Черното изкуство да убиваш

12.

Старият „Ланд Роувър Дифендър“ ясно показа двайсет и петте си години, когато се закашля неохотно и оживя, бълвайки облак дизелови пари и сажди. Недоволно мърморещият двигател, запален за първи път от месец, продължи да се оплаква, докато Блек изкарваше джипа от тесния паркинг на колежа и го насочваше на север през Джерико. В ранното неделно утро къщите на преподавателите бяха смълчани. Единствените признаци на живот по пустите улици бяха няколко души, тръгнали да разхождат кучетата си, и една млада жена с крайници като клечки, която тичаше с решимостта на самотник. След три километра Блек стигна до края на града и зави на запад по А40 към Глостър.

Измъчен от втора безсънна нощ, Блек свали прозорците и остави хладния утринен въздух да нахлуе в купето. Въпреки усилията му през няколкото часа, през които се беше заставил да легне, беше преследван от образа на Фин и измъчван от безкрайното повтаряне на думите, които щеше да използва, за да опише по-късно на Катлин какво е видял. Беше посещавал много пъти вдовици на мъже под негово командване, но го беше правил в официалната си роля на командир и с овладени емоции. Без щита на униформата и натоварен с вината, че беше пренебрегвал стария си приятел, Блек оставаше с онова, което вероятно беше нормалната човешка реакция на подобно събитие — непознато чувство за мъка и съжаление, с което не можеше да се излезе на глава.

Продължи с ръмжене покрай Уитни към Бърфорд, където подобните на кръпки поля на Оксфордшър се сменяха с просторите на Котсуолдс. Ранната сутрешна мъгла се беше вдигнала и под яркосиньото небе стените без хоросан бяха с цвета на мед, а въздухът бе изпълнен с уханието на прясно сено. Блек си спомни многото пъти, когато беше пътувал по този път с Фин от военновъздушната база „Брайз Нортън“ към щаба на полка в Кредънхил. На връщане от мисия в Близкия изток или Африка британската провинция винаги беше като балсам за душата. Нейната мекота и плодовитост сякаш подхранваха живота толкова, колкото условията в други страни представляваха предизвикателство за него. Фин беше особено лиричен по този въпрос — келтът у него таеше романтична жилка под грубата външност — и двамата бяха на мнение, че колкото по на запад отиват, толкова по-спокойно се чувстват, но постигат истински покой едва когато стигнат рядко населения Херефордшър, където хълмовете на Уелс се издигаха в далечината. Този граничен район, където горите и пасищата на низините се докосваха с неопитомените възвишения, беше идеалният дом за завръщащи се войници — единство на цивилизация и пустош.

Малко след девет Блек се спусна по дългия склон на Калоу към долината, в която градчето Херефорд се простираше на дълга ивица покрай двата бряга на река Уай. Стигна по памет до дома на Фин, скромна къща в скромен квартал южно от реката. Фин и Катлин се бяха преместили тук, когато се бяха оженили преди дванайсет години. Планът им от самото начало беше да останат тук, докато могат да си позволят имот в провинцията с няколко акра земя и плевня, която Фин да превърне в дърводелска работилница. Блек предположи, че след няколко година работа в частния сектор Фин едва ли е бил далече от сбъдването на мечтата си. Успя да паркира джипа си в тясното свободно място зад някакъв ван на строителна фирма и тръгна по късата пътека към къщата.

Тревожното лице на Катлин се появи зад наполовина дръпнатите завеси на дневната. Щом видя Блек, тя затвори очи и изчезна отново, за да отвори вратата.

— Лео. Здравей.

— Катлин.

— Благодаря, аз… — Думите заседнаха в гърлото ѝ. Тя преглътна емоциите. — Влизай.

Той я последва по тесния коридор покрай редицата закачалки с детски палта до кухнята, през която се влизаше в оранжерия. Трите деца бяха навън и скачаха на голям батут, който заемаше почти изцяло малкия заден двор. Катлин веднага взе каната за кафе и я напълни от чешмата. Ръцете ѝ трепереха.

— Пораснали са. На колко години станаха? — попита Блек, полагайки усилия да говори непринудено.

— Джош е на десет, Мег е на осем, а Сара-Джейн скоро ще стане на шест. — Катлин постави каната в кафеварката и се обърна към него. Яркосините ѝ очи бяха пълни със сълзи. Слабото ѝ лице беше бяло като мляко, косата ѝ бе черна като въглен. Тя си оставаше същото прекрасно ирландско момиче, в което се беше влюбил Фин, след като години наред се беше клел, че не става за семейство.

— Шест… Тъкмо беше проходила, когато я видях за последно. А ти? Още ли работиш като медицинска сестра?

— Почасово — тихо отвърна тя и избърса бузата си с ръка. — Взех си няколко дни отпуска. Ти?

— В същия колеж в Оксфорд съм, поне засега. Има изгледи да ми дадат постоянно място през септември, но не храня големи надежди.

— Мислех си, че си се установил там.

— Имат доста изисквания. Няма нищо гарантирано. А и това, че не си на двайсет и пет, не ти е много от полза. — Блек се усмихна. — Защо не седнеш? Аз ще направя кафето. — Той свали буркана от рафта. — Сядай.

Катлин кимна благодарно и седна на малката маса. Блек взе чаши от шкафа над умивалника и извади мляко от хладилника, за да ѝ даде малко време да се овладее. Кухнята беше претрупана, но по някакъв подреден, уютен начин. Голяма дъска за бележки, която заемаше значителна част от горната половина на едната стена, беше покрита с рисунки на децата и пощенски картички и снимки от Фин, изпратени при работните му пътувания из Европа и Близкия изток. В единия от долните ъгли, частично скрита от рисунка на Сара-Джейн, имаше снимка на Блек и Фин, седнали на капака на пустинен патрулен джип, спрял на някакъв хребет в Хелманд. И двамата бяха захапали дебели кубински пури. Блек помнеше ясно онзи ден — шестима бяха скочили с парашути през нощта, за да неутрализират позиция с минохвъргачка на талибаните, и трябваше да се справят с почти петдесет противници. Понякога от щаба в Бастиън измисляха мисии само за да докажат, че могат да постигнат невъзможното. Беше се превърнало в нещо като игра — кой ще се окаже най-дързък, британските САС или американските Делта форс?

Докато Катлин избърсваше последните си сълзи със салфетка, извърнала лице от прозореца, за да не видят децата, че плаче, Блек донесе кафето.

— Благодаря. — Тя го погледна виновно. — Още не съм им казала. Не бих могла. Не и докато… — Очите ѝ затърсиха неговите, сякаш се надяваха да открият някаква надежда, колкото и малка да е тя. Не откриха и погледът ѝ се заби в масата. Гласът ѝ премина почти в шепот. — Сестра ми ще дойде по-късно. Ще долети от Дъблин.

— Той е, Катлин — каза Блек. — Съжалявам. Няма съмнение. Видях тялото, а документите му бяха у служителя от посолството.

Тя кимна и стисна зъби. Вдигна глава и изправи тесните си рамене. Истината се посреща по-лесно от несигурността. Срещу нея можеш да се изправиш лице в лице. Тя беше медицинска сестра, омъжила се за войник от специалните части; беше живяла с реалността на смъртта и беше готова някой да почука на вратата ѝ или да ѝ позвъни по телефона, откакто Фин беше сложил годежния пръстен на пръста ѝ.

— Миналата година се опитах да го убедя да престане — каза тя. — Беше заминал по договор за шест месеца като охрана на някаква мина. Разболя се и се наложи да се прибере след осем седмици. Тогава ми обеща, че занапред ще поема само безопасни задачи. Каза ми, че ще продължи така още две години и ще се върне, за да намери нещо по-нормално и да потърсим начин да се изнесем от града. Такива бяха намеренията ни.

Тя се загледа нефокусирано в празното пространство.

— За кого работеше?

— За няколко различни агенции в Лондон. Предимно като телохранител. Чуждестранни бизнесмени или британци, пътуващи до Близкия изток. Беше престанал да пътува до Африка и Русия. Каза, че там било прекалено опасно.

— А последната му работа? Каза ли ти нещо за нея, преди да замине?

— Каза само, че била за четири дни в Париж. Назначението било от Коултън, правителствен контракт. — Тя сви рамене и поклати едва-едва глава. — Някои задачи будеха тръпка у него, но тази била съвсем обикновена. Охранявал е някаква жена, нали? Учен.

— Да. — Блек отпи от кафето с надеждата, че ако запази спокойствие, това ще е по-добре за нея. Тя щеше да има въпроси. И щеше да ѝ е тежко да чуе отговорите му. — Охранявал е млада биоложка, която, изглежда, е изчезнала. Боя се, че по всяка вероятност е бил убит от похитителите ѝ, докато ги е преследвал.

Тялото на Катлин беше сковано, очите ѝ не мигаха.

— А Външно министерство? — попита Блек. — Казаха ли ти някакви подробности?

Тя поклати глава. Очите ѝ се обърнаха към него.

— Кажи ми, Лео. Трябва да знам. Не че не съм била подготвена за подобно нещо през всичките тези години.

Той кимна и ѝ отправи окуражителна усмивка — или поне се надяваше, че е такава.

— Подопечната му е била отвлечена от професионалисти от хотелската ѝ стая на третия етаж. Изглежда, е била спусната до земята с въжета. Не зная кога точно е станало, но по всяка вероятност Райън е разбил вратата и се е спуснал след тях. Бил е нападнат и надвит долу. Наръган. Многократно.

Катлин го слушаше, без да трепне. Беше се затворила в някаква здрава черупка. Онази, която ѝ беше помагала да мине през годините като медицинска сестра и съпруга на човек, прекарал половината от зрелия си живот в една или друга военна зона.

— Защо да го убиват? Защо им е било да го правят? Щом жената е била в ръцете им, защо просто не са се измъкнали?

— Не мога да ти кажа. Възможно е да е имало някаква причина, някаква политика или нещо, за което нямам представа. Или може би просто не е извадил късмет.

— Трябва да знам, Лео. Имам три деца, които ще растат и ще искат да знаят защо татко им е трябвало да умре.

— Ще има разследване на причините…

Тя поклати пренебрежително глава.

— Колко от тези разследвания стигат до истината? Познавам вдовиците, Лео. Този град е пълен с жени, които ще идат в гроба, без да са получили отговори. Не е честно.

Блек посрещна безкомпромисния ѝ поглед и се почувства натикан в ъгъл, от който знаеше, че няма измъкване. Фин беше намерил истинската си половинка в лицето на Катлин. Под обезоръжаващата си външност тя беше същинска природна стихия.

— Ще се опитам да говоря със служителя от Външно министерство. Да видя дали ще успея да изстискам нещо от него. Освен това разполагам с името на шефа на охраната на конференцията. Може и той да знае нещо.

Катлин извърна поглед. Знаеше не по-зле от Блек, че шансовете някой, който е подписал декларация за поверителност, да каже нещо повече от най-общи неща, са близки до нула. Раменете ѝ се повдигнаха и отпуснаха, когато вдиша и издиша бавно. Блек вече беше видял достатъчно, за да знае, че тя не е от жените, които ще рухнат и ще се разридаят. Щеше да остане силна и да пази децата си като лъвица.

— А как стои въпросът с парите? — меко попита той. — Фин беше ли застрахован?

— Ще се оправим — пренебрежително рече тя; умът ѝ още беше насочен към въпросите, на които може би никога нямаше да получи отговор.

Блек остана да седи в безпомощно мълчание. Нямаше какво повече да ѝ предложи, без да даде обещания, които не беше в състояние да изпълни. И двамата погледнаха през прозореца към децата, които скачаха и се търкаляха по батута с невинна жизнерадост. Десетгодишният Джош вече беше станал много силен, с широки рамене и признаци, че ще има якото мускулесто тяло на баща си. Той вдигна едновременно и двете си сестри и тримата паднаха заедно на оплетена купчина, като се смееха.

— Райън ти завиждаше — най-сетне каза Катлин. — Че си намерил друг живот и си продължил напред.

— Трябваше да поддържам връзка.

— Той също. Все искаше да ти се обади, но ако не беше на работа, беше зает тук. Така и не намираше време. Все отлагаше.

Опитваше се да го накара да се почувства по-добре. Блек знаеше истината — Фин си беше помислил, че неговият приятел и бивш командир му е обърнал гръб. Как иначе можеше да тълкува годините мълчание? Фин нямаше откъде да знае, че Блек се бе чувствал неудобно при мисълта да му се обади, преди да може да му каже, че усилията му наистина са довели до нещо, от което може да си изкарва хляба. Че причината за неговото мълчание беше гордостта му.

— Мога ли да направя нещо за теб? Имаш ли нужда от помощ при уреждането на нещата?

— Ще се справя.

На Блек му идеше да стисне ръката ѝ, да направи някакъв дребен физически жест на съчувствие, но още докато го мислеше, Катлин сякаш се оттегли още по-навътре в себе си. Тя не се нуждаеше от утеха. А от отговори, които той не можеше да ѝ даде.

— Знаеш къде съм, Катлин. Можеш да ми се обаждаш по всяко време.

— Благодаря. И за пътуването до Париж. Благодарна съм ти.

Двамата се спогледаха и след още малко неловко мълчание станаха едновременно, сякаш мълчаливо се бяха съгласили, че срещата е приключила.

— Той беше добър човек — рече Блек и чу как собственият му глас прозвучава кухо. — Най-добрият войник, когото съм познавал.

Откъм градината се чу силен плач. Децата си бяха чукнали главите и Сара-Джейн слизаше разревана от батута.

— Погрижи се за нея. Няма нужда да ме изпращаш — каза Блек и остави Катлин да утеши плачещата си дъщеря, която още очакваше, че баща ѝ ще се върне у дома.

Докато прекрачваше купчината детски обувки при входната врата, Блек усети присъствието на Фин в коридора зад себе си. Представи си го как го гледа с погледа, който му бе хвърлял, когато се озоваваха в напечена ситуация. Онзи, който казваше: „Само толкова ли можеш, копеле мекушаво?“.