработване на нови източници.

Докладът свършваше в началото на третата страница. По-нататък имаше два отделни материала, взети от други документи. Първият гласеше:

Вторият материал приличаше на диалог от лоша пиеса с Фреди Тауърс в главната роля. Беше препис на телефонен разговор отпреди три дни:

— Хареса ли ти? — Тауърс вдигна очи от монитора и на лицето му грейна усмивка. — Идеше ми да го оставя да си мисли, че осемстотинте му милиона са отишли на вятъра. Представяш ли си? — Той се ухили.

— Сигурен съм, че е паднал голям смях.

— Това доказва, че Даладие и Матис са в комбина във венецуелската операция. Адски е помогнала на другаря Чавес. Продал правата, ритнал камбаната, а страната пак останала на червено. Почти приключих с това нещо. Още малко. Намерих снимките на нещо, което смятаме за колтанова мина, недалеч от границата с Бразилия. Неотдавна са добавили нещо като военен лагер. — Тауърс отново насочи вниманието си към компютъра.

Блек остави документа. Беше готов да повярва, че Матис и Даладие са се надушили един друг и че, подобно на много богаташи преди него, Матис е решил да направи още един зрелищен ход, за да бетонира завещанието си. Не можеше да си обясни какво може да накара човек с повече пари, отколкото може да похарчи за сто години, да се заеме с подобна безразсъдна авантюра в Южна Америка. Все едно да попиташ войник защо не си намери безопасна работа в застрахователна компания. Човешките същества просто правят онова, което смятат, че трябва да правят.

Докато Тауърс ругаеше под нос и тракаше на клавиатурата, Блек се огледа. Намираха се във функционален военен кабинет като всеки друг, без нищо забележително освен факта, че има компютър, свързан с най-чувствителната информация, притежавана от Британските въоръжени сили. Обикновено подобни материали се пазеха строго от Разузнавателната служба, която споделяше безценната си информация с екипите на САС едва след като са се събрали в Понтрилас за задължителния период на изолация в дните преди заминаването на мисия.

— Не знам какво ти е струвало да уредиш това, Фреди, но определено изглежда като официална операция — каза Блек.

— Не точно, Лео. Никой не обича да е прекалено точен, но ние сме онова, което Комисията нарича „нередовен извънреден случай“. Имаме съдействието на Полка, но без официална подкрепа, щом излезем на терен — включително за двата допълнителни чифта ръце, които ти уредих. — Блек го погледна изненадано и той обясни: — Не мога да те пратя сам, Лео. Ти си единственият, на когото мога да се доверя да води подобна мисия, но дори ти не можеш да се справиш сам с подобно нещо.

— И какво си казал на онези двамата за мен? Не съм сигурен, че бих се съгласил на сива операция под командването на човек, с когото дори не съм се срещал.

— Репутация като твоята е достатъчна да привлече желаещи, Лео. И двамата познаваха Фин и са специално избрани. Получили са заповедта направо от Директора.

— Чакай малко, Фреди. Да започнем с целта.

— В един идеален свят венецуелското правителство просто щеше да ни върне хората живи и здрави. Разбира се, преди това би трябвало да докажем, че те са там и че са задържани против волята им.

— Значи става въпрос за разузнавателна мисия?

— Не точно.

Блек кимна бавно и зачака допълнителни разяснения. Пускането на неприятна информация капка по капка беше още един от вбесяващите навици на Тауърс.

— Ето как виждам нещата аз. Можем спокойно да приемем, че „Сейбър“ са силно замесени в много тайна операция с благословията на венецуелските си домакини. Всички знаем правилата на дипломатическата игра — ако искаме да установим присъствието на заложниците, можем да очакваме само продължително упорито отричане, докато „Сейбър“ премахнат доказателствата и преместят операцията си другаде. Комисията реши, че е най-добре да се задоволим с една малка хапка.

Блек погледна нетърпеливо часовника си.

— Цял ден ли ще продължи така? Защото бих могъл да свърша и нещо полезно, като да поправя покрива си например.

Тауърс забарабани с пръсти по бюрото и го погледна неловко.

— Колкото и да съчувстваме на заложниците, основният ни приоритет е гарантирането на националната сигурност. Сигурен съм, че „Сейбър“ са купили не един наш агент. Признавам, че това са предположения въз основа на ограничени доказателства, но по мой съвет Комисията стигна до заключението, че си имаме работа с частна наемническа армия, занимаваща се и с шпионаж. След като си е осигурил доставката на най-търсената стока на деня, господин Матис, подобно на всички амбициозни хора, се е нуждаел от ново предизвикателство. Той е направил състоянието си, като е предвиждал следващото голямо нещо. А нима в този глобализиран свят има по-ценна стока от информацията? С относително малка инвестиция неговите шпиони могат да посещават научни конференции, да се срещат с учени, да прелъстяват по някой и друг правителствен служител и изведнъж се оказва, че са се добрали до най-ценната интелектуална собственост на света. Изкушението е било твърде голямо, за да му се устои. Матис е трябвало да има тази информация на всяка цена. Вече е разполагал с готова база в едно от най-недостъпните места на света и е решил да я превърне в център за проучвания и развой. Това е напълно логичен ход. И много често срещан, колкото и изненадващо да звучи. За подобни неща не се говори много, но мога да ти кажа със сигурност, че доста страни по света нямат нищо против срещу определена сума да станат домакин на най-неетични форми на научни изследвания. Имам конкретни доказателства, че западни учени разработват биологични оръжия в лаборатории в Близкия изток, които са като излезли от филм на ужасите.

Блек се взираше през мъглата на витиеватата реч на Тауърс и се опитваше да осъзнае смисъла ѝ.

— Значи мисията е за саботаж? Искаш комплексът да бъде унищожен.

— Това би бил най-желаният резултат.

— А четиримата учени?

— Сигурен съм, че ще направиш каквото можеш… но се боя, че на фона на общата картина те не са толкова важни. — Тауърс погледна монитора и чукна още няколко клавиша. — Най-после! Ела да видиш това.

Блек отиде при Тауърс, който беше отворил сателитна карта на югоизточната част на Венецуела, дълбоко в амазонската джунгла недалеч от границата с Бразилия. Едно от най-недостъпните места на света, където нямаше пътища и придвижването ставаше само пеша или с кану. Тауърс увеличи образа, докато изображението не стана толкова подробно, сякаш е заснето от нисколетящ самолет.

— Това е национален парк Парима Тапирапеко. Единственото подобие на селище на стотици километри наоколо е Платанал. — Той посочи група постройки по бреговете на широка река, която минаваше през гъстата гора — Ориноко. — Целта ни се намира на около осемдесет километра на изток. — Тауърс увеличи още образа върху голяма правоъгълна площ, разчистена в джунглата. Обектът представляваше открита мина и сгради, разположени в редици в западния край.

— Тази снимка е направена точно преди месец — каза Тауърс. — А сега виж това. — Той отвори второ изображение до първото, на което се виждаше същият район. Датата в долната част показваше, че снимката е отпреди две години. Разликата беше поразителна. — Преди две години са разчистили площ от около десет акра. Трудно е да се види под зеленината, но тук-там се забелязва черен път, който може да се проследи чак до летището на Платанал. А сега виж снимката от миналия месец. Разчистената площ е утроена. В единия край е мината, а в другия има няколко големи сгради. — Тауърс увеличи картината още. Вече можеха да различат машини — багери и пикапи, както и зърнисти групи пиксели, показващи работниците. — Виж покрива на тази сграда. Три, четири, пет сателитни чинии. Не са ти необходими толкова много за някаква си мина. Това е свързочен център. А виж и това вдясно — площадка за хеликоптер. А пък онова там прилича на военен плац.

— Можеш ли да увеличиш повече?

Тауърс включи на максимално увеличение. Хеликоптерът беше голям, способен да вдига товар с тегло пет тона или да побира тридесет души.

— Това определено ще откара колтана им до пазара — отбеляза Тауърс.

Блек се вгледа в размазаното изображение и различи другите необходими компоненти на постоянна секретна база. Освен шестте големи сгради в сърцето на комплекса имаше и обемисти цистерни за гориво, водна кула и различни по-малки постройки за помпи, генератори и инструменти. Мястото беше впечатляващо. По нищо не отстъпваше на минните комплекси, които беше виждал в много по-развити части на Африка.

— Сигурни ли сме, че добиват колтан?

— Мястото е разположено точно на дъгата на Ориноко, където са открити всички по-големи известни залежи — отвърна Тауърс.

Блек обмисли алтернативните обяснения за съществуването на обекта и ги отхвърли едно по едно. Никоя минна компания не би избрала такова отдалечено място без инфраструктура, освен ако няма някаква по-важна цел. В същото време мястото беше достатъчно достъпно. За петнайсет минути с хеликоптера можеш да стигнеш до пистата на Платанал, която беше достатъчно дълга за „Гълфстрийм“, дори за по-голям самолет. А от Платанал имаше малко повече от 1500 км до Кайен, столицата на Френска Гвиана. Два часа път.

— Какво мислиш? — попита Тауърс. — Ще можете ли тримата да се справите с това място?

Блек погледна огромната джунгла и се опита да си представи осемдесеткилометровия преход през нея, натоварен с муниции и екипировка. Когато за последен път беше правил нещо подобно, беше на трийсет и пет и в най-добрата си физическа форма.

— Като че ли нямам особен избор.

— Ще бъдеш в стихията си. Мисли за това като за проучване. Новият враг е частни армии в Амазония. Обзалагам се, че не си го очаквал. — Тауърс се разсмя, сякаш беше казал някаква фантастична шега. Той определено беше в стихията си. Един от най-смелите кабинетни войници на света.

Като продължаваше да се усмихва, Тауърс стана от стола си, отиде при прозореца и погледна към полетата отвъд базата.

— Наистина живеем в много особен свят, Лео. Големите сили продължават да харчат трилиони за изтребители и самолетоносачи, а истинските битки се водят в изцяло различни области и срещу врагове, които не можем дори да идентифицираме. Всички се лутаме в тъмното и не знаем на кого можем да се доверим. Кой е с нас и кой е против нас? Не разбираме дори мотивите им — ако изобщо имат мотиви. Не мога да ти кажа чии интереси представлява „Сейбър“, както не могат да го направят и всички шпиони от Воксхол… Това определено те кара да се замислиш. Кой знае кой в чий джоб се намира в този прекрасен нов свят?

Продължи да се взира навън, удължавайки медитацията си още няколко мълчаливи секунди, след което рязко се обърна.

— Какво ще кажеш да хапнем? Чакат ни.

— Кой ни чака?

— Другите!

Докато караше бясно по тесните пътища на Херефордшър, Блек се мъчеше да не губи от поглед ягуара на Тауърс. Ако му се изпречеше някой трактор или цистерна, щеше да се размаже, но заложи на късмета си и както всеки друг път, той му се усмихна. След няколко километра пристигнаха в селцето Тилингтън — купчина къщи сред ябълкови градини. Тауърс рязко наби спирачки и отби на паркинга на „Бел Ин“.

Вече чакаше нетърпеливо до колата си, когато Блек спря до него.

— Помислих си, че няма да дойдеш.

Полковникът закрачи през тревата към откритата бирария.

Блек го последва към необичайната сцена за среща с потенциални бойни другари. Двойки и семейства се наслаждаваха на обяда си под открито небе. Площадката за игри наблизо беше пълна с деца. Тауърс се насочи към една маса в другия край на градината, под клоните на голяма череша. Двама мъже на около трийсет и пет, по къси панталони и тениски, седяха и пиеха бира.

— Извинявайте за закъснението, момчета — каза Тауърс. — Лео Блек, сержант Крис Райли и лейтенант Ед Фалън. Мисля, че вече сте се срещали.

— Здравейте отново — каза Блек, докато двамата мъже, които беше видял за първи път на погребението на Фин, станаха да му стиснат ръката. — Какво сте направили, за да заслужите това?

— Писахме се доброволци — каза Райли. — Явно не сме били с ума си. — И се разсмя. Фалън, който явно беше по-мълчаливият, се усмихна едва-едва.

— Стек за всички? — попита Тауърс и всички кимнаха. — По още едно питие, господа? Отлично. — И тръгна към бара, без да чака отговор.

— Не знам как Фреди е успял да ви убеди да се захванете с това — каза Блек, докато сядаше на пейката. Слънцето грееше приятно в лицето му. — Ако бях на ваше място, нямаше да се втурвам нанякъде с човек, с когото не съм работил.

— Все пак говорим за Огнените топки — рече Райли. — На него не можеш да му откажеш, нали?

— Фин говореше много за вас — тихо добави Фалън. — Това помогна. Имаме чувството, че ви познаваме.

Блек се усмихна и кимна на комплимента. Хубаво беше да научи, че Фин е говорил добре за него, въпреки че не му се беше обаждал.

— Колко ви разказа Фреди?

— Запозна ни тази сутрин — каза Фалън и посегна към халбата си.

— Какво ви е мнението за задачата?

— Направо безумна — каза Райли. — Но пък живеем за такива неща, нали така? — Ухили се широко и изгълта остатъка от бирата си.

И тогава Блек я усети.

Старата тръпка.

Отиваше на война.