Черното изкуство да убиваш

18.

Блек я видя да седи сама в отсрещния ъгъл на оживеното спешно отделение. Дясната ѝ ръка беше превързана пред гърдите, а на слепоочието ѝ имаше дебела превръзка. Главата ѝ клюмаше, сякаш се унасяше в сън и се будеше. Той тръгна към нея, като си проправяше път между пияни студенти, някакъв старец, който приличаше на мъртвец, и млада жена, миришеща на бедност и кърмеща хленчещо бебе.

— Карън? Какво е станало?

Тя примигна и вдигна очи, после се усмихна с облекчение, доколкото позволяваше натъртеното ѝ лице.

— Лео. Благодаря. Казах на сестрата да се обади на портиера. Не можех…

Изглеждаше зашеметена и объркана. Говореше завалено от голямата доза кодеин. Помъчи се да стане. Лео я подхвана за ръка и ѝ помогна да се изправи.

— Да те приберем у дома.

Поведе я между редиците седалки и по коридора към мястото, където беше паркирал джипа си. Тя вървеше бавно и сковано и като че ли беше наранена на няколко места. По джинсите ѝ имаше зелени петна от трева, бузата и вратът ѝ бяха в драскотини. Съобщението, донесено му от портиера малко след единайсет, просто казваше, че Карън е претърпяла инцидент и иска той да я вземе от болницата „Джон Радклиф“. Блек знаеше, че подобно на повечето хора в Оксфорд тя се придвижва навсякъде с велосипед, и беше предположил, че е била блъсната. Зачака я да му обясни какво е станало, но тя не казваше нито дума. Блек забеляза, че има синини и по двете страни на лицето, сякаш е претърпяла няколко удара. Помъчи се да си представи как може да ги е получила.

Едва след като я настани на предната седалка и закопча колана ѝ, той се осмели да се пошегува.

— Е, как изглеждаше лошият?

— Не знам. Носеше маска. — По бузите ѝ потекоха сълзи.

„Ама че шега!“, ядосано се наруга Блек.

Тя се разхлипа и заговори с разтреперан глас:

— Мъж… пред Удсток… скочи ми… блъсна ме от колелото… счупи ми китката… помислих си, че ще ме убие, Лео, а после…

— Успокой се. Всичко е наред.

Карън дишаше плитко и на пресекулки.

— Каза ли на полицията?

Тя кимна и избърса сълзите си.

— Изпратиха жена да вземе показанията ми… Тя ме попита дали може да е домашно насилие. Трябваше да им кажа за Джоуел… Не мисля, че беше той. Този мъж беше… като… беше толкова бърз…

Блек направи всичко по силите си да запази спокойствие.

— Той каза ли нещо?

Тя поклати глава.

— Опита ли се да те обере или…

— Взе ми раницата… Портмонето и телефонът ми бяха в нея. — Тя преглътна. — Помислих си, че ще… Явно ме е проследил. Откъде иначе ще знае, че съм там? — Тя го погледна със зачервените си подути очи. — Страх ме е, Лео.

— Спокойно. Ще преспя на дивана ти.

Тя кимна благодарно.

Блек я докосна окуражително по рамото. После запали двигателя и потегли към дома.

Когато стигнаха колежа, Карън беше изпаднала в ступор от опиатите. Блек я подхвана през кръста и ѝ помогна да се качи до квартирата си на втория етаж. Тя изпълзя в леглото си както си беше с дрехите и секунди по-късно вече спеше дълбоко. Блек затвори вратата и отиде в малката дневна, която играеше ролята и на кабинет, в който Карън държеше малкото неща, които беше успяла да спаси от руините на брака си. Голяма фотография на стената над бюрото я показваше по време на неотдавнашна експедиция в Британска Колумбия, прегърнала огромен кедър с обиколка десетина метра. Блек си спомни разказите ѝ за експедицията — как местните жители през вековете събирали дъски от външната част на стволовете, като забивали в тях клинове, които — с помощта на вятъра — бавно карали дървесината да се отделя. Кедрите възстановявали пораженията и продължавали да живеят векове наред. Идеята, че хора могат да живеят в хармония с гората, беше развълнувала Блек дълбоко.

Карън беше ботаник и работата ѝ — доколкото Блек знаеше — беше изцяло алтруистична. Той не можеше да си представи възможна причина някой да я нарани освен с цел грабеж. Обирите бяха рядкост, но все пак се случваха. Сама жена на велосипед в район извън обхвата на охранителни камери беше лесна мишена. Едно нещо обаче го тормозеше. Тя беше казала „балаклава“. Ако паметта не я лъжеше, това означаваше, че нападателят ѝ е бил нещо повече от обирджия. Действал беше по план.

Малко параноично гласче му натякваше, че инцидентът може да има някаква връзка с изчезналите учени. Блек пропъди тази мисъл. Карън се занимаваше с растения. Блек не можеше да си представи, че работата ѝ може да има военно приложение. Тя беше нападната и обрана в град, в който въпреки цялото му богатство имаше предостатъчно бедни и отчаяни скитници, наркомани и улични престъпници. Подобни неща се случваха всеки ден.

Блек се отпусна в стола до бюрото ѝ и мислите му отново се насочиха към Фин.

Изобщо не трябваше да се съгласява да ходи в Париж. Откакто бе видял трупа на Фин, в него се беше събудило примитивно желание за отмъщение. Усещаше го и в момента. Ако имаше представа къде се намира нападателят на Карън, Блек знаеше какво точно ще му направи — ще му строши челюстта и ще се погрижи той никога да няма деца. Щеше да приключи с него за секунди. Представи си отпуснатото стенещо тяло в краката си. Опита се да пропъди образа, да замести гнева с рационални мисли — кой може да каже на какво е способен човек, ако е достатъчно гладен и озверял? Не се получи. От пътуването през Ламанша нещо в него се беше променило. Духът на стария Блек преследваше новия.

Ами ако убиецът на Фин иска да убие и теб? Колко ли са хората, които биха ликували, ако те видят мъртъв? Колко синове, бащи, братя и братовчеди си убил, Лео?

Колкото повече се опитваше да накара гласа да млъкне, толкова по-силен ставаше той. Накрая не можеше да се сети за друг начин. С неохота извади телефона си и намери визитката, която държеше в портфейла си. Отиде в банята и се заключи в нея.

В спалнята на шестия етаж на една невзрачна жилищна сграда в Ланкастър Фреди Тауърс излезе от полудрямката, която при него напоследък често минаваше за сън, и посегна към звънящия телефон. Присви очи към екрана и видя, че е обаждането, което се беше надявал да получи. Седна възбудено и включи нощната лампа, докато отговаряше.

— Лео? Ти ли си?

— Да, Фреди. — Гласът на Блек звучеше равно и мрачно. — Моя приятелка претърпя инцидент.

— Приятелка? Коя?

— Доктор Карън Питърс. Тя е ботаник. И близък колега.

— Какъв инцидент?

— Била е нападната и обрана от маскиран мъж. Може да е чисто съвпадение…

— Но си мислиш, че има френска връзка ли…? Какъв е смисълът да нараняват приятелката ти?

— Ти ми кажи, Фреди.

Тауърс се замисли.

— Не, не мога да видя никаква пряка връзка.

— Честно казано, вижда ми се обмислено предварително, като нещо, което бих направил аз, за да извадя от релси истинската си мишена. Иначе казано, Фреди, питам се дали няма нещо, което не ми казваш… Нещо от миналото… Предполагам, че има.

— Не по телефона, Лео. Какво ще кажеш да се срещнем? Утре по обед? Мога да дойда, ако искаш. Да се видим в „Рандолф“?

Блек не отговори.

Тауърс опита отново.

— Мога да дойда и утре вечерта, ако си зает. Ако искаш, веднага ще се обадя на местната полиция и ще им кажа да я държат под око няколко дни. Карън Питърс, нали така?

— Не искам да идваш тук. По-добре в Лондон. Утре по обед съм свободен.

— Отлично. Тогава във Военния клуб. Да кажем, в един?

Блек прекъсна връзката.

Тауърс отпусна глава на възглавницата. Чувстваше надежда за първи път, откакто беше научил за изчезването на д-р Белман. Ако успееше да измъкне Лео от леговището му, всичко щеше да е възможно.