Черното изкуство да убиваш

57.

Някъде от сърцевината на съществото си усети прилив на енергия, подобно на изригваща лава.

Предсмъртният прилив на сили.

Вдигна автомата и изпразни пълнителя в стената под прозореца. Парчета шуплест бетон се разхвърчаха из стаята като шрапнели. Блек взе нов пълнител, зареди и стреля отново. Жилещи парчета отново се разхвърчаха във всички посоки. Блек се хвърли към стената и я заблъска с щика. Разбитите тухли итонг се разпаднаха. Проби дупка с ширина две тухли, отстъпи назад, презареди и стреля отново по двете тухли отгоре. После зарита с пета. Риташе за живота си. Двете тухли паднаха и с последните си сили той изрита и двете отгоре.

Падна на четири крака, пъхна глава през дупката и си пое дъх като човек, който току-що е спринтирал цял километър. Зад него затрещяха още изстрели. Чуха се гласове — заповед да влязат.

Ръката му несъзнателно бръкна в торбичката и пръстите му се свиха около последната граната. Той дръпна халката, прекрачи Белман и хвърли гранатата в коридора, като даде откос с автомата.

Обърна се, сграбчи вече отпуснатото тяло на Белман и докато го пъхаше през отвора, гранатата се взриви. Не последваха нови изстрели. Блек се измъкна след Белман, като държеше автомата пред себе си. За момент остана да лежи неподвижно, докато дробовете му доставят кислород до мозъка. Звездите пред очите му се разнесоха и той осъзна, че Белман лежи до него и кашля така, сякаш се мъчи да избълва вътрешностите си. На десет метра вдясно Сфирис се мъчеше да вдигне тялото на ранения си другар в пикапа.

Блек се изправи, грабна автомата и сложи последния пълнител.

— Остави го! Вземи нея! — извика на Сфирис и изтича покрай пикапа до ъгъла на сградата.

Надникна. От двете страни на вратата лежаха двама ранени, единият се мъчеше да се надигне на колене и да вземе автомата си. Блек го просна с един изстрел и в следващия миг видя как трима въоръжени се хвърлят на земята от другата страна на плаца. Прицели се, изстреля откос и изтича обратно при пикапа, когато противникът отвърна на огъня.

Сфирис беше натоварил Белман в каросерията на тойотата и се мъчеше да вдигне другия човек от земята — едър мъж на средна възраст. Той беше в съзнание, но кървеше гадно от раната, която зееше в лявата страна на корема му, и стенеше по начина, по който може да стене само умиращ. Беше прострелян през черния дроб. Не му оставаше много.

— Това е доктор Холст — каза Сфирис.

— Качвай се в колата. — Блек извади пистолета си. — Ти ще караш.

Сфирис зяпна за миг оръжието и се втурна към вратата на шофьора.

Блек погледна надолу към Холст и взе решение. Два куршума между очите. В армията го наричаха „загасване“.

Устните на Холст се раздвижиха умоляващо.

Блек стреля.

Проява на милост.

Изтича при колата и извика през вратата:

— Направо по пътя и през портала, на пълна скорост. Не спирай в никакъв случай. Аз съм отзад.

Сфирис поклати глава, сякаш задачата не му беше по силите.

— Действай!

Блек скочи в каросерията и нареди на Белман да не се надига. Тя се залепи за металния под. Блек тупна покрива на купето. Сфирис запали и колата залитна напред.

— Газ! Дай газ!

Сфирис настъпи газта и се насочи към края на сградата, където зави рязко надясно. Блек превключи калашника на единична стрелба, за да пести муниции, и стреля бързо — бам-бам-бам — докато колелата на пикапа прегазваха телата на мъртвите пленници. Блек различи един стрелец и две тела от другата страна на плаца. Приведе се, когато над главата му профучаха куршуми.

— Газ!

Бам-бам. Още два изстрела. Пикапът приближаваше стрелеца, който се мъчеше да скочи на крака, за да не бъде прегазен. Блек го разпозна като един от офицерите, които беше забелязал при предварителното наблюдение. Прицели се толкова добре, колкото можеше от движеща се кола, и го простреля в бедрото. Мъжът падна на четири крака и се опита да изпълзи встрани.

— През него.

Сфирис рязко зави надясно. Раненият вдигна ръка в безнадежден опит да се предпази от налитащата му кола. Блек усети момента на смъртта му, когато прегазеното тяло се удари в шасито.

— Газ!

Пикапът излезе от плаца и полетя по пътя през пламъците, разпръсвайки малцината, които още не бяха избягали. Отстрани лежаха ранените и окървавени оцелели, успели да се измъкнат от казармата. Осакатените и обезобразените. Гледка от ада.

Приближаваха портала. С периферното си зрение Блек забеляза две фигури да тичат към прикритието между сградите. Завъртя се да се прицели, но закъсня с части от секундата. Фигурите изчезнаха. Блек насочи вниманието си обратно към портала. Единственият останал охранител се прицелваше. Този път Блек не пропусна — три изстрела, три попадения. Мъжът се разтресе, размаха ръце и падна, оставяйки пътя чист.

Профучаха през портала и продължиха към тъмната прегръдка на джунглата.

Блек се обърна към Белман, която лежеше като залепена за пода.

— Измъкнахме се. Добре си. Ще си добре. — После извика на Сфирис: — Продължавай, докато не ти кажа да спреш.

Сфирис превключи на четвърта. Фаровете осветяваха пътя пред тях. Беше чист.

Спокойствие. Прохладният въздух разроши косата на Блек. Той се облегна на купето, обзет от пристъп на тържество.

Беше успял.

Куршумът го улучи под лявата ключица. За секунда почти не го усети, после дойде острата болка, сякаш някой го беше наръгал с нажежен ръжен. Почти в същото време пикапът подскочи на някаква неравност и Блек изгуби равновесие. Посегна да се хване, но инерцията беше твърде силна. Той прелетя през страничната преграда и падна тежко по гръб в шубраците край пътя.

Последното, което видя от пикапа, бяха червените стопове, които се стопяваха в нощта.

Остана да лежи без дъх, усещаше как кръвта тече някъде отдясно на рамото му и се събира в подмишницата му. Цялото му тяло се тресеше така, сякаш е скочил в леденостудена вода. Единственото, което можеше да направи, беше да си поема плитко въздух. Ослуша се за стъпки в очакване стрелецът да дойде и да го довърши.

Минаха секунди. Никой не дойде. Но това не означаваше, че няма да дойде. Просто нямаше да е сам и щеше да може да вижда в тъмното. Собствените му очила за нощно виждане бяха останали в пикапа. Беше сляп.

Малко по малко стоманеният обръч около гърдите му се отпусна. Най-сетне успя да напълни дробовете си като гмуркач, връщащ се от дълбините. Треперенето намаля. Претърколи се на една страна и, стиснал зъби срещу разкъсващата болка, опипа лявото си рамо за изходна рана. Нямаше. Куршумът още беше в тялото му — малка утеха. Куршум от пушка щеше да отнесе рамото му и той щеше да умре от загубата на кръв. Бяха го простреляли с пистолет. Късметлийски изстрел от голямо разстояние.

Офицерите имаха пистолети. Беше ги видял по време на наблюдението. Бренан и Дрекер носеха своите в кобури на кръста. В ума му се появи образът на Бренан и замръзна в профил — висок, слаб и блед като мъртвец. После осъзна защо. Бренан беше единият от двамата, които беше видял да изчезват между сградите, докато пикапът се носеше към портала. Дълги като на паяк крака и тънък врат, стърчащ над кокалестите рамене. И другата фигура зад него — по-ниска, но бърза и пъргава като плъх.

Блек притисна лявата си ръка към тялото си, претърколи се през десния си лакът и успя да се надигне на колене. Спря, за да си поеме дъх, после се насили да се изправи. Зави му се свят, но краката го държаха. Погледна назад към портала, който беше на стотина метра от него. Постът беше осветен от пламъците, които продължаваха да танцуват над цистерните. Тялото на прегазения пазач лежеше напреки на пътя, а зад него се чуваха уплашени и объркани викове. Блек бръкна в торбичката си и намери единствената самозалепваща се превръзка, която беше взел. Скъса опаковката ѝ със зъби и бръкна под ризата си, за да я сложи върху раната.

Откъм комплекса внезапно се разнесе серия експлозии — една след друга, все по-бързо, докато не завършиха с разтърсващ земята гръм, който отекна в долината. Огнен стълб се издигна високо в небето. Оръжейната се беше взривила. Десетки хиляди патрони и мини, реактивни снаряди и експлозиви. Блек загледа как вълната горящи газове се издига нагоре и изгасва. Въпреки болката той се усмихна. И Фин не би могъл да го направи по-добре.

Моментът на задоволство не продължи дълго. Две фигури с автомати и очила за нощно виждане приближиха поста. Блек пусна опаковката на превръзката на пътя и отстъпи между дърветата.

Единствената светлина, с която разполагаше, беше слабото сияние на екрана на джипиеса. Вдигна го пред себе си като свещ и навлезе със залитане в джунглата. Земята беше мека и кална. Нямаше как да продължи, без да остави следа от дълбоки отпечатъци. Ускори крачка с надеждата да намери по-твърда почва, но се натъкваше само на все по-гъсти палми и преплетени лиани. Запробива си шумно път през тях. Бяха минали няколко минути, откакто беше излязъл от пътя. Преследвачите му едва ли бяха далеч. Най-сетне краката му стъпиха на твърда земя. Продължи бързо напред, като се препъваше в корени и се бореше с пронизващата болка в гърдите, сякаш някой го разкъсваше при всяко поемане на дъх. Измина трийсет метра и спря. Бръкна под ризата си и махна пропитата с кръв превръзка. Пусна я на земята, продължи наляво и измина още десет крачки. Виждаше само на няколко стъпки пред себе си и не можеше да си позволи да е придирчив.

Различи в сумрака дебел грапав ствол. Пристъпи зад него, изключи джипиеса и извади пистолета си.

Зачака в почти пълния мрак. Бавно, малко по малко, очите му започнаха да свикват с малкото светлина. Плътните неща се превърнаха в тъмни сенки на малко по-светлия фон, но щом се опиташе да различи детайлите, отново се сливаха в неразличима маса. Без зрение и с уши, пълни с песента на безбройните насекоми, Блек беше принуден да разчита единствено на животинския си усет.

И той му каза, че преследвачите наближават.

Минаха няколко минути. Блек си ги представи как си подбират пътя крачка по крачка, как навлизат в джунглата въпреки инстинкта им за самосъхранение, привлечени от неустоимото желание да го убият. Бяха гневни и възбудени. Емоции, водещи до бързи и лоши решения. Това беше всичко, което имаше на своя страна.

Първата индикация за приближаването им бяха почти неусетните тръпки по тила му, които продължиха надолу по гръбнака и ръцете, достигайки до върха на пръстите му. Блек задържа това усещане в тялото си, сякаш с него можеше да долови движения, които са извън сетивата му. Не след дълго беше възнаграден със звука на крак, стъпващ леко върху влажни листа.

Стъпките приближаваха. Блек напрегна слух и определи, че са на двама души. Мислено ги прикани да приближат още, представяше си ги как се взират през очилата за нощно виждане и се насочват към странното нещо на земята. Щяха да отидат да го огледат. Нямаше да могат да устоят. И това щеше да е неговият момент. Най-добрият му шанс.

Убий или бъди убит.

Какво по-просто от това?

Стъпките спряха.

Шепот.

Бяха видели превръзката.

Сега щяха да се оглеждат за други следи.

Блек пое бавно и дълбоко дъх, докосна челото си с пистолета и излезе иззад дървото. Стреля бързо шест пъти от ляво надясно, покривайки дъга от трийсет градуса. Последва пронизителен писък и по-ниско пъшкане. Две тела тупнаха на земята, когато преследвачите залегнаха. Блек пак се скри зад дървото. Дълъг автоматичен откос разсече въздуха от дясната му страна. Стрелецът беше преценил погрешно позицията му.

Тишина.

И стон.

Женски стон. Беше я улучил. Ирма Щайн. Жената, която наричаха Сюзан Дрекер. Трябваше да е тя.

Блек се подаде и стреля още два пъти.

Грешка.

Стрелецът отвърна на огъня и се втурна право към него, крещеше като демон. От ствола се разлетяха парчета кора и ужилиха тялото и лицето на Блек. Той подаде ръка от прикритието си и стреля още веднъж — за осми път. Оставаше му само един патрон.

Стрелецът се хвърли напред и падна на земята от дясната му страна. Блек прибра пистолета в кобура, извади ножа и се метна върху тъмната сянка на земята. Противникът му се претърколи. Острието се заби в земята.

Върху слепоочието му се стовари юмрук. Пред очите на Блек избухнаха звезди. Той изпусна ножа и се хвърли настрани, падна по гръб. Жилаво тяло се хвърли върху него, ръка стисна гърлото му. Ръката на Бренан. Горчивата, остра миризма на потта му изпълни ноздрите на Блек.

Той замахна с дясната си ръка и изби очилата за нощно виждане от главата на Бренан. Хватката му се стегна, пръстите му се забиха в плътта от двете страни на гърлото в търсене на сънната артерия. Блек стегна рамене, сви ги и фрасна Бренан в лицето. Пръстите се забиха още по-дълбоко и се завъртяха. Блек го фрасна отново, после още веднъж, като при всеки удар чуваше хриптенето и клокоченето на въздух в пробит бял дроб. Беше улучил Бренан в гърдите.

Блек го фрасна още веднъж, смазвайки хрущяла на носа му. От Бренан се изтръгна гневен, изпълнен с болка вик, но хватката му не отслабна. Блек усети как трахеята му бавно се прищипва и как силата напуска крайниците му. Опита се да вдигне лявата си ръка, но тя беше като безполезен придатък към тялото му. Помъчи се да се добере до гърлото на Бренан, но той се беше дръпнал назад и пръстите на Блек едва докосваха окървавената му брадичка.

Блек усети как тялото му се парализира, докато животът му се оттегляше към най-важните му органи. Бренан се закашля от усилието да го удуши. Кръвта му потече по лицето и в устата на Блек. Той посегна към гърдите на Бренан и намери кървящата рана. Заби върховете на пръстите си в нея и завъртя наляво и надясно, като напъха кокалчетата на пръстите си между ребрата и затърси сърцето. Усети пулса му. Бренан изкрещя. Пръстите му се свиха в спазъм и се отпуснаха за част от секундата, в която Блек пое дъх и натисна още по-силно, докато ръката му не влезе до китката в гърдите на Бренан. Сви пръсти около горещия туптящ мускул и изстиска живота от него.

Тялото на Бренан потръпна. Блек извади пръсти от зейналата рана и махна ръката му от гърлото си. Бренан се отпусна, кръвта бликна от гърдите му върху тялото на Блек. Той го отблъсна с отвращение и се надигна на колене. Затърси пипнешком в мрака и напипа върха на ножа си. Намери дръжката и сви пръсти около нея. Обърна се и чу как Бренан се дави в собствената си кръв. Реши да му даде милост, която не заслужаваше. Прибра ножа и извади пистолета си. Насочи го към източника на звука и стреля.

Тишина.

Прибра пистолета и отново затърси пипнешком във все по-широки дъги, докато пръстите му не докоснаха очилата за нощно виждане на Бренан. Сложи си ги и видя мъртвото тяло, лежащо на четири стъпки от него. Бренан се беше проснал с разперени ръце и крака, с обърната наляво глава. Хлътналите му очи бяха широко отворени от двете страни на изходна рана с размерите на юмрук. Недалеч по гръб лежеше жена, простреляна в краката и горната част на гърдите. До нея лежеше калашник, на кръста ѝ имаше пистолет. Блек взе автомата на Бренан и пристъпи предпазливо към нея.

Очите ѝ бяха скрити от очилата за нощно виждане. Тя като че ли се преструваше на мъртва, но надигането и отпускането на гърдите ѝ я издаваше. Блек видя проблема ѝ — един куршум я беше улучил непосредствено под ключицата, докато се беше обръщала в посока на стрелбата. Беше преминал през тялото ѝ и вероятно беше засегнал гръбначния стълб.

Блек пъхна дулото на автомата под очилата ѝ и ги махна.

Беше Щайн.

Тя се взираше нагоре в лицето на човека, когото не можеше да види. Искаше му се да ѝ зададе куп въпроси, но тя не беше в състояние да говори.

Блек плъзна дулото по бузата ѝ и леко го опря в челото ѝ.

— Ти избираш. Да или не?

Дишането ѝ се ускори.

Блек зачака.

Накрая тя кимна едва-едва.

Мисълта да я убие преобръщаше стомаха му, но същото се отнасяше и за мисълта да я остави на нощните създания в джунглата.

Той дръпна спусъка.

Свърши се. Блек разкопча колана ѝ и отряза с ножа ивица от панталона ѝ. Сгъна парчето плат няколко пъти, притисна го към раната си и го стегна с колана, за да стои на място.

Извади джипиеса с намерението да начертае маршрут през джунглата, но в главата му отново прозвучаха познатите думи: събитията се случват, защото се движат към неизбежна крайна цел.

Работата не беше свършена.

Тръгна обратно към входа на комплекса. Пламъците, които продължаваха да танцуват по цистерните и от канавките, осветиха касапница, каквато не беше виждал никога досега. Земята беше осеяна с тела, парчета от тела и вътрешности. Всеки, озовал се в радиус сто метра от взривилата се оръжейна, беше разкъсан и запратен на хиляди посоки от силата на експлозията. Всички сгради от тази страна на плаца бяха изравнени със земята.

Блек мина покрай разрушената кабина при портала, прекрачи осакатеното тяло на някакъв цивилен работник и продължи по главния път, като мина покрай останките на административната сграда, столовата и казармата. Тук-там се забелязваха признаци на живот. Тъмни фигури се гушеха в мрака. По земята лежаха и стенеха цивилни и наемници, на които не можеше да се помогне. Като че ли всеки, който можеше да се движи, беше избягал да потърси спасение в джунглата.

Блек си сложи очилата за нощно виждане и продължи към плаца, следвайки инстинкта, който го водеше обратно към сградата на пленниците. Мина покрай обезобразените останки на офицера, когото бяха прегазили с пикапа: лицето му беше станало на кървава пихтия, а вратът му беше счупен така, че главата лежеше върху рамото му като на повредена кукла.

Продължи още няколко крачки и отвъд димящата надупчена от куршуми сграда видя самотна фигура, изтощена и куцаща, да мъкне към нея бидон. Мъжът се движеше бавно, всяка крачка му костваше огромно усилие. Очевидно беше взел бидона от някоя от големите машини в мината и го беше довлякъл в лагера. Блек нагласи фокуса и увеличи картината. Инстинктът не го беше подвел. Това беше Амар Разия.

Без очила за нощно виждане и фенер Разия можеше да вижда само онова, което се осветяваше от пламъците в другия край на лагера. Въпреки това вършеше задачата си с решимостта на човек, който действа, за да преодолее измъчващата го болка. Блек заобиколи отляво и отиде зад сградата. Останал в сенките, загледа как Разия мъкне тежкия бидон през последните метри до входа. Намерението му стана ясно, когато Блек забеляза нещо, което беше пропуснал в хаоса по-рано — тръба на климатик, която излизаше от земята до гърба на сградата.

Имаше мазе.

Разия замъкна бидона през разбития вход, като пъшкаше от усилието.

Блек извади пистолета, който бе взел от трупа на Бренан, и го последва.

Влезе безшумно. На бетонния под лежаха няколко тела. Стелеше се парлив пушек от изгорения таван. Зад труповете Разия отключваше някаква врата от лявата страна на коридора. Отвори я с мъка. През очилата Блек видя, че зад вратата има стълби, които водят надолу. Разия обаче не се опита да слезе. Спря да отвори бидона. Блек се прицели внимателно и стреля в сгъвката на коляното му. Разия изпищя колкото от болка, толкова и от изненада, и рухна на пода. Загърчи се, замята се и изкрещя от ужас, когато Блек пристъпи към него.

— Доктор Разия.

Стиснал коляното си, Разия дишаше на пресекулки.

— Лео Блек. Срещнахме се в Багдад. Имах съмнителното удоволствие да ви придружа до Кемп Кропър.

Разия си възвърна дар слово.

— Моля ви… Не исках да съм тук. Нямах избор.

Блек огледа помещението, прекрачи телата и се върна при вратата. На стената до нея имаше кука, на която беше окачен фенер. Той го взе, вдигна очилата на челото си и го включи.

Раненото му рамо кървеше и той губеше сили. Крайниците му бяха като оловни. Времето и енергията му изтичаха.

Върна се при Разия и насочи лъча в уплашените му очи.

— Кой ви пусна от Кропър?

Разия заслони очи с длан.

— Н-не знам…

Блек извади ножа и опря върха на острието под брадичката му. Разия трепна и се сви.

— Ако езикът не ти трябва, Разия, ще го отрежа. А сега опитай отново.

— Мисля, че беше Бренан.

— Мислиш?

— Той беше.

— Къде те отведе?

— В града. Щайн беше там, с Даладие и други. Продадоха ме… Много от нас ни продадоха. Купи ме „Сейбър“.

— Наблюдавах те, Разия. Ти не си пленник. Имаш дял в това начинание.

— Не… Не. Кълна се.

— Както ми се кълнеше, че си просто учител. — Блек освети с фенера стълбите. — Какво има долу?

Разия преглътна.

— Имам пари. Мога да ви дам милион долара. Два милиона.

Блек посочи с дулото на пистолета.

— Надолу по стълбите. Тръгвай.

— Не мога…

Блек го срита силно в ранения крак. Разия изкрещя и в отговор някъде от мрака под тях се надигнаха тревожни викове. Човешки звуци без думи, мъжки и женски.

— Надолу.

Като скимтеше и хлипаше, Разия запълзя по корем надолу по стъпалата.

Блек го последва и докато слизаше, долови вонята на немити тела и дезинфектант.

Озоваха се в облицовано с плочки помещение, нещо като лаборатория, излязла от кошмар. Докато Разия стенеше в краката му, Блек насочи лъча на фенера към средата на стаята. Четири осакатени фигури клечаха зад решетките на клетка, скрили лицата си с длани. Бяха голи и боси. Двама мъже и две жени. В ъгъла на клетката им имаше метална тоалетна и мивка, а средата ѝ се заемаше от сфера, поставена върху еднометров прът, който се издигаше от пода.

Блек затвори за момент очи и погледна отново, за да се увери, че това, което вижда, е истинско.

— Тези хора опитни мишки ли са?

Разия не отговори.

Блек освети стените на помещението. Покрай тях имаше работни маси, компютри, монитори, камери — всички станали ненужни поради липсата на електричество.

— Моля ви, коляното ми…

— Какво им е? Защо се държат по този начин?

— Те не страдат… Даже напротив, те са по-доволни, отколкото са били някога. За тях животът е прост и пълен с награди.

— И го вярваш?

— Да.

Блек видя, че Разия говори сериозно, и не за първи път в живота си се опита да проумее как такъв интелигентен ум може да бъде така лишен от чувства.

— И каква точно е целта ти? Да ни програмираш като машини ли?

— Познанието няма морал… онова, което може да се научи, ще се научи… по един или друг начин. Ако не от мен, то от някой друг.

— За това няма спор — каза Блек.

В очите на Разия проблесна надежда, сякаш беше решил, че са намерили нещо общо помежду си.

— Къде е ключът? — попита Блек.

— Не е добре да…

— Къде?

Насоченият в челото му пистолет накара Разия да посочи с треперещ пръст едно табло в другия край на помещението.

Блек взе ключа от куката, на която беше окачен, отключи вратата на клетката и отстъпи назад. Четирите фигури останаха да клечат и не помръднаха от местата си.

— Хайде — прикани ги Блек. — Излизайте. Вървете.

Приканванията му попаднаха в глухи уши. Едва сега Блек осъзна, че погледите им не се откъсват от сферата в средата на клетката.

— Защо правят така?

— По-скоро биха умрели, отколкото да напуснат това място — каза Разия. — Сферата… те живеят единствено за нея.

— Тръгвайте. Излизайте! — Блек изрита решетките с надеждата да ги подплаши и да ги накара да излязат от затвора си, но жертвите на Разия само се свиха още повече и останаха по местата си.

— Дори да ги извлечете навън, ще крещят и ще искат да се върнат… Три милиона долара, господин Блек.

Блек отново обърна лъча към лицето на Разия. Така ли изглеждаше злото? Умоляващо дете в тялото на мъж? Жалките същества в клетката бяха по-лесни за проумяване от него.

Разия примигна и наклони леко глава, сякаш все още се надяваше, че чарът му ще успее да го измъкне от положението му.

Блек беше видял достатъчно. Наведе се, сграбчи Разия за яката и с останалата си сила го повлече по пода към клетката, без да обръща внимание на писъците и протестите му. Затръшна вратата, заключи я и запрати ключа в другия ъгъл на помещението.

— Сбогом, Разия. Вярвам, че ще бъдеш щастлив като тях.