Черното изкуство да убиваш

30.

— Лео, нямах представа…

— Всичко е наред. Наистина.

Блек сложи ръка върху ръката на Карън, докато вървяха към изхода на трапезарията. Беше оставил другите да довършат кафето и портвайна си, а Карън се беше извинила и го бе догонила.

— Какво ще правиш?

— Ще говоря с Министерството на отбраната. Доста са добри в справянето с подобни неща. Няма защо да се безпокоиш.

Излязоха навън в късната вечер. Очертани на фона на залязващото слънце, дърветата в градината на ректора сякаш бяха обхванати от пламъци.

— Знаеш ли, бива те за лъжец.

— Това комплимент ли беше?

— Не сменяй темата. Да не би някой да се опитва да саботира кариерата ти?

— Възможно е. Желая им успех. Няма да им е нужно да полагат много усилия. Може би трябва да се чувствам поласкан от вниманието?

— Наистина не те разбирам, Лео.

Той се усмихна.

— Е, ставаме двама. Какво ще кажеш да се разходим около езерото? Иска ми се да изпусна парата.

Прекосиха мълчаливо вътрешния двор, замислени върху множеството коварни пластове подтекст в разговора на масата.

— Не знам как успя да издържиш — рече накрая Карън. — Изобщо не подозирах, че Клеър може да е толкова сприхава. А Силвио… ама че надут пуяк.

— Поне има чувство за хумор.

— На твое място щях да го фрасна. Всички онези глупости за репутацията…

Слязоха по стъпалата и минаха през покрития проход, водещ към градините.

— Прав е, разбира се — рече Блек. — Опитвам се да се намърдам в най-чувствителната професия на света. Представи си какви неприятности може да си има, ако одобри кандидатурата ми и историята се раздуха. Философ одобрява военнопрестъпник. След подобна новина никога няма да го поканят на симпозиум.

Излязоха в гаснещата светлина и тръгнаха през просторната поляна към езерото. Някакви студенти си бяха организирали буйно парти в една от стаите на горния етаж. Приповдигнатите им гласове и силната музика се носеха из колежа през отворените прозорци.

— Не мисля, че ще ги разбера някога — каза Карън. — От шест години съм тук и още не мога да се ориентирам в политиката на това място.

— Ти си учен. Преценяват те по резултатите ти. Докато ние, нещастните хуманитарии, нямаме какво да предложим освен идеи. Идеи, които могат да излязат от мода толкова бързо, колкото да кажеш метафизически деконструкционализъм.

— Съвсем ме обърка.

— Мисля, че това е един от засуканите термини на Силвио.

— Така ли? Сигурно ще ме помислиш за пълна простачка, но всъщност не знам с какво се занимава той.

— С начините за проумяване на света. Преди векове свещениците са ни казвали в какво да вярваме и това е било достатъчно. Днес сме решили, че можем и по-добре и че се нуждаем от нови инструменти за разбиране. Философите търсят именно тях, обикновено без да се опитват да споменават Бог или нещо, което може да има по-висш интелект от техния. В общи линии, това е.

— И какъв е смисълът на живота според Силвио?

— От онова, което съм чел, той като че ли смята, че смисълът на битието е в търсенето на смисъл.

— Еха! И са го поканили чак в Китай да каже това?

— Донякъде е прав. Според Силвио проектът на живота е да открие нашата уникална, индивидуална същност. Ако сме само отделни листа от едно и също дърво, нямаме независимо или струващо си съществуване.

— Едно от нещата, които татко ми наричаше цветисти глупости.

— Ти го каза.

Стигнаха до езерото и спряха да погледат една патица с нейните палави крякащи патета. Блек усети как Карън се отпуска.

— Не мога да си представя да прекарам цял ден в мислене за абстрактни неща — каза тя.

— Никога ли не си се запитвала защо сме тук? Защо ни има?

— Много време се питам как ще останем тук… и как отговарям на въображаемите си внуци какво съм направила или не съм. — Патиците изчезнаха в прикритието на тръстиките и повърхността на езерото стана абсолютно неподвижна. Блек и Карън тръгнаха по чакълената пътека. Звуците на студентското парти се смениха с тихото шумолене на върбите на лекия ветрец.

— Какъв е най-големият ти страх?

— Да не сбъркам. Да не направя грешка, която не може да се поправи. Да се намесваш в природата не е шега работа. Създадох средството, но имам чувството, че не съм подходящият човек за вземане на решенията.

— Дай ми най-лошия възможен сценарий.

Тя сви рамене, сякаш не ѝ се искаше да изразява страховете си на глас.

Блек зачака. Подозираше, че е засегнал въпрос, която я тревожи много.

— Най-лошият сценарий е да разстроим необратимо екосистемата на гората — отвърна най-сетне тя. — Да създадем вид, който да измести естествените дървета или още по-лошо, да доведе до появата на още по-устойчиви бръмбари, способни да унищожат дори моите генномодифицирани хибриди. Неизвестните са твърде много. И няма начин да бъдат предвидени.

— А ако не засадиш дърветата си?

— Милиони акри гора ще загинат. В атмосферата ще се отделят още милиарди тонове въглерод. Климатът ще започне да се затопля още по-бързо. Ще има бури, урагани, наводнения, пустините ще увеличат площта си, обработваемата земя ще намалее — знаеш последиците. Нашето поколение е изправено пред ясен избор — или да успеем да овладеем средата си, или да бъдем унищожени от нея.

— Изборът ми се вижда лесен.

— Има прекалено много препятствия — държавни регулации, природозащитници. И всички те са парализирани от страха от неизвестното.

— Никой не иска да скача пръв. Понякога се налага да си ти.

— И какво, да идем в пустинята и да си играем на Бог ли?

— Ако това е правилният избор.

Тя се разсмя и поклати глава, сякаш самата идея е безумна. Продължиха да вървят мълчаливо. Блек виждаше, че се е унесла в мислите си.

— Те наистина не харесват факта, че си бил войник, нали? — рече най-сетне тя. — Не възразяват на идеите ти — харесват ги. Нещо друго е. Каква заплаха си според тях?

— Заплаха за властта им, предполагам. На места като това се създават идеите, които променят света. Мисля, че ме възприемат като нашественик. Като някой, който е прескочил стената им.

— Мисля, че си прекалено реален за тях. Ти представляваш трудните избори, които са им спестени, докато се крият в университета. Последното, което искат да повярват, е, че дължат уютния си живот на хора като теб.

Блек не отговори. Разбираше отлично защо някои от колегите нямат нищо против да поддържат илюзията, че дължат привилегиите и сигурността си единствено на силата на мислите си. Те бяха идеалисти. Мечтатели. Крехкото, чувствително сърце на цивилизацията. А хора като него бяха нейната груба кожа.

Стигнаха до другата страна на езерото, където пътеката минаваше покрай игрищата на колежа. Последните лъчи на слънцето бяха угаснали и дългите пръсти на сенките пълзяха по земята. След още няколко метра стигнаха до мястото, където пътищата им се разделяха. Спряха там — едната пътека водеше към сградата на Карън, а другата щеше да отведе Блек обратно към колежа и квартирата му.

— Е, лека нощ — каза Блек.

— Още е рано. Мога да ти направя кафе, ако искаш — каза Карън.

Извърна очи, после го погледна в очите. Блек отвърна на погледа ѝ и за втори път за тази вечер осъзна, че може да се наведе и да я целуне. И не само това — тя го приканваше да го направи. Беше минало толкова много време, че беше забравил как да пресича тази граница.

Блек се запъна, имаше чувството, че езикът му е от дърво.

— Благодаря. Но може би ще е по-добре да вървя.

— Добре. Щом си сигурен…

Тя знаеше, че не е сигурен. Блек виждаше, че се опитва да намери начин да проникне през черупката му и да стигне до мъжа вътре.

— Имам куп неща, които трябва да прочета…

Вече нямаше връщане назад. Не и без да се унизи.

— Е, както и да е. Лека нощ.

Тя рязко се обърна и се отдалечи, без да поглежда назад.

Беше наранил чувствата ѝ. Искаше му се да извика след нея и да се извини, но не можеше да намери думите. Господи, ама че идиот беше.

„Какъв е проблемът ти?“.

Битката продължи да бушува в него, но Карън вече беше изчезнала от поглед.

Погълнат от мисли как да поправи пораженията, Блек зави на ъгъла при входа на къщата, където се сблъска с някакъв мъж.

— Извинявай, че те стреснах, Лео.

Беше Фреди Тауърс. Взираше се в него.

Блек издиша и отпусна юмруци.

— Трябва да поговорим. Спешно е — каза Тауърс без повече извинения. — Има развитие.

Блек едва сдържаше гнева си.

— Фреди, за бога…

— Само пет минути. Моля те, Лео.

— Губиш си времето.

— Тук съм, за да те спася от затвора. Положението никак не е добро, Лео. Нещата се влошиха повече, отколкото предполагах.

Влязоха. Тауърс се настани на канапето. Блек остана прав, облегнат на бюрото, изгарящ от нетърпение да чуе какво има да каже гостът му и да се отърве колкото се може по-скоро от него.

— Елиът Клейтън ме потърси днес. Сюзан Дрекер му се е обадила тази сутрин. В петък пристига в Лондон и е уредила среща с него. Попитах го дали идването ѝ не е заради събитията от уикенда. Той ме уверява, че не е. Не я виждал от почти месец.

— Давай по същество, Фреди.

— Чух за твоите неприятности с университетския вестник. Или по-скоро ми беше съобщено за тях. Много малко от нещата, които се появяват в пресата, минават през Министерството на отбраната. Да приема ли, че нямаш представа кой е източникът?

— Имам чувството, че ти ще ми кажеш.

— Очевидно е Дрекер или онзи, за когото работи. Това е опит да бъдеш отстранен, Лео. Грешката ти е, че отиде в Париж и зададе прекалено много въпроси. Те третират това като провокация.

— Като нищо може и да си ти.

Тауърс въздъхна. Шейсетгодишното му лице беше уморено и отпуснато, сякаш беше изкарал няколко безсънни нощи.

— Определено не съм аз, Лео. Боя се, че историята е изтекла от Службата за сигурност, но не мога да съм сигурен. Просто се радвам, че успях да натисна спирачките преди да са я надушили националните медии.

Блек забарабани с пръсти по бюрото.

— Вече повече от година от Външното министерство се носят слухове, че Ирак е готов да се присъедини към Римската конвенция и да приеме юрисдикцията на Международния наказателен съд. Разбира се, американците никога не са подписвали и натискат Ирак също да не подписва. Последното, което искат, е някой от хората им да бъде съден в Хага от името на страната, за чието освобождаване са жертвали хиляди хора. В Ирак има сили, които трябва да бъдат удържани и които още жадуват за отмъщение. Какъв по-добър начин за един нестабилен режим да бетонира позициите си от това да изправи на съд неколцина британски офицери за военни престъпления? — Тауърс погледна картината над камината, сякаш изпитваше носталгия по дните на артилерийските обстрели и конните атаки, когато войната и войниците са били герои, а не безпомощни пешки на политици. — Двамата с теб бяхме в разгара на всичко това, Лео. Колко стотици и хиляди задържахме? И колко от тях са важни лица? Политици, юристи, учени. Ползващи се с доверие, добре образовани хора, които нямат нищо против да ни натикат в калта, ако това ще помогне на кариерата им. И мислиш ли, че нашето правителство няма да е склонно да им помогне, ако това ще гарантира, че петролът ще продължи да тече по тръбите?

— Не съм извършил никакви военни престъпления, Фреди.

— Може би не според теб или според всеки друг войник, но това няма да ги спре.

— Ние изпълнявахме политически заповеди. Задържахме лидерите на режима и най-високопоставените им слуги наред с терористи.

— Откога изпълняването на заповеди може да се използва като защита? И да не си забравил как обработвахме задържаните по пътя до Кемп Кропър? Ритник в ребрата тук, счупен пръст там. Заплахи за жените и децата им. Чистилище. Така го наричахме, нали? Според закона това са изтезания, Лео. И ние с теб ги ръководехме. — Тауърс погледна Блек в очите. — Съгласен съм, това беше най-гадната война и нямаше друг начин да я водим, но не можеш да кажеш, че не ни е доставяло удоволствие. Анархията. Свободата да вилнееш. Ставаш всяка сутрин твърдо решен да спипаш повече размирници от янките. Помниш ли таблата, на които пишехме резултатите си? Някои дни трябваше да спасявам теб и Фин от самите вас. Нямаше да спрете, докато не стигнете до върха.

Блек си даде сметка, че го обзема странно усещане — мрачно, обезпокоително, будещо тръпка ехо от почти еуфоричното чувство, което беше изпитвал през онези ярки сутрини, когато потегляше с поредния брониран конвой към недрата на Багдад. Чувстваше се като сърфист, яхнал вълна. Неуязвим. Неудържим. Пиян от момента и сляп за бъдещето.

— Днес следобед бях в Комисията. Тревожиш ги, Лео. От една страна си актив, от друга си огромен потенциален пасив. И тонът на академичната ти работа не прави нещата по-лесни.

— В деня, в който ме осъдят, ти и половината отряд също ще бъдете осъдени.

— Не става по този начин, Лео. Това е политика. Ще бъде осигурена защита, но само на онези, за които се сметне, че я заслужават. — Тауърс извади от джоба си плик и му го подаде.

Блек го взе. Пликът беше адресиран до него. Отвори го и извади писмото, написано на бланка на кабинета. В него в два къси абзаца се казваше, че правителството на Нейно Величество се ангажира да му осигури пълна защита от преследване от местни и международни съдилища за евентуални престъпления, извършени по време на военната му служба.

Тази защита обаче се осигуряваше само при условие че сътрудничи на полковник Тауърс за решаването на случай, който в момента се разследва. Писмото беше подписано на ръка от постоянния секретар.

— Наложи се доста да се пазаря, за да постигна това — рече Тауърс. — Боя се, че Комисията се възползва изцяло от положението. Моята защита също зависи от завършването на тази операция.

Блек остави писмото.

— Това е абсурдно, Фреди. Можеш да се обърнеш към десетки мъже, които са по-млади и по-годни от мен за тази работа.

— Имаме възможност да пипнем жената, която вероятно е била една от тримата убийци на Фин, Лео. Нима не искаш да участваш? Не разбирам. — В гласа му прозвучаха гневни нотки. — Не разбирам в какво си се превърнал. Ако хора като теб се отказват във времена като тези, не знам какво ни остава. Може би нищо… Ние не се зарязваме, Лео. Семейство сме.

Блек го изгледа уморено.

— Не разбираш ли, Лео? Не виждаш ли срещу какво сме изправени? Имам си работа със служба за сигурност, в която не мога да се доверя на никого. И знаеш ли защо? Защото почти не са останали хора, които служат заради каузата. Поискай от някой млад служител да дефинира с няколко прости думи свободата, която се бори да защитава, и той ще обърка всичко. Пълна каша е. За хора като теб и мен беше Бог, кралицата и страната, и това беше достатъчно, за да тръгнем на война. — Тауърс поклати раздразнено глава и огледа стаята. — Виж се само, живееш в мухлясала квартира, без никой да те е купил. Защото не би могъл да те купи. Това те прави на практика уникален, Лео. Да ти кажа, сред бившите ти колеги от офицерската столова няма нито един, който не е тръгнал да гони парите. Нито един… Можеш ли да си представиш да продаваш оръжие в Судан или да охраняваш някакво затънтено владение на дребен принц насред пустинята? Точно с това се занимават. Парите купуват почти всеки в този свят. Ужасяващо е. Трябва ми човек, на когото мога да се доверя.

Тауърс скочи от канапето и застана в средата на оръфания персийски килим. Дребната му фигура едва сдържаше яростта, която кипеше в него.

— Ето така изглежда краят на всяка империя, Лео. Когато всичко се взема за даденост и на никого не му пука. Вандалите са в Рим и ние сме отворили портите… О, и между другото, ще те убият. Без капка съмнение. За разлика от нас, те са хора, които имат цел. Би било под достойнството им да нямат.

И Тауърс излезе и затръшна вратата след себе си.

Блек се остави на тишината да го погълне. После взе отново писмото. Този път прочете между редовете и видя истинското му значение. Тауърс беше прав. Това не беше предложение. А заповед. При това от най-високо място.