Черното изкуство да убиваш

33.

За пореден път любопитството на Блек надделя над здравия му разум. Тауърс караше като луд по крайбрежната към центъра и Мургейт, където зави по Лондон Бридж. Реката проблясваше под лъчите на залязващото слънце. От лявата им страна огромен пътнически кораб минаваше през вдигнатите платна на Тауър Бридж. Пред тях Шард се издигаше подобно на двуостър кинжал. В зависимост от настроението си Блек можеше да гледа на модерните добавки към фона на централен Лондон, появили се през новото хилядолетие, или като на високомерна дистопия, или като поразителни примери на хармонична приемственост. Тази вечер чувството беше противоречиво. Блестящите стъклени небостъргачи се протягаха към облаците, но не даваха храна за душата. Духът на града все още можеше да се намери в мръсните тухли и каменни блокове, иззидани от човешки ръце.

Тауърс сякаш прочете мислите му и кимна към Шард, който вече се извисяваше над тях с приближаването им към болницата.

— Прилича на мокър сън на Сталин. Онзи, който е дал разрешение за строежа, трябва да бъде застрелян. Можеш ли да си представиш да работиш в нещо такова? По-скоро бих прерязал вените си.

— Съмнявам се, че ще ти се удаде възможност да работиш там, Фреди.

— Абсолютно правилно.

Той превключи на трета и настъпи газта до дупка в желанието си да остави сградата зад тях.

Професор Саймън Уилки беше висок усмихнат мъж доста над шейсетте, но със заразителна, неукротима енергия. Поради късния час беше сам в моргата и ги посрещна лично на вратата, облечен в зелени хирургически дрехи.

— Влизайте, влизайте — подкани ги с жест, сякаш беше домакин на коктейлно парти.

— Саймън, това е колегата ми майор Лео Блек.

— Много се радвам да се запознаем. Насам.

Поведе ги по коридор, вонящ на силно парфюмиран дезинфектант. Блек изостана, когато Уилки и Тауърс потънаха в оживен разговор. Двамата се познаваха отдавна — Уилки беше правил аутопсии на военни, загинали зад граница, и с Тауърс бяха работили дълги години заедно.

Влязоха през летяща врата в залата за аутопсии, в която температурата се поддържаше няколко градуса по-ниска, отколкото в коридора. Уилки извади две предпазни маски от монтирания на стената диспенсер и ги връчи на Тауърс и Блек.

— За всеки случай. Веднъж пипнах туберкулоза от един труп. Изживяването не е от приятните. — Усмихна се шеговито и тръгна към голямата метална маса, на която беше положено тялото.

След пълното разчленяване то се беше превърнало просто в предмет. Торсът беше отворен от врата до пъпа, ребрата бяха срязани и разтворени, за да бъдат извадени основните органи. Те бяха претеглени и нарязани за подробен оглед и сега бяха поставени в редица тавички с формата на бъбрек върху металния плот до стената. Онова, което беше останало от лицето, беше обелено назад върху неравните останки от черепа; едно-единствено око се взираше от костната орбита. Частта от мозъка, която не беше отнесена от куршума, беше махната, разкривайки гладката вътрешна повърхност на черепа с цвета на пресечена сметана.

— Така. Е, няма съмнение какво го е убило. — Уилки взе един скалпел и го използва като показалка. — Три входни рани от деветмилиметрови куршуми в дясната половина на черепа, по-голямата част от лявата половина липсва. Бил е на около трийсет години и изглежда е бил в добра форма и силен. Не точно атлет, но почти. Фреди, помоли ме да потърся някакви следи за произхода му. Радвам се да ти съобщя, че намерих предостатъчно. — Вдигна глава и в очите му заиграха искри. — Най-очевидната, която веднага се забелязва. — Той посочи зараснал белег на лявата ръка, малко под рамото. — Стара огнестрелна рана. Според мен най-малко на пет години. Малокалибрен куршум. Рентгенът не показа зараснали счупвания, така че можем да приемем, че е изкарал късмет. А ето тези са по-интересни. — Той посочи опакото на лявата длан, където имаше три кръгли белега. — Има и още един на дясната ръка, както и един на дясната буза. Сигурен съм, че става дума за лайшманиоза. Сигурно я познавате като йерихонска пъпка.

Блек познаваше много добре синдрома. Самият той беше пострадал леко от него в Либия.

— Язви, причинени от ухапването на заразени папатаци.

— Не само папатаци. Някои насекоми от джунглите също са преносители. Тези не са чак толкова лоши, между другото. Може би е получил навременно лечение. Но това е стара история. Новите неща са ето тук. — Той насочи вниманието си към главата. — Отчупен и спукан долен десен кучешки зъб. Нещо, което може да ти се случи от юмрук в устата.

Тауърс погледна Блек. И двамата си мислеха едно и също.

— С това предположение направих рентгенова снимка и наистина открих нещо като наскоро заздравяло тънко спукване на дясната скула. — Той посочи със скалпела долната външна част на очната орбита. — Нараняване от удар с тъп предмет, което съответства на повредения зъб, но не е задължително да е свързано с него. Това от полза ли ви е?

— И още как — отвърна Тауърс. — А кръвните проби, за които помолих?

— Ще получа резултатите утре. Колегите ни от Париж като че ли не обичат да работят извънредно. Още не съм получил трите ДНК профила, които поиска.

— Типично. Ще им подпаля задниците — обеща Тауърс. — Някаква идея за националността му?

— От смесен произход е, както предположи ти. Отчасти африканец или индианец и отчасти испанец. Ако ме притиснеш повече, ще кажа, че чертите на лицето му намекват повече за южноамерикански, отколкото за европейски испанец.

— Някаква идея от коя част по-точно? Южна Америка е доста голямо място.

— Само по тялото няма как да кажа. Но това може да ви даде някаква насока. — Той бръкна под масата и извади ръчна лампа. — Майоре, бихте ли изгасили лампите?

Блек отиде до ключовете и стаята потъна в мрак. Наслаждавайки се на театралния момент, Уилки включи ултравиолетовата лампа и пурпурното ѝ сияние освети тялото.

— Приближете се.

Тауърс и Блек се подчиниха.

Уилки насочи светлината към лявата ръка.

— Вгледайте се по-добре и ще видите очертанията на татуировка. Заличена с лазер, при това доста добре — напълно невидима е на обикновена светлина.

Блек се наведе още и видя шарката под външния слой на гладката кожа с цвят на кафе с мляко. Отначало шарката беше неразличима, но постепенно се фокусира. Котва с кръстосани пред нея сабя и мълния.

— Познато ли ви е? — попита Уилки.

Тауърс поклати глава.

Блек беше виждал емблемата и по-рано, преди години. През 2003 беше изпратен на секретна разузнавателна мисия за събиране на сведения за връзката между китайските специални части и тези на Венецуела, която по онова време беше под властта на президента Уго Чавес, заклет социалист и враг на Запада. Това беше една от малкото мисии, в които Тауърс не беше участвал, тъй като бе зает в Ирак. Действащ напълно сам, Блек беше наблюдавал общите учения в джунглата, разкрили отличните умения и на двете страни. Символът, татуиран на ръката на мъртвеца, беше този на венецуелските морски специални части.

— Венецуела? Сигурен ли си? — Тауърс като че ли не изгаряше от желание да му повярва.

— Определено. — Блек вече търсеше символа на телефона си. Намери го. Абсолютно същият. Показа изображението на Тауърс и Уилки.

— Е, загадката е решена — обяви Уилки.

— Венецуелец… — промълви Тауърс, сякаш беше смутен от идеята. И ахна от изненада.

Блек предпочете да запази мислите си за себе си.

Все още умислен върху откритието, Тауърс благодари на Уилки за бързата му работа и двамата се уговориха да се чуят на следващия ден, след като пристигнат резултатите от сравняването на ДНК и кръвта, открита по тялото на Фин. След като Тауърс му обеща да го покани на обяд в клуба в знак на благодарност, се сбогуваха с професора.

Тъкмо се бяха качили по стълбите до приземния етаж на болницата, когато телефонът на Тауърс иззвъня. Търсеше го Елинор Грант. Тауърс я помоли да изчака и даде знак на Блек да го последва в съседната стая за молитви, отворена за всички вероизповедания. Влязоха в тихото вдъхващо покой помещение, в което имаше само няколко стола, възглавнички за коленичене и молитвени килимчета. Тауърс включи телефона на говорител.

— Извинявай, Елинор. Слушам те.

— Имаме положително разпознаване на твоята заподозряна. — В уверения целенасочен глас на Грант нямаше капка съмнение. — Успя да предизвикаш голяма суматоха.

Блек, за когото до този момент вечерта минаваше в неестествено спокойствие, настръхна.

— Фигурира във файловете на ЦРУ. Името ѝ е Ирма Щайн. Капитан в Разузнавателните части на американската армия. Била е в Багдад в края на две и четвърта и началото на две и пета. През февруари изчезнала по време на рутинна мисия в Зелената зона. Тогава била на двайсет и четири. Сметнали, че е била отвлечена от бунтовници, но не е имало искане за откуп и тялото ѝ така и не било открито. Все още се води изчезнала. Естествено, ЦРУ изгаря от желание да научи повече.

— Прати ми координатите на контактите ти и с радост ще ги запозная с подробностите — каза Тауърс. — Много ти благодаря. Помощта ти е неоценима.

Затвори и погледна Блек в очите.

— Наистина е била тя, нали? Жената, с която си влязъл в престрелка?

— Напълно възможно — отвърна Блек.

— Разузнавателните части. Явно е решила да напусне и да работи с някой от нашите приятели от частния сектор. Сигурно е имала сведения за част от скритите милиарди на Саддам.

— Най-добре да им кажеш да я арестуват в Маями — каза Блек. — Използвай информацията, за да получиш резултатите от разпита.

— И да оставя американците да поемат нещата? Нашата наука е национална собственост, Лео. Фин беше убит, докато я защитаваше.

— Не виждам да имаш друг избор. Прикритието ѝ е разбито. Ако не позволиш да я пипнат сега, тя ще изчезне.

Стояха и се взираха един в друг, както бяха правили в миналото, когато трябваше да вземат толкова много трудни, понякога непоносими решения. Не казаха нито дума. Не се налагаше. Блек знаеше точно какво иска от него Тауърс, а Тауърс знаеше също толкова сигурно какъв ще е отговорът.

Блек погледна часовника на стената. Минаваше десет. Щеше да е полунощ, преди да стигне до Оксфорд.

— Трябва да тръгвам.

Тауърс кимна.

— Мога да те откарам до метрото.

— Мисля да повървя пеша. Благодаря все пак. Лека нощ, Фреди.

— Лека нощ, Лео.

Блек излезе и тръгна с бърза крачка през лобито на болницата. Последните думи на Тауърс отекваха в ушите му: „Е, оставям нещата на теб. Лек път“.