Черното изкуство да убиваш

51.

Райли и Фалън чакаха нетърпеливо с раници на гръб, готови да потеглят.

— Фин е бил тук. Преди почти година. Дезертирал е. Дошъл е болен. Те се погрижили за него. От другата страна има пътека, която води до границата с Бразилия. Мисля, че намерихме пътя за изтегляне.

— Сигурни ли са, че е бил той? — попита Райли.

— Знаеха името му.

— И Огнени топки не е знаел, че е тук?

— Поне не ми е казвал такова нещо.

— Той има ли навика да спестява информация?

Въпросът дойде от Фалън.

Блек обмисли внимателно отговора си.

— Обикновено не, освен ако няма основателна причина да го прави.

Райли и Фалън се спогледаха.

— Каква е причината? — попита Райли.

— Ако трябва да предполагам, Фин е щял да вземе мръсни пари с работата за „Сейбър“. Прекрачил е твърде много червени линии.

— Нямаше ли да дойдеш, ако го знаеше?

— Въпросът не си заслужава. Тук сме.

— Какво каза на жената? — попита Фалън.

— Че съм приятел на Фин и се опитвам да разбера какво е станало с него.

— Имаш ли ѝ доверие?

— Те са монахини, които се грижат за сираците на миньори, убити от хора на „Сейбър“ — несъмнено онези, които Фин е трябвало да обучава. — Блек вдигна раницата си. — Готови ли сме?

— Трябва да сме наясно каква е мисията, шефе — каза Райли. — Само за саботаж и спасяване ли става дума, или ти и Тауърс искате да уредите сметки?

— Нямах представа, че Фин е бил тук. Да, този факт ме мотивира още повече, но мисията си остава същата.

Отговорът му беше посрещнат с мълчание.

— Проблем ли има?

— Начинът, по който се справи с онези двамата снощи — каза Фалън. — Трябваше да го направим тримата, с щиковете. Чисто. Без рискове.

— Какъв беше рискът? Вие бяхте на три метра от мен, готови да стреляте.

Двамата не отговориха.

— Целта ми беше да ги неутрализирам колкото се може по-безшумно. И направих точно това.

Пак нямаше отговор.

Блек ги изгледа последователно, като се мъчеше да сдържи надигащия се в гърдите му гняв.

— Някой ще бъде ли така добър да ми каже какво става?

— Нямаше нужда да го правиш — каза Фалън, при което Райли го погледна. — И нямаше нужда да рискуваш да говориш с онези жени.

Търпението на Блек се изчерпа.

— Ако някой иска да се махне, знаете пътя. — Посочи към отсрещната страна на поляната. — Имате разрешението ми да напуснете.

Обърна се и тръгна обратно надолу по склона, следвайки следите им нагоре. Продължи сам, стигна до първия знак, после до втория. Беше почти при третия, когато чу зад себе си бягащи стъпки. Погледна назад и видя Райли.

— Шефе.

Продължиха мълчаливо. Бяха изминали близо два километра и отново се движеха на изток, когато Фалън ги настигна. Няколко кимвания бяха достатъчни, за да се помирят. До комплекса на „Сейбър“ имаше двайсет километра, а те разполагаха с четири часа светлина, през които да стигнат до него. Блек застана начело и ускори темпото.

Вървяха цели два часа през гъстите трудно проходими храсталаци, преди теренът да започне леко да се надига. Озоваха се на по-висока и камениста земя, където дърветата растяха по-нарядко и през короните им проникваха златистите лъчи на слънцето.

Беше като поличба.

Но Блек нямаше представа дали за живот, или за смърт.

Първият знак, че приближават, беше гърленото ръмжене на дизелови двигатели, отначало едва различимо от какофонията на джунглата. Звукът постепенно се усилваше и отекваше през дърветата, докато накрая не започнаха да различават отделните двигатели, превключващи на различни обороти. А под тях, подобно на басов ритъм, боботеше индустриален генератор.

Светлината отслабваше бързо. Блек спря и предложи да се установят на лагер, да се нахранят и да се наспят, преди да започнат с мисията си в три сутринта. Можеха да използват светлите часове на следващия ден, за да планират атаката си и да починат, след което да предприемат хода си през нощта. Уморени от дългия преход, Райли и Фалън се съгласиха без възражения.

Блек прецени, че се намират на около четиристотин метра от оградата на обекта. Сателитните снимки показваха, че в северния край на комплекса, където се намираше мината, има стръмен хълм. Блек ги поведе натам. След няколко минути стигнаха до началото на склона и продължиха напред, като се подхлъзваха на влажни камъни и преплетени корени. Склонът беше непристъпен, както се беше надявал Блек. Никой нормален патрул нямаше да си направи труда да проверява тук.

Изкачиха се няколкостотин метра и когато мракът ги обгърна, намериха гъсто растящ бамбук покрай малък поток, извиращ от скалите над тях. Като си сложиха очилата за нощно виждане, започнаха да секат дебелите колкото ръцете им стволове, докато не си освободиха места, където да окачат хамаците си. Вечерята отново беше от самозагряващи се пакети, храната беше блудкава, но след дългия преход им се стори като истинско пиршество…

Блек пое първата смяна на пост. Въздухът беше неестествено неподвижен, без абсолютно никакъв намек за вятър, и в задушаващата жега дивите животни бяха неспокойни. Маймуни крещяха високо в клоните, между камъните сновяха мишки и плъхове, привлечени от застоялата се миризма на храната им. Като се взираше в нощта с очилата за нощно виждане, които придаваха на целия свят зеленикав оттенък, Блек загледа как една дървесна змия се спуска безшумно от една дебела лиана на земята. Усетила присъствието му, тя замръзна неподвижно, след което предпазливо вдигна глава да го погледне. Не хареса видяното, изпълзя обратно по лианата, от която се беше спуснала, и продължи нагоре към гнездото си, сякаш теглена от невидимо въже.

Тръгнаха в три сутринта с готови за стрелба автомати, напълнени манерки и джобове с натъпкани в тях джипиеси, муниции и гранати.

Разстоянието до комплекса се оказа по-късо, отколкото беше предположил Блек. Стигнаха до него след около петстотин метра. Гората беше изсечена на разстояние десетина метра от яката ограда, която беше висока три и половина метра и завършваше с намотки бодлива тел. Блек огледа оградата от прикритието си. На всеки двайсет метра имаше високи метални стълбове, върху които имаше камери, които явно се задействаха при движение. Примитивна охранителна техника, която не отговаряше на стандартите в САЩ и Европа, но достатъчна да засече малко вероятен опит за проникване на бандити в този затънтен край на Амазония.

От високата си позиция имаха пълен изглед към комплекса. Изглеждаше почти по начина, по който го бяха видели на сателитните снимки, но имаше няколко нови сглобяеми постройки и хълмът отляво беше разкопан още повече. Гледката беше впечатляваща. Открита мина с военен лагер към нея. До оголения хълм имаше огромни багери. Зад тях имаше самосвали, които пренасяха откъснатата от земята плячка до конвейер. Той водеше до цех за разделяне на материала — сграда, в която машини отделяха ценната колтанова руда от останалото. Отпадъците излизаха на друг конвейер, който вървеше под ъгъл четиресет и пет градуса и изсипваше камъните на висока купчина. Два булдозера разнасяха купчината на голяма равна площ, която след месеци и години щеше да се превърне в огромен хълм.

Мината заемаше около две трети от целия обект. Последната третина, отделена от голям ров и втора ограда, беше отделена за не толкова конвенционалното начинание на „Сейбър“. Четири дълги едноетажни постройки бяха разположени перпендикулярно на път, който водеше до охранявания портал в югоизточния ъгъл на комплекса. Най-отдалечената се отличаваше от останалите по сателитните чинии на покрива. Пета постройка, два пъти по-широка от другите, се издигаше между тях и нещо, което приличаше на плац и място за военни тренировки.

Шестата масивна сграда, която представляваше най-голям интерес за Блек, се издигаше от другата страна на площада. За разлика от останалите, които бяха сглобяеми метални конструкции, тя беше от построена от итонг и имаше решетки на прозорците. Беше с размери около 45 на 7 метра и бе единствената сграда с климатици, прикрепени на равни интервали към външните стени. Блек заключи, че именно там държат четиримата учени.

В югозападния ъгъл на комплекса имаше няколко много по-малки постройки, разположени недалеч от затревена площадка, на която беше кацнал хеликоптер „Супер Пума“ — същият, който бяха идентифицирали на снимките в Кредънхил. Блек предположи, че в постройките се намират генераторът и помпите за вода. До тях имаше площ, оградена с вал, в която най-вероятно се намираха цистерните за авиационно гориво и още по-големите цистерни за нафтата, необходима за генератора и минните машини. Шест еднакви пикапа „Тойота“ бяха паркирани недалеч от площадката на хеликоптера; върху каросериите на два от тях бяха монтирани тежки картечници. Водата се съхраняваше във водонапорна кула — голяма цилиндрична цистерна, поставена върху стоманени крака с височина четири и половина метра над земята. Цялата обитавана площ беше слабо осветена и блестеше в трептящо оранжево през очилата за нощно виждане.

— Няма много признаци на живот — прошепна Фалън.

— Има двама пазачи, вървят насам от онази сграда — каза Райли.

Блек нагласи фокуса на очилата и увеличи образа. Двама стражи, въоръжени с автомати и облечени в униформи като онези на мъжете, на които се бяха натъкнали преди трийсет часа, се бяха появили зад тухлената сграда. Продължиха да вървят около нея и дори от това разстояние създаваха впечатлението, че са уморени и отегчени, сякаш последното нещо, което очакваха, са някакви неприятности.

— Откъде идва водата? — попита Блек. — Виждате ли тръби?

— Една тръба излиза от постройката при мината — каза Райли.

Блек я забеляза. Голяма тръба или може би две излизаше от сградата, минаваше по земята до рова, където завиваше под прав ъгъл и го следваше до края на ограденото място, където теренът се спускаше към плитка долина. Комплексът се намираше на просторен терен, който беше леко издигнат над долината, по която сигурно минаваше някой от хилядите притоци на Ориноко.

— Това трябва да е казармата — каза Фалън и посочи постройката, която беше два пъти по-широка от останалите. — Вътре могат да се настанят двеста души. Наистина ли смяташ, че ние тримата можем да се справим с всичко това?

— Понякога численото превъзходство на противника е преимущество — отвърна Блек.

Фалън изсумтя пренебрежително.

— Плъх побягва през пълна стая и после по пуста уличка. Къде е в най-голяма опасност? — Блек изчака Райли и Фалън да се позамислят. — Мислете като плъхове. Като най-гадните, най-отвратителните плъхове. Добре, искам да проверя тръбите им преди зазоряване.

Без да напускат прикритието на дърветата, те заобиколиха северната страна на комплекса по стръмния неразкопан склон на хълма, след което се спуснаха покрай източната страна и продължиха, докато не се стигнаха до отточния ров. Кална ивица с ширина трийсетина метра минаваше през гората и се спускаше стръмно надолу около двеста метра, където стигаше до малка река, както беше предположил Блек. Две пластмасови тръби, едната два пъти по-дебела от другата, минаваха над земята от комплекса до реката. Логично беше да се предположи, че едната е за чиста вода, а другата — за отходна. Блек даде знак на двамата си спътници да го последват.

Спуснаха се безшумно по склона, като ясно осъзнаваха, че едно подхлъзване е достатъчно, за да ги издаде. Накрая стигнаха при брега на реката. Ромонът на течащата вода беше истинско облекчение след монотонното бръмчене на джунглата. Запромъкваха се предпазливо през гъстата растителност и видяха светлина от лявата им страна. Снишен, Блек отиде до водата и видя, че светлината идва от помпена станция на двайсетина метра пред тях, до самата река. Триметрова дига от телени кошници, пълни с камъни, създаваше вир, от който се черпеше водата за комплекса.

Постройката представляваше навес от гофрирана ламарина. През прозореца ѝ Блек различи силуетите на двама души. Единият пушеше и жестикулираше, докато говореше нещо на другаря си. Двамата бяха млади, в отлична физическа форма. Наемници, готови да действат навсякъде, където „Сейбър“ имаше клиент. От онези, които Блек беше убивал навремето в повече страни, отколкото можеше да запомни.

Той се върна при хората си.

— Мисля, че намерихме откъде да започнем с мръсните номера.