Черното изкуство да убиваш

40.

„Боинг 747“ на Британските авиолинии летеше на 12 000 метра над Атлантическия океан. След кратко спиране в Мадрид самолетът беше продължил за Каракас. Блек се намести във второкласната си седалка и затвори очи с надеждата, че двете малки уискита ще са достатъчни, за да заспи. Щяха да кацнат след осем часа и той знаеше, че трябва да се възползва от всяка възможност за почивка. Райли и Фалън от другата страна на пътеката вече дремеха. Блек завидя на способността им да се изключват по желание. Това беше присъщо за действащия войник. Тялото възприемаше ритмите на диво животно — или ставаше свръхактивно, или се изключваше, за да се зареди със сили.

Деветте дни след първата среща с новите му другари бяха минали като миг и не бяха дали особено задоволителни резултати, което несъмнено беше и причината да не може да заспи. Кабинетът в Кредънхил се беше превърнал в щаб на неофициалната им операция. Четиримата прекарваха заедно по десет часа на ден в опит да скалъпят план, който да има някакви шансове за успех. Срещаха спънки на почти всяка крачка.

Първоначалното им намерение беше да уредят доставка на оръжие на приятелската англоезична Кооперативна република Гвиана, откъдето да наемат самолет и да скочат с парашути в Платанал. Тауърс задейства връзките си във Външно министерство, но се оказа, че Гвиана не е готова да одобри действия, които биха могли да обтегнат отношенията ѝ със съседите. Още по-малко готова беше да действа бързо. Гвиана беше малка страна, твърдо решена да се отърси от колониалното си минало. Скачането по команда на Лондон вече не беше нещо, което искаше да прави.

С отказа на Гвиана ресурсите на Тауърс във Външно се изчерпаха и Комисията учтиво му напомни, че има разрешение да действа, стига да не търси помощ по обичайните канали. Разполагаше с разрешително и бюджет, но трябваше да се оттегли колкото се може по-навътре в сенките и да внимава да не излиза от тях.

Екипът имаше два проблема за решаване — въоръжението и транспорта. Каракас се намираше на около хиляда километра от Платанал, като повечето от тях бяха заети от джунгла. Единственият възможен път беше по въздуха. Наемането на местен самолет от Великобритания се беше оказало невъзможно. Венецуела беше банкрутирала и нестабилна страна, която въпреки това разполагаше с голяма разузнавателна мрежа, вярна на правителството. Никой, който още успяваше да върти бизнес, не искаше да рискува да сключва сделка по телефона с непознат чужденец. Всички даваха един и същи отговор — елате да поговорим лице в лице и носете пари в брой.

Намирането на оръжие беше още по-трудно. Въпреки факта, че Венецуела беше задръстена с оръжия — зле платените войници и полицаи бяха наводнили черния пазар със стока, която се купуваше от престъпните банди, които държаха бедняшките квартали на Каракас — проблемът беше да намерят надежден доставчик. Откъде да започнат? Трима гринго с пачка долари нямаха много шансове да излязат от кварталите с нещо повече от празни джобове и живота си. И то ако имат късмет.

Бяха стигнали до задънена улица и в един период от двайсет и четири часа бяха на път да се откажат от мисията. Всяка възможност беше прегледана и отхвърлена. А после Тауърс се беше събудил посред нощ с блестящата идея да изиграе врага в собствената му игра. В типичния си импулсивен стил беше отишъл в Лондон преди зазоряване и беше прекарал деня в обикаляне на частни охранителни фирми в търсене на някой, който има връзки с търговията с оръжия във Венецуела. В края на работния ден вече имаше резултат. Бивш капитан от Скотланд Ярд, който сега работеше за компания на име „Импел“, специализирана в охраняване на корпоративни активи в опасни територии, имаше доверен човек в Каракас. Той помогнал за въоръжаването на британски и американски състав, назначен да охранява канадска минна компания, откриваща клон в Каракас. „Импел“ получиха двайсет хиляди паунда за име и имейл адрес, а Тауърс вече разполагаше с така желания повод да купи три самолетни билета.

През следващите трескави дни Тауърс беше уредил три чисто нови паспорта и беше седял над карти и сателитни снимки в чертане на маршрути през джунглата до последния метър. Това беше добре дошло разсейване от основните проблеми, на които той гледаше по типичния си начин като на дребни подробности, които могат да се решат в движение.

Междувременно Блек, Райли и Фалън опресниха уменията си за оцеляване в джунгла с помощта на резидентния експерт сержант Джими Флечър, по прякор Саскуоч. Той преговори с тях техниките, които щяха да са им нужни, за да оцелеят сами в джунглата, въоръжени единствено с ножове и стомаси, които са достатъчно силни, за да изкарат само на грудки и корени. Когато ги накара да копаят червеи и да ги ядат живи, Блек се върна в първите дни на основното си обучение. Саскуоч повтаряше същите думи, които казваше ротният старшина на новобранците в началото на 90-те: „Ако се издрайфате, ще го изгребете и ще го изядете отново!“.

Поглъщането на повърнатото изглеждаше подходяща метафора, докато си застанал на четири крака насред калта и се мъчиш да не изхвърлиш съдържанието на стомаха си. Но Блек не беше повърнал. Беше издържал. За Райли и Фалън обаче не можеше да се каже същото.

Стомахът на Блек може и да беше по-силен, но двамата младоци се представяха по-добре от него на ринга. По време на тренировките във фитнеса в Кредънхил Блек откри, че макар мускулите му да помнеха движенията, пъргавината в крайниците вече я нямаше. Беше достатъчно силен, но в близък бой рефлексите му бяха малко по-бавни, което го правеше тромав. След няколко натъртени ребра научи, че трябва да компенсира липсата на скорост с бруталност. Ако му се наложеше да влезе в бой, трябваше да го прави с намерението да убива. Финт към главата, пета в слабините, събаряне на земята, кубинка в черепа. Гадно, но ефективно. Когато промениха правилата на играта, вместо да бъде първият отпаднал, Блек се оказа повече от способен да отстоява себе си.

— Ти си бил истински зъл гадняр — с неохотно възхищение му каза Райли, докато се надигаше за пети път от тепиха, след като подметката на Блек беше спирала на сантиметър от слепоочието му.

Блек остана доволен от похвалата на Райли, но си напомни, че изборът му на думи е погрешен. Нямаше нищо зло в това да искаш да живееш повече от човека срещу теб. Главната цел винаги беше оцеляването. През двете десетилетия служба това беше неговото верую и именно заради него той все още дишаше.

Усилената подготовка — тренировки, планиране и очакване — беше погълнала цялото му време и запълваше изцяло мислите му, с едно малко изключение — не се беше чувал с Карън, откакто се бяха разделили скарани. Чувстваше се виновен, че я оставя сама, и се срамуваше, че не ѝ се обажда. И тайно, без да признава дори пред себе си, се страхуваше, че може и да не я види никога повече, че никога няма да има възможността да усети докосването ѝ.

Самолетът навлезе в турбулентна зона и се разтресе. Знакът за слагане на коланите светна. Блек погледна през прозореца и видя как една светкавица разсипа нощното небе. Самолетът рязко пропадна в топъл въздух, разтресе се пак и тупна, сякаш са кацнали на твърда земя. Неколцина пътници извикаха уплашено. Екранът пред Блек показваше графика на движението на самолета. Все още се намираха на три хиляди километра от сушата. Толкова навътре в океана, колкото беше възможно. Увереният глас на пилота прозвуча по тонколоните. Той ги предупреди, че заобикалят буря и че известно време може да подруса. Двойката, която седеше до Блек, се хвана за ръце и жената почна да се моли тихо на испански.

Блек си сложи превръзката за очи и най-сетне усети как се унася. С образа на Карън пред очите му се остави на друсането да го приспи, сякаш лежеше в бебешка люлка.

Събуди се отпочинал от звука на спускащите се колесници. Махна превръзката и погледна навън. Летяха успоредно на брега към международното летище „Симон Боливар“. Равнината на юг беше заета от големи заводи, от комините на една електроцентрала се издигаха колони бял пушек. Крайбрежната ивица по нищо не се отличаваше от тази на другите модерни държави — продукт на краткото захранвано от петрола чудо на Чавес — но само няколко километра по-навътре покритите с гори планини с върхове, изгубени в облаците, напомняха, че това е страна, в която нестабилните кътчета цивилизация са се появили съвсем неотдавна сред пустошта.

Стюардесите седнаха на местата си за кацането. Блек погледна през пътеката и видя, че Райли и Фалън са будни и вече са влезли в ролите си. И двамата бяха заровили носове в туристически пътеводители. За да избегнат ненужни усложнения и защото британските туристи трябваше да имат визи, за да влязат във Венецуела, тримата пътуваха под истинските си имена с цивилни паспорти. Имаха резервации за настаняване в националния парк Кайнама и раници с екипировка, които да подкрепят прикритието им — трима колеги от данъчната служба в Бирмингам, тръгнали на благотворителен преход и желаещи да посетят прочутия водопад Анхел.

Блек се обърна към прозореца и загледа как земята бавно се приближава към тях. Покрай летището се издигаха палми. Трафикът по широките пътища беше натоварен и всичко беше окъпано в ярките лъчи на тропическото слънце. Столицата с най-висока престъпност в света едва ли би могла да изглежда по-привлекателно.

Самолетът кацна и спря при терминала. След няколко минути Блек, Райли и Фалън стояха на опашка с други уморени пътници за проверка на паспортите. Поне на летището имаше някаква външна илюзия за нормалност. Стените бяха украсени с пъстроцветни реклами на луксозни стоки и плакати, показващи прочутите забележителности на страната. Но въпреки дружелюбната атмосфера сред пътниците почти не можеха да се видят истински туристи. Повечето бяха местни, които се връщаха от Европа. Останалите идваха предимно по работа — мъже на средна възраст, които вече гледаха телефоните си и се обаждаха на шофьори, които щяха да ги откарат в някои от оградените и охранявани квартали на столицата.

Блек беше първият от тримата, който пристъпи към гишето. Жената с невъзмутимо лице на картоиграч, от същата порода, която може да се срещне на граничните контроли по целия свят, погледна от умореното небръснато лице на Блек към снимката в паспорта, след което прокара документа през четец. Минаха няколко напрегнати секунди, докато компютърът смилаше информацията.

— Каква е причината за посещението ви? — попита тя на английски.

— С приятелите ми правим туристически преход. Надяваме се да видим Анхело.

Служителката го изгледа със съмнение, но компютърът не намери причина да не го пусне.

— Приятно прекарване.

Блек се усмихна дружелюбно.

— Благодаря — каза и продължи към пункта за получаване на багажа.

След малко Фалън го последва. Райли, който беше избрал да се нареди на друго гише, връчи паспорта си на по-възрастен служител, който го изгледа с очи като на гущер.

— Отивате в Кайнама, а?

— Точно така.

Служителят кимна.

— Вашето правителство съветва туристите да избягват страната ни.

Райли сви рамене.

— Направихме проучвания. Решихме, че в източната част е достатъчно безопасно.

Служителят отново кимна, но предпочете да не споделя мнението си. Махна на Райли да продължи, но преди да се заеме със следващия пътник, вдигна телефона и набра номер на бюрото на СЕБИН, Боливийската национална разузнавателна служба.

Отговори му отегчен мъжки глас, загрубял от прекалено многото евтини цигари.

— Обаждам се от паспортен контрол — каза служителят. — Трима англичани минаха току-що, като се представиха за туристи, тръгнали към водопадите. Мъж на петдесет, с тъмна коса; мъж на трийсет, със светлокафява коса; мъж на трийсет, с бръсната глава. Просто предчувствие. В момента са в багажното.

— Ще погледна.

В кабинета до митницата офицерът от СЕБИН Луис Ромеро запали поредната цигара и погледна редиците монитори, предаващи картини от охранителните камери на летището. Спря се на онези от багажното и веднага забеляза тримата светлокожи мъже. Увеличи образа, за да ги разгледа по-добре. Пътуващите по работа неизменно бяха нетърпеливи и на нокти, докато чакаха багажа си, а туристите бяха обикновено нервни, непрекъснато преглеждаха паспортите си и потупваха портфейлите си, прибрани в джобове с ципове. В тези тримата обаче нямаше нищо нервно. Те се шегуваха и бъбреха като приятели, тръгнали на приключение, но и бяха малко по-спокойни, отколкото му се харесваше. Може би търсачи на полезни изкопаеми, работещи за някакъв международен конгломерат? Обикновено те бяха американци или канадци, изгарящи от желание да разширят разоряването на Централна Америка до южния континент — ако си достатъчно дързък, Венецуела беше евтино място да правиш бизнес. Британските туристи бяха рядкост, но не и нещо невиждано, особено авантюристи, тръгнали към националните паркове — също както твърдяха тези тримата.

Ромеро се поколеба и накрая реши да им пусне опашка. Ако се окажеше, че не са туристи, може би щяха да се насочат към някой офис в Каракас, за да се срещнат с някоя по-едра риба.

Междувременно Блек, Райли и Фалън излязоха от митницата и продължиха към бюрото за коли под наем. Запазването беше направено онлайн с местната валута — боливари. Наемането на джип „Тойота Хайлукс“ за пет дни струваше около 1700 паунда. По-голямата част от сумата отиваше за застраховка. Шансовете колата да бъде открадната в момента бяха едно към двеста. Беше малко чудо, че международна компания изобщо си е направила труда да вземе концесията.

Служителката, безупречно облечена и изискана, провери резервацията и погледна извинително Блек.

— Моите извинения, сър. Вече нямаме налични джипове. Само малки коли.

Блек погледна спътниците си. За малка кола и дума не можеше да става.

— Тогава може би ще бъдете така добра да отмените резервацията и да ме насочите към място, където можем да намерим джип.

— Никой няма джипове, сър. Само малки коли.

— Направихме тази резервация преди четиресет и осем часа.

— Още веднъж, моите извинения. За съжаление не контролирам какво се рекламира на сайта ни. Желаете ли малка кола?

— Момент. — Фалън отиде до прозореца и погледна автопарка. Идентични коли бяха паркирани една до друга според размерите си. Компактни градски коли, седани и джипове. Той се върна. — Навън имат десет джипа.

Блек се обърна към момичето.

— Бихте ли се обадили на шефа си? Искам да говоря с управителя.

Приятната ѝ физиономия се стопи и погледът ѝ стана твърд.

— Той ще ви поиска петстотин боливара. Аз ще взема триста. В брой.

— А ако не искам да ви платя триста?

— За първи път ли идвате в Каракас? — Блек не отговори. Нямаше нужда да го прави. Тя вече знаеше. — Всички трябва да ядем. От друга страна, бензинът тук е по-евтин от водата. Пет цента галона. — Момичето сви рамене. — Такава е страната ми.

Блек извади портфейла си. Отдели шест банкноти по петдесет долара и ги плъзна по гишето.

Момичето ги прибра в едно чекмедже и усмивката му се появи отново.

— С автоматични скорости или с ръчни?

Излязоха от прохладата на летището и бяха блъснати от влажна стена жега и слънчева светлина, която беше толкова ярка, че заслепяваше уморените им очи. Докато изминат трийсетте метра до колата, ризата на Блек вече беше полепнала по гърба му от потта. Черният „Хайлукс“ имаше купе с четири врати и покрит багажник, в който натовариха раниците си. Според уговорката Райли беше шофьорът, а Фалън влезе в ролята на навигатор. Блек имаше привилегията да пътува на задната седалка. Излязоха от летището по Авенида Ла Армада и стигнаха до кръстопътя с Аутописта Каракас, главния път към столицата, която се намираше в долина със стръмни склонове на двайсет и пет километра навътре в сушата.

Модерната магистрала, построена с парите на петролния бум от миналото десетилетие, беше идентична с пътищата във всяка от най-богатите страни, но всички прилики с Първия свят приключваха с това. Колите се прилепваха една за друга, преминаваха без никакво предупреждение в съседното платно, надуваха клаксони и се движеха с ужасяваща скорост. Сцената напомни на Блек за беззаконната лудница на Либия или Нигерия, където попадането в задръстване или спирането покрай пътя си беше сигурна покана за обир или отвличане. Ако за неврозата на една страна можеше да се съди по трафика ѝ, Венецуела беше на ръба на нервен срив.

Райли се придържаше към вътрешното платно, очите му се стрелкаха професионално между огледалата, а Фалън го предупреждаваше предварително за всеки знак и завой. Той беше добър пример за обучението си — беше изучил картите и бе запаметил маршрута до най-малката подробност. Блек ги остави да си вършат задачите и започна процеса за установяване на контакт с местната връзка; Тауърс го беше уверил, че човекът е на линия и готов да им помогне с двете неща, които им трябваха. Той извади телефона си и набра номера.

След няколко позвънявания се включи съобщение на гласова поща. Блек изчака.

— Добро утро, господин Кордеро. Обажда се Лео Блек. С нетърпение очаквам да се срещнем по-късно през деня. Ще бъдете ли така добър да ми върнете обаждането на този номер?

Съобщението беше замислено да покаже, че Блек не е нито нервен, нито уплашен. Трябваше да вдъхне у Кордеро цялата увереност, която му трябваше, за да изпълни своята част от уговорката.

Телефонът му иззвъня след по-малко от две минути и номерът на Кордеро се появи на екрана.

— Господин Кордеро?

— Ще ви пратя есемес. Ще го изтриете. Моля, вече никакви обаждания. Довиждане. — Мъжът затвори.

Кордеро определено беше напрегнат, което Блек взе за добър знак — човек, готов да рискува главата си заради финансова облага. Ако го беше поздравил радушно, предупредителните лампички в ума на Блек щяха да светнат моментално. Лицемерите винаги са чаровни.

Както му беше обещано, текстовото съобщение не закъсня: Катедрал де Каракас, Плаза Боливар 19:00. Странно място за купуване на оръжие на черно, но все пак по-добро от някоя затънтена уличка. Блек си позволи да изпита надежда.

Магистралата заобиколи подножието на планината и пред тях се появи Каракас. Хаотично разпръснати небостъргачи и високи жилищни блокове се издигаха от долината, а околните склонове бяха покрити от боядисаните в ярки цветове къщи на бедняшките квартали. Дори от разстояние кипящата енергия на подобния на казан град, който бе дом на три милиона души, се усещаше ясно.

Влязоха в предградията, където трафикът започна да става по-натоварен, но без да намалява скоростта си. Преминаването от едно платно в друго стана безумно. Райли неведнъж се принуждаваше да набива спирачки, когато многобройните таксита и мотоциклети, включили се в движението, го засичаха в най-неочаквани моменти.

— На тези нещастници им е омръзнал животът — коментира Райли и бавно поклати глава по начина, по който го правят повечето англичани, сблъскали се с необяснимото безумие на чужденците.

Градът започваше да ги обгръща от всички страни. Блек забеляза, че Фалън се взира напрегнато в страничното огледало.

— Какво видя?

— Черен лексус, две коли зад нас. Следва ни от почти пет километра. Вътре има двама мъже.

Блек погледна през рамо и видя колата, лепната зад стар форд с ръждив цвят.

— Излез на следващия изход.

Райли кимна.

Фалън погледна знаците.

— Изходът е след четиристотин метра.

Райли продължи с постоянни осемдесет километра в час, приближи отбивката и в последния момент рязко завъртя волана надясно. Избухна хор от клаксони. Блек погледна назад и видя, че черният лексус е на сто метра зад тях.

— Продължават да ни следват — каза Фалън. — Бива ги.

— Какво да бъде, шефе? — попита Райли.

Блек пресметна бързо. Ако ги преследваха ченгета, надяващи се на подкуп, можеха да се оправят с тях, но ако вече бяха под наблюдение, бяха загазили. Описанията на тримата и на колата вече щяха да са разпратени навсякъде.

— Ще се правим на изгубили се. Преструваме се, че не сме ги забелязали.

Райли спря на следващото кръстовище и започна да се оглежда и да сочи като турист, който няма представа къде се е озовал. Зави наляво, после надясно, после неочаквано отново надясно. Черният лексус продължи да ги следва, макар че вече между него и тях имаше три коли. Блек даваше инструкции и упътваше Райли през лабиринта бедняшки тесни улици. Групи бездействащи голи до кръста мъже пушеха по ъглите, жени простираха пране на въжета, опънати с макари от двете страни на улицата, във всяка канавка се плискаха кльощави боси деца.

— Мисля, че ни изгубиха, шефе — каза Райли.

Блек погледна назад. Виждаше две преки. От черния лексус нямаше и следа. Излязоха на оживена търговска улица. Очукани скутери и пикапи пълзяха през гъмжилото хора, спиращи пред сергии, отрупани с плодове, банани и купчини фасул и грах.

— План Б. Трябва да се разделим. Паркирайте колата на закрито и намерете място, където да останете. Пратете ми адреса. Ще дойда, след като се срещна с Кордеро.

— Разбрано.

— Намали.

Райли намали. Блек скочи от колата и се смеси с тълпата с чувството, че не им е писано нещата да минат гладко.

Нямаше представа колко точни ще се окажат инстинктите му.