Черното изкуство да убиваш

46.

Буганов отключи портала и плъзна назад вратата на ламаринената барака. Тя се оказа пълна с още празни сандъци, кутии със сухи стоки, очакващи транспортиране, стари части от самолет и вехтории, трупани в продължение на десетилетия.

— Трябва да приберем колата си така, че да не се вижда — каза Блек.

— Ако искате да разчистите място, става — каза Буганов. — И ако искате да стигнете до летището, без да ви видят, по-добре намерете къде да се скриете. — Подхвърли на Блек ключовете на вана и се затътри обратно към къщата, палейки нова цигара. — Трябва да хапна нещо.

Блек вдигна спускащата се задна врата на вана. Товарният отсек беше с размери около три и шейсет на два и четиресет, миришеше на гнили плодове и беше нагорещен като пещ. Не се виждаха места, където да се скрият оръжия или трима мъже така, че да минат дори и на най-бегла проверка. Не им оставаше друг избор, освен да натоварят празни сандъци и да се скрият зад тях с надеждата, че Буганов ще успее да мине през охраната на летището.

— Освен ако някой няма по-добра идея? — попита Блек.

Двамата му другари поклатиха глави. Понякога очевидният риск е онзи, който трябва да се поеме.

От надписите върху сандъците ставаше ясно, че редовната работа на Буганов се състои в транспортиране на храни и стоки от първа необходимост. Очевидно караше пресни плодове и зеленчуци на север от отдалечени южни плантации и се връщаше с храни и земеделски инструменти. Прозаичното естество на този бизнес беше изцяло в тяхна полза. Тримата прибраха раниците си и чантите в няколко сандъка, оставиха половин метър празно място в предната част на багажника и запълниха останалото до тавана с още сандъци и кутии с ориз, брашно и сол. Скривалището беше примитивно, но трябваше да свърши работа. Накрая вкараха понтиака в опразнената барака, покриха го с брезент, натрупаха върху покрива му кутии и самолетни части и сложиха още сандъци пред него.

— Това ще ги заблуди — пошегува се Фалън.

Блек сви рамене.

— Най-доброто, което можем да направим. — Погледна си часовника. Единайсет без петнайсет. Време беше да излитат. — Някой да извика Буганов.

Честта се падна на Фалън. Райли отиде с него, за да използва тоалетната, и Блек остана за момент сам. Събра кураж за лоши новини и се обади на Тауърс.

— Лео, тъкмо се канех да ти звъня. Още ли сте на земята?

— Още трийсет минути и би трябвало да сме във въздуха. Някакви новини за Кордеро?

— Никакви. Не се е появил в посолството, което тълкувам като лош знак. Ако са го пипнали, скоро ще разполагат с твоето име и с това на пилота. Не можете да подадете летателен план, Лео. Не и при тези обстоятелства. На по-малко от сто и петдесет километра от Платанал има военна база в Ла Есмералда. Ще ви очакват на пистата, ако не ви свалят преди това. — Тауърс замълча за момент. Обичайният му приповдигнат тон беше напълно изчезнал. — Знаеш ли, по принцип не бих го казал, но не съм сигурен, че имате ресурсите да се справите с това.

— С повече хора и екипировка щяхме да сме още по-подозрителни.

— Нямам предвид този вид ресурси, Лео… Може би ще е по-добре да се изтеглите? Да идете в Гвиана и да помислите отново.

— Не е ли малко късно за размисляне? — Отговор не последва. — Това заповед за прекратяване на мисията ли е, Фреди?

След още една пауза Тауърс каза:

— Само ти можеш да вземеш това решение. Искам да прецениш рисковете. Внимателно.

— Смятай ги за преценени. Ще се видим след седмица-две.

Затвори и изключи телефона си. Тауърс можеше да запази другите лоши новини за себе си.

Фалън излезе от къщата с Райли и Буганов, който се беше преоблякъл в износен син панталон и измачкана бяла риза с къси ръкави и сини еполети. Беше направил опит да се обръсне, като се беше порязал на две места. Над горната му устна и на врата имаше пропити с кръв парченца от салфетка. В дясната си ръка носеше чанта, в която подрънкваха бутилки.

Буганов спря пред отворената задна врата на вана и зачака, като псуваше под нос, докато Блек и останалите се качваха и заемаха местата си зад сандъците.

— Добре — извика Блек, давайки му знак, че са готови за път.

— Сукины дети. — „Кучи синове.“ Буганов спусна вратата, оригна се шумно и се качи в кабината.

Блек, Райли и Фалън се бяха натъпкали като сардели в тясното пространство между сандъците и предната стена на багажника. Буганов караше, без изобщо да го е грижа за удобството им, като завиваше рязко, набиваше спирачки и даваше мръсна газ всеки път, когато му се налагаше.

— Той вече кара като пиян — обади се Райли някъде отляво на Блек.

— Не мисля, че изобщо изтрезнява — отвърна Фалън. — А и едва ли би искал да го видиш в трезво състояние.

За щастие пътят до летището беше кратък. Блек си представи сателитната карта, която беше изучил на телефона си. Пътят водеше покрай пътническия терминал до портал на няколкостотин метра по-нататък, който обслужваше школа за летци и частни превозвачи. Беше намерил в интернет информация за няколко реномирани превозвача, но Буганов нямаше нито сайт, нито пък фигурираше в някой списък. Блек предположи, че руснакът върши цялата си работа с устни уговорки или е подизпълнител на други фирми.

Десетина минути след тръгването им ванът намали скорост.

— Приближаваме портала — извика Буганов през тънкия алуминиев панел, който отделяше багажника от кабината.

Спряха. Отвън се чуха стъпки. Буганов поздрави на испански пазача и двамата се заприказваха дружески, сякаш се намираха в бар. Блек чу Буганов да споменава „Пуерто Кареньо“, което беше пристанищно градче на река Ориноко, непосредствено на границата с Колумбия. Двамата мъже продължиха да си приказват. Блек усети как мускулите му започват да се схващат. Ръбовете на сандъците се забиваха в тялото му. Даваше си сметка, че от разговора му с Тауърс са минали близо двайсет минути, всяка от които беше поредна възможност за Кордеро да издаде името на Буганов на онзи, с когото се намира в стаята за разпити. Беше достатъчно едно обаждане по телефона и Буганов нямаше да излети. А дори да излетеше, Венецуела имаше доста ефективни военновъздушни сили.

Това беше следващият проблем от списъка.

Най-сетне Буганов и приятелят му от портала си казаха довиждане. Ванът рязко потегли и продължи право напред, след което зави надясно и отново надясно.

— Чакайте — каза Буганов.

Остави ги да се пържат цели двайсет минути. Тримата търпяха мълчаливо, оттеглили се инстинктивно в свой свят, където можеха да се откъснат от дискомфорта на физическите си тела и от времето.

Вече познатото тежко тътрене оповести връщането на Буганов. Той спря зад вана и вдигна вратата, изпълвайки багажника със светлина и свеж въздух.

— Двама да се качват в самолета. Другият е техник. Ще ми помогне с маркучите.

— Най-добре да съм аз — каза Райли. — Старецът ми беше механик. Израснах потънал до топките в машинно масло.

Тримата се промъкнаха между сандъците и видяха, че ванът е паркиран със задницата към двумоторен товарен самолет, който пък беше паркиран до голям хангар и не се виждаше от портала. Блек смътно разпозна самолета като „Де Хавиланд Карибу“. Не беше експерт по самолети, но знаеше, че тези самолети не се произвеждат от 60-те, макар да помнеше, че е летял с такъв в Източен Тимор през 1999 г.

— Красавец, нали? — каза Буганов, забелязал безпокойството на Блек. Държеше кутия с инструменти и светлоотразяваща жилетка. — Купих го през деветдесет и осма, когато старият ми „Антонов“ беше свален от полети. Знаеш ли как се сдобих с него?

— Нямам представа — каза Блек, докато скачаше на земята.

— Всеки месец превозвах стоки от Владивосток до Куба. Онова предателско псе Елцин сложи край на курсовете. Направих последния си полет и така и не се върнах. Оставих се на милостта на истинските другари и те ме приеха като брат. Дадоха ми редовен полет от Хавана до Каракас, а после ме поканиха да работя тук. Венецуела е горда страна, господин Блек. Вярна на каузата. И на приятелите си.

Блек долови миризмата на ром в дъха на руснака.

— Радвам се да го чуя. — Той се качи по товарната рампа в самолета. Фалън го последва.

— Господи. Ама че развалина. — Фалън седна до него на спускащите се седалки, завинтени за корпуса.

Вътрешността на самолета беше като прозорец към миналото. Вътрешната рамка на корпуса беше от алуминиеви рамки, почернели от времето. Между тях беше опънат дебел брезент, закрепен с прогнили въжета. Подът беше покрит с издраскани и надупчени листове шперплат. Пилотската кабина, която не беше отделена от товарния отсек, нямаше модерни инструменти, а само два лоста за управление, чиито дръжки бяха износени до метал, и примитивна радиостанция със слушалки, висящи от тавана на обвит в плат кабел.

— Всичко наред ли е, момичета? — Ухиленият Райли се появи на рампата. Беше облякъл дадената му от Буганов светлоотразяваща жилетка, на която пишеше Equipo de Mantenimiento. Техническа поддръжка.

Руснакът го следваше, помъкнал кутията с инструменти. Посочи едни грубо пробити дупки за пръсти в шперплата.

— Там. Вдигни го.

Райли вдигна капака и го остави настрана, разкривайки смущаваща плетеница от жици и хидравлични маркучи. Буганов се отпусна сковано на колене и започна да рови сърдито из тях.

Фалън се извърна и поклати глава.

Блек загледа с ужас и трепет как Райли и Буганов ровят из вътрешностите на самолета. Накрая намериха течащите маркучи и под светлината на фенер Райли пропълзя вътре, въоръжен със скоби за маркучи и сребристо тиксо. Буганов му даваше безполезни инструкции отгоре, докато той правеше грубите поправки.

— Увий ги плътно, но не ги прищипвай със скобите. Скъсат ли се, всички умираме. Лошо.

Блек си погледна часовника. Още един час беше отминал. Ако успееха да излетят, щеше да може да контролира положението. Всяка секунда на земята ги правеше уязвими.

— Това е, момчета. Да товарим. — Райли се появи от отвора, омазан с хидравлична течност.

— Ще издържат ли маркучите? — попита Фалън.

— Не бих заложил къщата ти на това — подсмихна се Райли, усетил, че е намерил слабото място на Фалън.

Натовариха бързо и мълчаливо, като направиха верига, докато Буганов проверяваше уредите и палеше двигателите. Блек го държеше под око през цялото време, готов да се намеси в мига, в който руснакът посегне към радиостанцията. Когато моментът настъпи, Блек се озова в седалката на втория пилот и хвана китката на Буганов, докато той вдигаше микрофона към устата си.

— Важно е да не обявявате летателен план до Платанал. Пуерто Кареньо става.

Черните очи на Буганов се обърнаха към него.

— Не можеш да летиш инкогнито, господин Блек. Колумбийските контрабандисти на дрога го пробват — и военните ги свалят.

— Разбирам. Пуерто Кареньо. Става ли?

— А после?

— Имаме технически проблем. С електрическата система.

— Това не беше част от уговорката.

— И какво ще направите, ще ни предадете на властите ли?

Буганов го изгледа с омраза.

— Ще помогне ли ако ви кажа, че сме тук с благородна цел?

Буганов дръпна ръката си и заговори в микрофона. Блек слушаше внимателно. Руснакът направи така, както му беше казано.

— Готово, шефе — обади се Райли. Бяха натоварили сандъците с екипировката и бяха наредили няколко празни върху тях. Всичко беше закрепено здраво за корпуса. Райли затвори вратата на товарния отсек.

— Още нещо преди да излетим, Григорий — нали мога да те наричам така? — каза Блек, докато си закопчаваше предпазния колан.

Буганов му кимна и го изгледа враждебно.

— Някакви шансове за ъпгрейд?

— Мудак! — „Задник“.

Буганов освободи спирачките и започна да маневрира към началото на пистата, където спря. Размени няколко думи с контролната кула и получи разрешение за излитане. После дръпна ръчката на газта назад. Двата двигателя се закашляха, вдигнаха обороти и зареваха оглушително. Понесоха се напред и набраха скорост през маранята, която превръщаше пистата в размазано петно. Скелетът на самолета задрънча и се затресе като стар железопътен вагон, полетял към пропаст. В продължение на няколко страшни секунди изглеждаше, че са вдигнали максимална скорост, но въпреки това нямат силата да се откъснат от земята.

Краят на пистата се носеше устремно към тях.

Буганов хвърли поглед към уредите и плавно дръпна лоста назад. Носът се повдигна, крилете подеха плътния тропически въздух и започнаха да се издигат. Продължиха по права линия до височина 90 м, след което рязко се наклониха надясно и завиха под прав ъгъл, за да продължат на юг.

Блек погледна през страничния прозорец и видя бяла кола с пуснати сигнални светлини да се носи по пътя към летището. Мина през портала, през който бяха минали и те преди по-малко от час.

Помисли си, че късметът на Кордеро е свършил.

Което означаваше, че и техният също.