Черното изкуство да убиваш

42.

Хотел „Авила“ се намираше на оживен ъгъл до редица изоставени магазини със спуснати кепенци, покрити с пъстроцветни графити. Райли чакаше отвътре при входа. Даде на Блек карта ключ и му съобщи новината, че са се майтапели — нямало никакъв басейн, нито ресторант и коктейлбар. Бърз поглед към ярко осветеното лоби потвърди, че единственото подобие на гостоприемност са три неработещи машини за газирани напитки и сладкиши. Хиперинфлацията имаше много странни последици и една от тях беше, че човек се нуждаеше от цяла кофа монети, за да си купи пакетче дъвки. За щастие машините в Авила бяха намерили втори живот — тавичките, в които падаха купените стоки, бяха пълни с фасове.

Мъж с разплуто лице на пияница и петна от пот под мишниците гледаше телевизия зад рецепцията, покрита с избеляло фолио, имитиращо бамбук. Погледна към Райли, докато минаваха покрай него, и го поздрави с леко кимане, което намекваше, че двамата вече са стари познайници.

— Йоаким — каза под нос Райли. — Говори добър английски. Каза ми, че е бил строителен инженер преди страната да банкрутира.

— А ти какво му каза за нас?

— Че ще останем в града за два дни, преди да продължим на юг. Смята, че сме луди да идваме в Каракас.

Райли прокара картата си през четеца на вратата, водеща от лобито към стаите. Облицовката ѝ беше имитация на дърво, но когато се отвори, се оказа, че е изработена от стомана с дебелина почти осем сантиметра.

— Йоаким каза, че са я сложили след третото отвличане — каза Райли.

— Звучи окуражаващо.

Озоваха се в малко фоайе без прозорци. Асансьорът не работеше и на вратата му имаше лента със знак за опасност.

— Добрата новина е, че сме само на втория етаж — каза Райли, докато вървеше към стълбището.

— Вече се чувствам у дома.

— Изчакай да видиш стаята си.

Качиха се на втория етаж. Въздухът на стълбището беше влажен и застоял. Под слабите флуоресцентни лампи мързеливо бръмчаха мухи. Сградата беше странно тиха. Не се чуваше дори бръмченето на климатици.

— Ние единствените гости ли сме? — попита Блек.

— Имам чувството, че това е от местата, които се оживяват повече с напредването на нощта.

— Страхотно.

Стаите им бяха една срещу друга от двете страни на облицования с плочки коридор. Райли и Фалън бяха в дясната, Блек в лявата.

— Взехме малко храна — каза Райли. — Да се видим в десет?

— Става.

Блек пъхна картата в ключалката и влезе в тъмната стая. Запали осветлението, при което няколко големи хлебарки се шмугнаха под паянтовите мебели. Единственото добро нещо на стаята беше голотата ѝ. Легло със сивеещи чаршафи, бюро, стол и открит гардероб. Нямаше килим, нито завеси. Помещението се осветяваше от една-единствена гола крушка. Блек дръпна връвта на окачения над леглото вентилатор. Той бавно се завъртя.

Побутна вратата на банята. Унила кърпа с цвета на чаршафите висеше на хромирана пръчка. Огледалото, пукнато в единия ъгъл, беше закрепено с винтове над умивалника. Блек беше отсядал и на по-лоши места. Веднъж в Гамбия цялата стена на банята беше покрита с разноцветни насекоми, някои от които бяха с размерите на дланта му.

Съблече се, извади несесера от раницата си и застана под душа. Лицето го сърбеше от наболата брада, но не се обръсна заради маскировката и от хигиенни съображения. Там, където отиваха, и най-малкото порязване можеше бързо да се инфектира и да се превърне в рана, която може да ти коства живота. Водата поне беше гореща и предостатъчна. Блек стоя дълго под силната струя, като я остави да масажира мускулите на гърба и раменете му.

Чувстваше се добре. Отпуснат, гъвкав и съсредоточен. По-добре, отколкото се беше чувствал от години. Това беше резултатът от ум и тяло, насочени към обща цел. За онези, на които никога не им се е налагало да рискуват живота си, усещането беше почти неописуемо. Нямаше наркотик, който би могъл да го имитира. Нямаше никаква еуфория, нито чувство за откъсване от реалността. Можеше да опише състоянието си само като настройване в хармония. Умствен покой, съчетан с чисто телесното. Най-просто състояние. И в него имаше чистота, която не оставяше място за опасения и съмнения, и Блек си помисли, че именно затова не изпитва и никаква вина.

Радваше се, че е в Каракас.

Изкъпан и освежен, Блек отиде в стаята на Райли и Фалън. Тя беше на практика идентична на неговата, само че по-тясна заради допълнителното легло. Замъкнаха бюрото в средата на помещението и го използваха като маса. Тъй като трябваше да пестят дажбите си за прехода, вечерята им се състоеше от малкото неща, които бяха успели да купят в местния магазин — консервиран боб, черен хляб и ивици сушено месо, прокарано с кенове местна бира „Зулия“. По-добре от гладуване, но не много.

Докато се хранеха, Райли обясни, че след като оставили Блек на пазара, продължили към центъра и оставили колата в подземния паркинг на жилищен блок. На входа имало въоръжена охрана и дистанционно управлявани бариери, които се издигали от земята. На паркинга имало няколко събиращи прах БМВ-та, мерцедеси и кадилаци, чиито собственици се страхували да ги използват, за да не бъдат отвлечени или да получат куршум в главата. Таксата била двайсет долара на нощ, но дали на пазача бакшиш от петдесет долара като застраховка. Били толкова сигурни, колкото е възможно, че колата ще е там, когато им потрябва.

След като отседнали в хотела, обиколили квартала и намерили малко магазинче, от което купили два предплатени телефона. По улицата се разминали с няколко полицаи, но никой не ги спрял. Ченгетата изглеждали нервни, сякаш имали по-важни неща за вършене, отколкото да тормозят двама чужденци. След като се върнали, Райли се разбъбрил с Йоаким и научил, че полицаите са най-честите жертви на убийства в града. По-добре въоръжените банди ги застрелвали, отмъквали оръжията им и изчезвали в лабиринтите на бедняшките квартали по склоновете, където нямало закони.

Отчаяните времена се нуждаят от отчаяни хора.

Блек премълча за сблъсъка си с мутрите на пазара. Работата му беше да запази нещата под контрол, а не да се фука с геройствата си. Вместо това им разказа за срещата си с Кордеро и двете имена, които му е дал той.

— Предлагам да се опитаме да се свържем с тях тази нощ. Възражения?

Важно беше и тримата да участват във вземането на решенията. Така нямаше да има кого да обвиняват.

— От мен не — каза Райли.

— Не мисля, че в тази страна нещо може да стане по лесния начин — рече Фалън. — Но иначе да. Няма смисъл да чакаме.

Блек използва един от предплатените телефони, за да се обади на полковник Емануел Силва. Последваха четири продължителни позвънявания, после пето и накрая мъжки глас рязко каза: „Dígame“. Казвайте.

— Полковник Силва? Получих номера ви от господин Кордеро — каза Блек на английски. — Мисля, че може би очаквате обаждането ми.

— Да, разбира се — отвърна полковникът е изтънчен акцент, който намекваше, че е завършил военната академия Сандхърст. — Той ми съобщи за искането ви преди няколко дни и е радост ще се отзова. Цената е петдесет хиляди долара, платени предварително.

— Петдесет процента авансово не е ли по-нормално?

— Не и във Венецуела, господин Блек. Не и във времена като тези. Моля, запишете банковата сметка. Ще ви се обадя, след като парите ми бъдат прехвърлени.

Блек сложи ръка на слушалката.

— Дайте нещо за писане. — После отново заговори в микрофона. — Графикът ни е доста зает, полковник. Кога можем да получим стоката?

— Надявах се да стане утре по изгрев-слънце.

— Толкова скоро?

— Предпочитам да се отърва час по-скоро от товара. Сигурен съм, че разбирате.

— Ще направя всичко възможно.

Фалън извади химикалка от джоба на раницата си. Блек грабна една салфетка и записа номера на сметката, която вероятно се намираше в банка далеч от Каракас.

— Прехвърлянето от лондонска банка ли ще бъде?

— Да — потвърди Блек.

— Добре. Напоследък те са най-надеждните. Боя се, че швейцарците опетниха репутацията си като най-дискретни. Надявам се да се чуем скоро, господин Блек.

Връзката прекъсна.

— Дотук добре — докладва Блек.

Извади собствения си телефон и набра номера на Тауърс.

Фреди вдигна веднага.

— Лео? Как върви?

— Свързахме се с човека на Кордеро. Иска петдесет хиляди долара предварително и ще достави стоката рано сутринта. Ще ти пратя данните му. Очаква прехвърлянето на парите да стане тази нощ.

— Можем ли да му имаме доверие?

— Нямаме избор.

— А самолетът?

— Той е следващият в списъка. Имам име и телефон.

— Още нищо ли не си уредил?

— Срещата ми с Кордеро беше преди по-малко от два часа.

— Е, побързай тогава.

Блек заподозря нещо.

— Проблем ли има?

Отвърна му зловещо мълчание.

— Фреди?

— Потенциален.

— Тоест?

Последва още една пауза.

— Какво е станало?

— Моят човек в МИ6 е получил вест от британското посолство в Каракас. Обадили им се от местната разузнавателна служба да ги питат дали знаят за британски търговски интереси, по-точно за неразрешени проучвания във вътрешността. От посолството се поинтересували каква е причината за запитването и им било отговорено, че днес сутринта в страната влезли трима английски граждани, за които имало подозрения, че са търсачи на полезни изкопаеми. И дали вашите имена.

— Следиха ни по пътя до Каракас. Явно сме били набелязани на летището. Измъкнахме им се.

— Ако ви търсят, със сигурност ще следят авиолиниите. Всички малки оператори разчитат на държавни договори. Може да се наложи да помислите дали да не тръгнете на юг по земя.

— По земя? И после какво — да изминем последните петстотин километра с кану ли?

— Ще намерите някой местен пилот. Те ще са по-лесни за подкупване.

— Фреди, погледни картата. Страната е голяма, но местата за криене се броят на пръсти. В посоката, в която сме тръгнали, има един-единствен път. Предпочитам да рискувам с пилота руснак.

— Руснак ли?

— Да. Кордеро ми даде координатите на руснак. Сигурно от същия сой като онези пирати, на които се натъкнахме в Африка. Стари бойци от времето на Съветския съюз, изнесли се в страни, където правилата са достатъчно свободни, за да им позволят да приземят древните си таратайки.

— Помисли за алтернативи.

— Прехвърли парите. Ще се оправим.

Тауърс не отговори.

— Прехвърли ги. Дочуване.

Блек затвори. Райли и Фалън го гледаха с очакване.

— Местното разузнаване ни търси. Смятат, че сме незаконни търсачи на полезни изкопаеми.

Фалън сви рамене, сякаш това беше маловажна подробност.

— Това означава, че не можем да използваме джипа, за да вземем оръжията — каза Райли. — Ще ни трябва друга кола. Не можем да рискуваме да се обърнем към някоя агенция. Ще трябва да се погрижим сами.

— Никакви насилствени отнемания. Не искам свидетели.

Райли и Фалън се спогледаха с усмивка.

— Ще бъдем дискретни — обеща Фалън.

Блек кимна, взе един от предплатените телефони и набра номера на руснака.

Шест позвънявания. Никакъв отговор. Блек продължи да чака. Още шест, после отново. И най-накрая вдигнаха. Нисък ръмжащ глас произнесе няколко неразбираеми срички.

— Господин Буганов? Казвам се Блек. Приятел съм на господин Кордеро. Разбрах, че имате самолет за чартър.

Чу се сумтене, последвано от дълго вдишване, сякаш Буганов дърпаше от цигара.

— Искам да ангажирам самолета ви. Утре, ако е възможно.

— Къде искате да ходите? — Гласът беше пресипнал и хриплив.

— На юг. Платанал. Знаете ли къде е?

Ново изсумтяване.

— Утре невъзможно.

— Плащам ви таксата плюс две хиляди долара в брой. И същото на връщане.

— Вдругиден. Сряда. Утре работя по самолет. Поддръжка.

— Не може ли да изчака?

— Не. Сряда.

— Добре, сряда да бъде. Стига да ми гарантирате, че няма да има промени в плана.

— Три хиляди долара. На отиване и на връщане.

— Две и петстотин.

— Забравете.

Блек въздъхна.

— Добре, господин Буганов. По три хиляди на отиване и на връщане. Ще имате трима пътници и двеста килограма багаж. Къде и кога ще се срещнем?

— Какъв багаж?

— Не от онзи, който може да мине през проверка.

— Това е проблем.

— И аз ви плащам да го решите.

Буганов промърмори нещо под нос.

— Имаме ли сделка?

Последва кратка пауза, по време на която Блек усети как съпротивата на руснака отслабва и изчезва.

— Сряда сутрин. Десет часа. — След което му даде адрес в Чараяве, град на осемдесет километра южно от Каракас; Блек си спомни, че там има малко международно летище.

— Очаквам с нетърпение.

Блек затвори.

— Звучи като стар пияница и ненадежден тип, но с друго не разполагаме. Освен ако някой няма по-добра идея?

— Стар е добре — каза Фалън, докато посягаше към последното парче сушено месо. — Пилотите са като войниците — най-добрите оцеляват, за да разказват. — Лапна ивицата и задъвка. Очите му бяха блеснали в очакване на приключението.

Блек усети, че коментарът му е частично насочен към него — може би беше комплимент, но и с жило. Много добре си даваше сметка, че в очите на Фалън и Райли възрастта му го прави потенциален проблем. Те трябваше да знаят, че той все още има това, което е нужно. Доверяваха живота си на човек, с когото никога не са били рамо до рамо, когато са летели куршуми. Заради бойния дух трябваше да се докаже още при първа възможност.

Докато чакаха обаждането на Силва, допиха бирата. Той звънна двайсет минути по-късно. Парите пристигнали. Полковникът посочи място в източните покрайнини на града и обеща, че ще ги чака там в шест сутринта. Завърши краткия разговор с думи, които осигуриха мъничка утеха на Блек.

— Мисля, че ще останете много доволен от инвентара, господин Блек. Много доволен.

— В бизнеса сме — каза Блек. — Ще тръгнем в четири и половина, ще намерим кола и ще отидем на мястото на срещата. После ще се спотайваме до следващата сутрин. Предлагам да се установим на лагер някъде по хълмовете между Каракас и Чараяве.

Предложението му беше посрещнато с усмивки и кимания. Имаха план.

Блек събра няколкото останали трохи в празна бирена бутилка като капан за хлебарки и остави двамата си другари да си почиват.

Събуди се в почти пълния мрак, заслушан в блъскането на леглото на проститутката от стаята на горния етаж и звуците на града, достигащи през отворения прозорец — боботенето на трафика, съчетано с възбудените гласове на нощни купонджии, звъна на църковните камбани, които биеха на всеки половин час, плачещо бебе в апартамент някъде наблизо и далечния, спорадичен пукот на стрелба, който за невинното ухо би прозвучал като гърмежи на пиратки. Каракас беше град, който отказваше да спи. Град на акушерки, гробари и крадци.

Камбаните удариха полунощ, а Блек продължаваше да се вари в собствената си пот. И тогава ги чу — една, две, три, четири. Хлебарките се катереха по хартиеното мостче и падаха в празната бутилка. За момент задраскваха трескаво по стъклото, но после замлъкваха, сякаш внезапно се бяха изтощили.

Нещо сякаш се отпусна в него. Блек потъна в сън без сънища.