Черното изкуство да убиваш

28.

— Повечето учени са на мнение, че планът на Макартър за възстановяване на Япония с вертикални вместо хоризонтални мерки е бил огромен успех. Енергията, изразходвана преди в милитаризъм и агресия, била насочена в индустрия и иновативност. Същото може да се каже за Германия — от съсипана бомбардирана страна тя става една от най-стабилните и успешни в света. Но това не било случайност, а резултат от огромни усилия. Америка изливала пари, храни и ресурси и в двете страни. Британското общество търпяло купонен режим и през петдесетте години на миналия век, за да не гладуват германците — същите онези хора, които ги убивали само няколко години преди това.

— А сега сравнете успеха на този подход с нашите категорични провали в поствоенните зони на двайсет и първи век — продължи Блек. — Само си помислете. Няма планове, почти липсват инвестиции и определено никой не помисля, че след победата бихме могли да направим болезнени жертви у дома за доброто на победените…

Беше очаквал, че на тази сутрешна лекция в понеделник ще присъстват само шепа от най-запалените студенти, особено като се имаше предвид, че това беше последната седмица на семестъра, но с изумление бе открил, че почти всички места са заети. Присъствието на толкова голяма аудитория едновременно го ласкаеше и смущаваше. Виждаше пред очите си млади умове, отворени за нови идеи, но след преживяното през предишната седмица част от него се чувстваше като измамник. Проповядваше мир, но със знанието, че единственото нещо, което стои между мира и конфликта, са хора като него. Хора, чиято човечност може да се включва и изключва по желание.

Вътрешната му борба като че ли само го пришпорваше напред. Четиресетте минути на изложението минаха сякаш за секунди. Завърши бляскаво:

— Ако наистина се борите за мир, трябва да знаете, че мирът не е осигурен, докато всяка сграда не бъде възстановена и всеки кратер — запълнен. Докато всеки изгубен живот не бъде компенсиран и докато надеждата не стане по-голяма от отчаянието. Това са огромни и скъпи задължения и ако не може да убеди хората си, че си заслужават, лидерът не може да се надява на друго, освен на още повече хаос и в крайна сметка на поражение.

Беше заимствал заключителните думи от недописания си доклад и бе възнаграден с бурни аплодисменти. Можеше само да се надява, че ще получи подобно посрещане и в Уест Пойнт. Отпи глътка вода от чашата на катедрата и подкани за въпроси.

Хелън Маунт първа вдигна ръка.

— Доктор Блек, каква част от тази щедрост на Запада към японците и германците според вас се дължи на чувството за вина?

— Никаква. Разбира се, Съюзниците са били ужасени от онова, което са видели на земята — Дрезден, Берлин, Хирошима и всичко останало, което сме обсъждали — но не е имало никакви съмнения чия е отговорността за тях.

— Имало е мнозина, които са смятали бомбардирането на Дрезден за ненужно — възрази Хелън. — Физикът Фриймън Дайсън, който е работил за командването на Военновъздушните сили, е казал, че не е имало никакво морално оправдание за бомбардировките.

— Не забравяйте, че това е било война за оцеляване, каквато никой преди не е преживявал, при това само двайсет години след предишната — отвърна Блек. — Част от мисленето е била: ще ви унищожим така пълно и решително със същите оръжия, с които вие се опитахте да ни унищожите, че повече няма и да си помислите да повторите този ужас. И заключението било: освен това ще ви възстановим и ще ви дадем възможност да живеете в мир и просперитет. Може да сте ни принудили да паднем до нивото на животни, но отказваме да оставаме в това положение и освен това ще ви дадем всички възможности да се издигнете до нивото, на което ви е мястото.

— Добре, но вашият аргумент не е ли начин да се оправдаят и колониалните войни? Не казвате ли, че няма нищо лошо в това да нападнем и избием стотици хиляди, стига да сме готови да платим за разчистването след това? Ами поемането на много по-големи рискове заради мира? Говорене, говорене и говорене, намиране на нови потенциални лидери и правене на всичко възможно за постигане на промяна отвътре в една враждебна страна.

— Значи ли това, че намирате идеята за дестабилизиране на една страна за по-приемливо от нахлуването в нея? Понякога резултатите могат да бъдат още по-лоши.

— Говоря за фундаментална промяна на нагласата — за мирен подход, а не за заплахи от насилие.

— А срещу врагове, които отказват да преговарят?

— Колкото по-мирни сме ние, толкова по-малка заплаха ще представляваме и толкова по-малко насилие ще бъде насочено срещу нас. Това трябва да е правилният подход.

Блек усети как симпатиите в залата се насочват към нея. Хелън беше намерила позиция, която състудентите ѝ намираха за по-привлекателна от неговия модел на внимателно подготвена агресия. Те бяха млади. Напълно естествено беше да се привличат от идеали, а не от практичната реалност.

И тогава се обади друг глас — на Сам Райт, младия мъж с перчема, който го беше заговорил след лекцията му за Хирошима.

— Колко по-мирни бихме могли да сме към Германия през трийсет и девета?

— Тогава е било различно. Аз говоря за сега — отвърна Хелън.

— Ами добре. Да говорим за сега — каза Сам. — В крайна сметка ние си оставаме човешки същества, биологични организми, програмирани да запазим вида си, дори за сметка на другите, ако се налага. Законите на природата налагат да разработваме стратегии, които да гарантират оцеляването ни. В края на Втората световна война тези стратегии са включвали изливане на пари в Германия и Япония и смяна на имперските амбиции с капитализъм. И това проработило. Последното, което са искали комунистите, е капитализъм, и за да се справим с тях, сме се въоръжили с атомни бомби. Чудесно. Това свършило работа в продължение на петдесет и шест години. И после най-неочаквано се появява нов враг, който ни удря отвътре с отвлечени самолети, камиони под наем и идеология, която се разпространява в обществото като вирус. Този нов враг няма лидери, с които да се преговаря, нито искания, за които да се постигне евентуален компромис. Изправиш ли се срещу такъв противник, всичките ти мирни инстинкти стават безполезни. Отново се връщаме към най-елементарните неща — трябва да започнем да убиваме, за да спасим себе си, само дето врагът е много по-труден за намиране и още по-труден за предсказване. И към кого точно искате да сме щедри, когато тази война приключи? Към Саудитска Арабия ли? Към Катар, която е най-богатата страна в света на глава от населението? Да не смятате, че няколко долара допълнително ще ги убедят да врътнат кранчето на врага ни? Как ли пък не.

Последва изумено мълчание, сякаш Сам беше изрекъл ужасна ерес и в същото време е посочил неизбежната истина.

Той обаче не беше свършил.

— Знаете ли какво? Понякога съм почти благодарен на джихадистите, че ни дават възможност да си напомним какво е нужно. Всички ние искаме да живеем в общество, в което да провеждаме семинари за подходящи полово неутрални местоимения, но това не ни освобождава от нуждата да убиваме онези, които ни заплашват. И няма начин това хапче да бъде подсладено. Единствената ми тревога е, че сме твърде бавни, че не искаме да слезем на тяхното ниво, че ще изгубим тази война още преди да сме приели, че тя е започнала.

За момент Блек изпита безпокойство от прямия и суров анализ на Сам. Лесно можеше да си представи, че думите на младия студент излизат от устата на политик от бъдещето. От мрачно бъдеще, за което не му се мислеше.

— Хелън?

Блек я виждаше как прави съзнателно усилие да сдържи възмущението си. Това беше добър знак. Тя съзряваше бързо. И отговори спокойно:

— Мисля, че винаги трябва да действаме според най-високите нравствени принципи. И че трябва да работим много повече, за да покажем какви точно са те. Планът на Макартър е бил нужен за възстановяване на поражения, които изобщо не е трябвало да се случват. Във Втората световна война, във Виетнам, в Ирак и Афганистан ние сме си позволили да паднем прекалено ниско. Трябва да прибягваме доколкото се може по-малко насилие. И се нуждаем от световен форум, посветен на ислямския тероризъм. Деленето на ние и те вече не работи. На едно ниво всички сме ние. Просто трябва да работим по-здраво, за да намерим това ниво.

Ето го — гласа на надеждата. Отговорът ѝ предизвика одобрителното мърморене на аудиторията.

Сам предпочете да не продължава спора.

Равновесието беше възстановено.

Вдигна се друга ръка — на Садик Низамани, второкурсник от колежа Крайст Чърч и племенник на външния министър на Пакистан.

— Мисля, че и двамата взели думата са отчасти прави. Между цивилизованата съвест и инстинкта за самосъхранение винаги ще има напрежение. Доктор Блек, през тази година неведнъж сте казвали, че прогресът на човечеството трябва да е насочен към решаване на различията без насилие, но докато се стремим към този идеал, ние трябва да се справяме с онези, които не го споделят. За съжаление, мирът се поддържа чрез известно насилие. Но да разширя тезата на моята приятелка — той кимна към Хелън, която седеше два реда пред него, — за колкото се може по-малко насилие, аз смятам, че този принцип е недостатъчен. Достатъчният принцип по-скоро е колкото се може по-малко насилие за осигуряване на победата на моите идеали. Ако идеалът е да се осигури бъдещето на едно свободно общество, тогава може да е нужно значително насилие. Ако идеалът е само осигуряване на бъдещето на демократично общество, което след това може да реши да изостави свободите си, може да е нужно по-малко насилие. Разликата е тънка, но на практика може да се окаже граница между победата и поражението.

Докато слушаше, Блек долови силата на интелекта на Садик. Умове като неговия, които спокойно стигат право до същината, бяха рядкост. Блек погледна Хелън.

— Съгласна ли сте? Или смятате, че по-голямата сдържаност може да послужи като пример, който другите неизбежно ще последват?

— Смятам, че хората с власт винаги трябва да са на твърдото мнение, че насилието е последното нещо, към което да се прибягва.

— Е, в крайна сметка можем да се съгласим, че отговорът се крие в силата на аргументите — каза Блек, слагайки край на обсъждането. — Дискусии като тази се провеждат и в правителствени кабинети по целия свят. Може би най-доброто, на което можем да се надяваме, е да разглеждаме най-подробно всяка опция и да сме информирани, но не и спънати от историята. — Той си погледна часовника. — И благодаря за участието ви. Беше наистина просвещаващо.

Той почна да прибира бележките си, а студентите започнаха да стават от местата си.

— Доктор Блек — обади се нечий глас. — Вярно ли е, че сте били замесен в предаването на пленници в Гуантанамо? И тези действия ли са били резултат от внимателно обсъждане в кабинета?

Блек вдигна очи. Въпросът беше зададен от слаб младеж от втория ред.

Бърборенето в залата спря. Всички погледи се обърнаха с очакване към него. Хрумна му, че наглият въпрос е зададен като номер в края на семестъра. Студентите бяха говорили за него. Но кой бе започнал? Дали някой не беше ровил в миналото му?

— Интересно ми е защо питате — каза той, мъчейки се да спечели време.

— Били сте майор от САС, нали? При това по времето, когато Специалните части са се занимавали със залавяне и незаконно предаване на хора в Гуантанамо.

— Не, не съм бил — излъга Блек. Нямаше друг избор. — А дори да съм бил, нямаше да мога да го призная. Както може би знаете, всички членове на Специалните части са задължени по закон да пазят тайна. Обсъждането на каквито и да било минали операции би било престъпление.

— Тогава в кои части сте служили?

Студентите започнаха да вадят телефоните си, за да потърсят отговора му в Гугъл.

— Разбирам любопитството ви, но съм тук да преподавам история, а не да отговарям на въпроси за предишната ми кариера. Приятно лято. До следващия семестър, надявам се.

Младежът погледна съседа си, който го побутна, давайки му знак да не продължава.

— Добре.

Напрежението отмина, оставяйки след себе си атмосфера на разочарование. Блек обърна гръб на студентите и се престори на зает, докато чакаше залата да се опразни. Въпросът го беше смутил. Осъзна, че по някакъв начин е успял да убеди самия себе си, че може да дръпне завеса върху подробностите от миналото си. Изведнъж самата идея за подобно нещо му се видя нелепа. Още един продукт на разделения му на категории ум. И щом студентите бяха започнали да правят предположения за него, несъмнено колегите му правеха същото. Сигурно вече беше обект на нездравия им интерес. Колко хора си убил? Какво е чувството? Можеш ли да спиш спокойно нощем, или те преследват духове? Това бяха въпроси, които всеки искаше, но не смееше да зададе. Блек можеше да живее с любопитството им, но никога нямаше да позволи да се почувства ограничен от него. Щеше да им покаже. Щеше да прави проучвания и да пише, докато от очите му не потече кръв, ако трябва.

Отказваше да бъде приеман просто като стар войник, който е стигнал до дъното, защото някой трябва да го направи. Той беше човек с идеи. А идеите имат силата да променят света.