Черното изкуство да убиваш

48.

Блек ги поведе осемстотин метра на североизток, след което спряха на малък осветен участък, оставен от паднала баригона. Без да бъдат подканвани, и тримата се ослушаха за някакъв знак, че ги следват. Не чуха нищо освен хипнотизиращото бръмчене на насекомите, примесено с какофонията на птичите крясъци. Оставаха им около два часа светлина преди падането на нощта. Ако се движеха бързо, можеха да изминат шест и половина до осем километра и да са дълбоко в джунглата, преди да направят лагер. До целта им имаше около осемдесет километра и ако се движеха с добро темпо от изгрев до залез, можеха да вземат разстоянието за два дни.

Почти без да говорят, тримата се заеха със задачите, които от времето на началната подготовка се бяха превърнали в тяхна втора природа. Първата им работа беше да се преоблекат за прехода. Здрави памучни панталони, напъхани в леките, стигащи до прасците кубинки, и памучни тениски в цвят каки, които да поемат потта от кожата им. Намазаха лицата, вратовете и ръцете си с камуфлажен грим, вързаха жълто-кафяви бандани на челата си, та потта да не тече в очите им, и се напръскаха от глава до пети с репелент. След това сглобиха калашниците, монтираха щиковете, сложиха пълнителите и заредиха пистолетите с пълния им капацитет от девет патрона. Пистолетите бяха прибрани в кобури под мишниците, носени над тениските, а автоматите бяха завързани отстрани за раниците им. Накрая поделиха останалите муниции поравно и всеки взе по десет гранати, които носеше в мрежести торбички, преметнати през гърдите. След това Блек скри трите черни чанти под купчина сухи листа. С раници на гръб и въоръжени с остри като бръснач мачете, вече бяха готови за път.

Обектът на „Сейбър“ се намираше в посока осемдесет и пет градуса, което означаваше почти право на изток към границата с Бразилия. На сателитните снимки имаше следи от черен път до Платанал, но бяха решили да не рискуват с него. Вместо това планът беше да се движат успоредно на пътя, на пет километра северно от него. С помощта на компас, за да пести безценния заряд на батерията на джипиеса, Блек определи курса и пое първа смяна начело на групата.

Колкото по-навътре в гората навлизаха, толкова по-горещо и влажно ставаше. Не след дълго вече се задъхваха. Земята беше покрита с няколко сантиметра хлъзгава кал, която правеше вървенето още по-трудно, и въпреки репелента Блек усещаше жиленето на тлъсти комари по врата си, подобно на убождане с карфица.

Екстремният физически дискомфорт можеше да се понесе. Тялото беше в състояние да стане безчувствено към болката с помощта на волята, но клаустрофобията, която изпълваше джунглата, беше по-трудна за овладяване. Без пътеки, ориентири и места за оглеждане естествената нужда на ума да се ориентира се осуетяваше. Разполагаш единствено със стрелката на компаса, върху която да се съсредоточиш. Притиснат от всички страни от джунглата и без разпознаваеми промени в терена, човек лесно можеше да повярва, че се движи в безкрайни кръгове и никога вече няма да види открита земя. Блек си даваше сметка, че това е неговата слаба точка, че главният му враг е настоятелното желание да върви по-бързо, рискувайки да изчерпи безценните резерви на силите си. Правеше съзнателни усилия да се сдържа и опита да върви в равномерен ритъм — крачка, замах с мачетето, крачка, замах с мачетето — като си напомняше, че джунглата не е нещо, което можеш да победиш. Максималното, което си в състояние да постигнеш, е просто да се приспособиш към законите ѝ. Всичко друго е фатално.

След половин час начело Блек се смени с Фалън, който като че ли се справяше с лекота. Разчистваше пътя им с бавни мързеливи удари с мачетето, които изискваха минимални усилия. Тялото му беше младо и пъргаво и се изморяваше бавно. В сравнение с него Райли, който вървеше последен, беше шумен и як като бик. Блек се беше сражавал рамо до рамо и с двата типа мъже и оценяваше силните и слабите им страни. Онези като Фалън бяха невидими и прецизни и бяха най-полезни при операции, в които задължително трябва да запазиш търпение и да бъдеш незабелязан. В пряк сблъсък пък е най-добре да имаш до себе си някой като Райли. Фин беше от тези — човек, който би се чувствал като у дома в средновековно сражение, докато размахва тежък меч. Уменията на самия Блек бяха някъде по средата. Не беше нито най-силният, нито най-неуловимият, но Фин често се шегуваше, че имал шесто чувство и усет за опасността, който понякога граничел с вещерство. Блек мислеше за това просто като за желание да останеш жив. Беше познавал безразсъдни войници и други, заразени с романтични идеи за благородна саможертва. И едните, и другите му бяха еднакво чужди. Докато дишаше, той беше сигурен в едно — че ще направи всичко възможно, за да продължи да диша.

Светлината започна да отслабва. Стигнаха до поток, по чиито брегове растяха гъсти папрати. От другата му страна имаше малка поляна. Блек спря и включи джипиеса. Устройството потвърди, че са изминали малко над шест и половина километра и се движат в правилната посока.

— Спираме за нощувка ли? — попита Райли.

— Мястото става. — Блек впери поглед в сенките. Беше невъзможно да не си представи невидими фигури, спотайващи се в сумрака.

Фалън спря до тях и свали раницата си.

— Не знам за вас, момчета, но аз съм в състояние да изям и собствената си майка.

През няколкото останали минути светлина вързаха хамаците и мрежите против насекоми за дървета от трите страни на поляната и напълниха манерките си — които имаха вградени филтри — от потока. Утолиха жаждата си, след което свариха кафе на малкия спиртник с таблетки сух спирт — най-доброто, което Блек беше пил от последния път, когато беше прекарал нощта под открито небе. Вечерята беше самонагряващи се пакети телешко и зеленчукова яхния с картофено пюре. Въпреки модерното пакетиране дажбите си оставаха същите, каквито ги помнеше Блек — всичко имаше еднакъв вкус, независимо от съдържанието. Разнообразиха вечерята с малките кисели плодове каму каму, които Фалън бе забелязал да растат в шубраците край потока.

В осем вечерта се бяха преоблекли в сухи дрехи и лежаха в хамаците си, заслушани в пулсиращите звуци на нощната джунгла. Краката на Блек бяха натежали и го боляха, а умът му беше пълен с картини от дългия лишен от събития ден.

— Хубаво ли е да се върнеш, шефе? — попита Райли.

— Сякаш никога не съм си тръгвал.

— На Фини щеше да му хареса — рече Райли. — Никога не съм виждал друг, който така да си пада по подобни приключения.

— Беше единствен по рода си — съгласи се Блек.

— Той го казваше за теб — със сънен глас се обади Фалън.

— Не ми казвайте повече.

Райли обаче се направи, че не го е чул.

— Казваше, че Бог е създал човека, а дяволът е създал Блек.

Блек премълча.

— Мисля, че беше комплимент, шефе.

— От Фин? Как ли пък не.

Блек се събуди от дълбокия си сън в пълен мрак. Натисна копчето, което осветяваше циферблата на часовника му. Пет и половина сутринта. Половин час до изгрев-слънце. Тихо се смъкна от хамака, намери обърнатите си кубинки, внимателно ги изтръска, за да махне евентуалните нежелани гости, и се обу.

След като очите му свикнаха с оскъдната разсеяна светлина, се отдалечи на няколко крачки от лагера, за да се облекчи при едно дърво. Не можеше да вижда на повече от метър пред себе си и затова не пропускаше нито една миризма и звук. Растенията около него шумоляха от движението на насекомите. Ноздрите му се изпълваха с миризмата на гниещите листа, които покриваха земята като килим. Свърши, вдигна си ципа и докато се обръщаше към лагера, усети нещо през подметките си. Едва доловими вибрации, които постепенно се засилваха в продължение на минута, за да се превърнат в ясно различимо туп-туп. Отначало си помисли, че нещо или някой тича към тях, но после към звука се добави нов, по-висок — познатият бърз трясък на голям хеликоптер, летящ в тяхната посока. Засилваше се, докато идваше от изток, после бавно отслабна, отдалечавайки се на запад в посоката на Платанал. Нямаше съмнение, че следва черния път до градчето.

Блек се върна в лагера и откри, че другите вече са станали.

— „Сейбър“? — попита Райли.

— Не виждам кой друг може да е.

— С радост бих гръмнал тая досадна муха — каза Фалън.

В полумрака Блек го видя да се усмихва широко за пръв път, откакто се бяха качили на самолета, ободрен от първата им среща с врага.

Измиха се на потока, закусиха с каша и в шест и половина вече бяха развалили лагера. След половин час хеликоптерът отново мина покрай тях, но в обратната посока. Този път като че ли се приближи повече. Блек усещаше тътена на роторите му в гърдите си. Представи си екипажа вътре. Отпуснати и отдадени на празни приказки. Поредният добре платен ден в джунглата.

И без никаква представа какво им се пише.

Вървяха мълчаливо цялата сутрин с нова целеустременост, като се редуваха кой да води. Не се движеха нито бързо, нито бавно, а с равномерното темпо, което бяха установили негласно помежду си. Когато не беше отпред, Блек точеше мачетето си, като правеше едно прокарване на точилото по острието на всеки две крачки — ритъм, който го вкарваше почти в състояние на транс. По пладне спряха за малко да хапнат — нападали какаови семена, зърнена закуска и протеинови блокчета, които имаха отвратителен вкус, но захраниха уморените им мускули с енергия. После продължиха напред със същата постоянна скорост от четири километра в час.

С напредването на следобеда умората се засили. Впиващите се в тялото ремъци и натъртените ходила сякаш се бяха наговорили да лишат Блек от полусънното състояние, в което беше прекарал първата половина на деня. Колкото повече изразходваше физическите си запаси, толкова по-неспокоен ставаше умът му. Фин върху масата в моргата, кубинките му между обувките на децата му, усмихнатата снимка на стената на кухнята и бледото, трагично лице на Катлин. Семейни, мъчителни, отслабващи мисли, които започнаха да се смесват със смътните спомени от собственото му детство. При липсата на неща, които да отвличат вниманието му, Блек се озова в тъмните дебри на подсъзнанието си и разбърканата тиня на дъното му беше толкова плътна, че можеше да усети вкуса ѝ. Напразно се опитваше да се върне обратно, да насочи мислите си към задачата да поставя единия си крак пред другия, но вътрешният му свят стана ярък и осезаем като външния. Дали се опитваше да си каже нещо? Страх ли изпитваше? Неувереност в собствените си способности? Или търсеше достатъчно силен мотив, за да запази решимостта си?

Последната мисъл накара по гърба му да полазят ледени тръпки. С нея дойде и осъзнаването, че през всичките си години като войник почти не е мислил за мотиви, а само за цели. Идентифицирай, изолирай, унищожи. Не му беше трябвало нищо друго. Беше работил на нивото на инстинктите и рефлексите, без да се замисля или да се съмнява в себе си повече, отколкото го прави змия, готвеща се да убие жертвата си. Угризенията на съвестта и колебанието бяха врагове на действието, по-опасни от всеки куршум.

Изведнъж завидя на двамата си по-млади колеги, които се чувстваха уверено и удобно. За тях това беше просто поредната задача. Носеше им онова вълнение, без което не можеха. Приключение, за което да разказват на приятелите си в Кредънхил. Точно такива бяха Блек и Фин навремето. Природни стихии. Прости като двойка вълци. Убивай, яж и вий към луната.

Фалън погледна джипиеса си.

— Дотук трийсет и два километра. — Погледна Блек. Беше усетил, че започва да оклюмва. — Пет часът е. Искаш ли да спрем?

— Ще изкарам още една смяна.

Фалън и Райли се спогледаха, сякаш бяха готови да възразят. Блек мина отпред и ускори темпото, твърдо решен да не го виждат слаб. Да признае умората дори пред себе си беше прекалено опасно. Продължи напред с наведена глава, леко приведен напред. Усещаше парене в бедрата си на всяка крачка. След петнайсет минути левият му прасец започна да се схваща. Той стисна зъби и устоя на болката — даваше си сметка, че при първите признаци за куцане Райли и Фалън ще започнат да го възприемат като пасив и това ще означава край на авторитета му.

Внезапно спря и вдигна ръка. В калта пред него имаше следи от кубинки. Пресни. В петата на единия отпечатък имаше голям мехур, който още не се беше спукал. Райли и Фалън спряха до него и проследиха погледа му.

— Ще разузная напред — каза само с устни Блек и им отне възможността да протестират. Вдигна пръст към устните си, за да им нареди да пазят абсолютна тишина, след което свали раницата. Двамата направиха същото. Без да обръща внимание на загрижените им погледи, Блек тръгна, като държеше мачетето в дясната си ръка, готов да посегне за пистолета с лявата. Райли и Фалън го последваха няколко метра зад него, като безшумно свалиха предпазителите на автоматите си.

Блек вървеше по отпечатъците, които сякаш следваха животинска пътека, вървяща на северозапад. Продължи по дирята няколко минути. Светлината започваше да отслабва.

Чу ги, преди да ги е видял. Два мъжки гласа, говореха на испански — някакъв диалект. Промъкна се предпазливо през гъстите шубраци. Между преплетените клони едва успя да различи двама мъже на по трийсет и няколко, облечени в маскировъчно облекло без отличителни знаци. Бяха свалили раниците си и си правеха лагер под едно голямо дърво; от едната раница стърчеше антената на радиостанция. Блек предположи, че са един от няколкото патрула, обикалящи периметъра на комплекса на „Сейбър“. Беше принуден да вземе решение — да се оттегли и да рискува да бъде чут и видян, или да елиминира опасността. Отговорът беше очевиден. Той се обърна и даде знак на Райли и Фалън да заемат позиции от двете страни на шубраците и да го прикриват.

Тримата зачакаха безмълвни и неподвижни, готови да се възползват и от най-малката възможност. Тя дойде, когато по-високият и по-младият от двамата отиде при храстите от другата страна на лагера да се облекчи, докато другият приготвяше котлона. Той запали газта с кибрит и пламъкът се разгоря и засъска. Блек използва момента да приближи, докато стъпките му се заглушават от огъня. Клекналият вдигна глава, сякаш усетил нечие присъствие, но погледна не към Блек, а в обратната посока.

Беше перфектно. Блек се хвърли напред и за част от секундата му преряза гърлото с мачетето. Нямаше никакъв звук, освен от кръвта, която изригна на фонтан от гърлото и оплиска земята на няколко стъпки от вече отпуснатото тяло. Блек подхвана мъртвеца за яката и го положи така, че челото му да се отпусне на земята пред коленете, на сантиметри от котлона, сякаш се е навел да огледа нещо.

Промъкна се до ствола на дървото и зачака. След секунди чу приближаващите стъпки на втория мъж. Той започна да говори, подемайки прекъснатия разговор. Долепил гръб до грубата кора и с лице към отпуснатото тяло, Блек усети как мъжът приближава от дясната му страна. Движещата се сянка му послужи за знак да пристъпи наляво покрай дървото, когато целта му се изравни с него.

Мачетето изсвистя. Някакъв инстинкт накара жертвата му да вдигне ръка и да направи четвърт оборот към Блек. Той зърна изумения поглед на мъжа, когато острието преряза вдигнатите му пръсти и се заби в низходящ ъгъл във врата му. Ударът беше частично отразен и не бе смъртоносен. Мъжът залитна, пръскайки кръв, препъна се в котлона и падна. Блек замахна отново — веднъж, втори път.

Отсечената глава се търкулна от тялото и спря в локва гъста кръв. Блек се обърна и избърса острието в едната раница. Върху труповете вече се спускаше рояк мухи, а по земята пъплеше малка армия мравки. Блек се наведе да изгаси котлона и да се увери, че мъртвите наемници нямат табелки с имена или друга идентификация, след което се върна при другарите си.

— Най-вероятно са от „Сейбър“ — каза той. — Ще трябва да внимаваме. Може да има и други.

Те кимнаха, без да кажат нито дума.

В бързо гаснещата светлина Блек тръгна обратно към раниците им.

Беше се доказал.