Черното изкуство да убиваш

20.

Мъжът, който се появи от търбуха на хеликоптера с антураж от четирима млади спътници, не впечатляваше с физиката си — беше под метър и седемдесет, оплешивяващ, с отпуснато месесто лице. От онези, които се возят в климатизирани лимузини от едно място до друго и рядко виждат слънчева светлина. Въпреки това се държеше с онази увереност, която имат единствено хората, които съзнават превъзходството си. Карл Матис имаше всички причини да е уверен в себе си. Беше станал милиардер преди да навърши четиресет и през следващите петнайсет години беше добавил към състоянието си повече от двайсет милиарда. Беше направил парите си, като залагаше на поредното голямо нещо, на технически иновации, за които вярваше, че ще преобърнат света. Беше изкарвал пари от всичко, от персоналните компютри до персонализираните лекарства.

Само преди четири години беше придобил Sabre Systemes de Défence Internationale, както се наричаше тогава, от френския ѝ основател, полковник Огюст Даладие. Беше преименувал компанията и бе разширил работата ѝ по начини, които само допреди няколко години бяха невъобразими. Докато Даладие продължаваше да ръководи конвенционалния бизнес и да осигурява услугите на висококвалифицирани наемници, Матис беше отделил Мич Бренан и Сюзан Дрекер за ново начинание. С умел ход, за който още се поздравяваше, беше разположил операцията дълбоко в джунглите на Южна Америка наред с един друг от успешните си бизнеси. Още не бяха излезли на печалба, но успехите им бяха надхвърлили всички очаквания. Ако се нуждаеше от някакво потвърждение дали онова, което вече знаеше, е истина, последните няколко години го бяха осигурили — парите, предложени с усмивка и обещание за още, можеха да купят почти всичко и всеки на този свят.

Правителствените агенти от всякакви поприща се оказаха особено лесни за подкупване. Мъже и жени на заплата, без шансове да спечелят слава и богатства в кариерата си, рядко устояваха на съблазънта на бързите пари. Често те години наред бяха убеждавали сами себе си, че ценят единствено положението и признанието, но щом долавяха миризмата на долари, неизменно забравяха тези идеи. Нямаше съмнение, че след една година четиримата учени, които бяха принудени да доведат тук против волята им, щяха да сътрудничат с охота, но Матис не можеше да чака толкова дълго. Бизнес планът му изискваше през следващите дванайсет месеца да избие разходите си и сега той беше дошъл, за да научи как вървят нещата.

Бренан и Дрекер посрещнаха гостите в края на площадката и ги поведоха в тропическата жега към заседателната зала в административния блок на комплекса. Групата се настани в приятната прохлада около голямата конферентна маса — Матис и екипът му млади и енергични помощници от едната страна, Бренан и Дрекер от другата.

След като размениха любезности, за да разбият леда, Бренан продължи с доклад за постигнатото дотук.

— С удоволствие ви съобщавам, че основният екип е в пълен състав и целта ни е да разполагаме с доказателство на концепцията след три месеца.

— Нека попитам от самото начало, господин Бренан — прекъсна го Матис с мекия си калифорнийски акцент. — Имаме ли пълното съдействие на екипа? Харесват ли предложението, което им направихме?

— Да, вече имаме пълното им съдействие — каза Бренан. — След известна първоначална съпротива финансовите условия бяха приети и подписани. Четиримата вече започнаха да се сработват. В рамките на две седмици лабораториите ни ще бъдат напълно оборудвани с всичко необходимо за следващия етап.

— Опити с хора ли?

— Да, сър. Целта е повтаряне на откритията на доктор Холст с човешки обект с използването на системата за доставка на професор Кенеди и доктор Белман. Техните наночастици ще бъдат доставени в целевите области на мозъка и ще бъдат активирани с честотите, на които са програмирани да реагират.

— Как се предават тези честоти? — Въпросът беше зададен от седящата отляво на Матис жена, която според Бренан не беше на повече от двайсет и пет.

— Могат да идват от най-различни източници, но в този случай ще използваме мобилен телефон — каза той. — Сигналът може да бъде маскиран в звуков или видеофайл, който предава нещо, което може да се опише като звуков еквивалент на баркод. Частиците се активират, предават топлина на невроните, към които са прикрепени, и това ги кара да се задействат и да предизвикат желаната реакция.

— Първоначално реакциите ще бъдат бинарни, положителни или отрицателни — намеси се Дрекер. — Ще създават привличане или отвращение към даден стимул.

— Колко уверени сме в успеха? — попита Матис.

— Всяка връзка във веригата вече е доказана — каза Бренан. — Единствената трудност е да ги свържем. За щастие, това е техническо, а не теоретично предизвикателство.

— Как ще вкарваме частиците в тялото в ситуация в реалния свят?

Дрекер взе думата.

— Има няколко опции. Частиците могат да бъдат вдишвани, поети през устата и дори да се абсорбират през кожата благодарение на малките си размери. Очевидният избор е третата възможност. Например вадите телефона си, прокарвате пръст по екрана и частиците проникват през порите и са готови да се активират в мига, в който включите устройството.

Матис и хората му се спогледаха, след което отново се обърнаха към Бренан и Дрекер.

— Всичко това е много вълнуващо и е точно резултатът, който целеше инвестицията ми, но откакто започнахме работа, аз и екипът ми мислим за по-подходящи приложения на тази технология.

— Сър? — каза само Бренан.

— Аз съм бизнесмен, господин Бренан. Никога не съм целял да съм нещо друго. Но мисля, че мога да кажа, че по-скоро по случайност, отколкото по намерение, през последните трийсет години съм направил повече от всеки политик за подобряването на състоянието на човечеството като цяло. Проблемът с политиците е, че те имат твърде много интереси, един от които е прогресът. Технологията, която разработваме тук, има безкраен потенциал както за добро, така и за зло. Смятаме я за прекалено мощна за широко приложение или за предоставянето ѝ на някое правителство, колкото и добронамерено да е то. Бихме предпочели да я запазим изключително за себе си.

Матис и хората му отново се спогледаха.

— Например — продължи Матис, — минните ми операции тук са жизненоважни за бизнеса ми с акумулатори и свръхпроводници. Тукашният президент го знае. Знае също, че страната му е разположена върху един от най-големите депозити на природен ресурс, който ще ни е особено нужен в бъдещата поствъглеродна икономика — колтанът, съставен от редки метали. Деветдесет и осем процента от него тепърва ще бъдат добивани. В момента президентът прави мили очи, но силно подозирам, че в бъдеще може да се изкуши да ме използва като заложник. Освен това различни лобита държат в джобовете си много американски политици, които могат да причинят значителни неудобства на мен и на обществото, на което служа. — Той сложи ръце на масата. — Аз виждам тази технология като начин да си купим лоялност и влияние. Лоялност към целите на по-широкия ми бизнес сред онези, които имат потенциала да застанат на пътя ми. — Погледна в очите първо Дрекер, после Бренан. — Искам това да бъде целта ви. Мислите ли, че можете да я постигнете?

— Разбира се, сър — отвърна Бренан. — И ако ми позволите да кажа, стратегията ви е много мъдра.

Няма и час по-късно Матис и свитата му приключиха срещата и хеликоптерът ги отнесе към пистата на шейсет и пет километра оттук, където ги чакаше самолетът им. Щяха да се върнат в тяхната Силициева долина преди настъпването на вечерта. Бренан и Дрекер стояха един до друг и гледаха как „Супер Пума“ се отделя от земята, накланя нос и се понася над зелената джунгла.

— Какво мислиш? — попита Бренан.

— Мисля, че трябва да продължим да играем ролята на верни слуги — отвърна Дрекер.

Бренан кимна. Имаха разбирателство.