Черното изкуство да убиваш

43.

Събуди се рязко от алармата на ръчния си часовник. Осветеният дисплей показваше три и половина. Спусна крака от леглото и стъпалата му усетиха приятната прохлада на плочките. Едва когато се изправи си спомни защо става по никое време. Щеше да открадне кола. Сам. Невидим. Не можеше да рискува тримата да бъдат видени заедно. От когото и да било.

Застана под студения душ и излезе напълно буден и бодър. Облече се в туристически къси панталони, пустинни кубинки и тениска и извади от джоба на раницата си малко LCD фенерче и универсалния инструмент „Ледерман“. С помощта на ножицата сряза куката на единствената закачалка в гардероба, нави тънката тел така, че да се побере в джоба му, след което тихомълком излезе от стаята.

Слезе по стълбите и отвори вратата на лобито, готов да си поприказва с Йоаким и да се престори на тъп турист, който не е могъл да заспи. Нямаше нужда да си прави труда. Телевизорът беше изключен, осветлението приглушено, а Йоаким спеше в стола зад рецепцията и грухтеше като шопар. Блек тихо прекоси помещението, завъртя дръжката на вратата, като махна резето, за да може да влезе обратно, и излезе навън. Погледна назад през стъклото, за да се увери, че Йоаким продължава да спи като мъртвец.

Хотелът се намираше на широка улица, която навремето е била проспериращ търговски район в края на бизнес центъра на града. Трафикът беше съвсем оредял, само от време на време минаваше по някоя кола или камион за доставки. Наоколо не се виждаше жива душа, с изключение на няколкото спящи в близките входове. Блек извървя една пряка на изток и зави на север по по-тесните улички, покрай които се издигаха жилищни блокове.

Замрелият преди изгрева град изглеждаше почти доволен. Единствените намеци за разстроената му душа бяха графитите по стените и състоянието на автомобилите. Катастрофиралата икономика и евтиният бензин бяха превърнали Каракас в музей на големи и древни американски модели, които му напомняха за стари филми. Сред очуканите коли имаше фордове, линкълни, шевролети и понтиаци с предни капаци от по метър и осемдесет пред стъклото и не по-малки багажници.

Блек извървя още три преки и забеляза колата, която му трябваше. Беше от другата страна на улицата — кафяв „Понтиак Паризиен“. Модел 1985 или някъде там. Очукан, одраскан и с липсващи капаци на колелата, той беше подходящо анонимен и достатъчно голям, за да побере трима души и екипировката им. Прозорците на околните пететажни сгради тънеха в мрак. Районът беше чист. Блек излезе от сенките и пресече улицата.

Спря при прозореца на водача, извади навитата тел от джоба си, огъна края ѝ на малка кука и я пъхна между гуменото уплътнение и стъклото. Задърпа нагоре-надолу в търсене на лостчето, което щеше да отключи вратата. Оказа се по-трудно, отколкото си спомняше. Безценните секунди изтичаха без желания резултат. Блек се опита да запази търпение. Постепенно вибрациите, предавани до върховете на пръстите му по телта, започнаха да оформят картина на намиращото се във вратата. Намери хоризонталния лост, който търсеше, и завъртя куката така, че да го подхване отдолу. Тя се закачи и с още едно завъртане се закрепи здраво. Блек дръпна рязко нагоре и беше възнаграден с изщракване. Извади телта и седна зад волана.

Сега беше ред на трудната част. Извади универсалния инструмент и намери отвертката кръстачка. Прокара пръсти по пластмасовия капак под кормилния вал и напипа четирите винта, които го държаха. Като работеше на тъмно под таблото, махна винтовете и свали капака, разкривайки вала и разноцветните жици на запалването, фаровете и чистачките. Включи фенерчето си и огледа цилиндъра на запалването. До него водеха шест жици. Зелена, черна, две червени и две кафяви. Сряза и оголи двете червени, след което ги снади с помощта на клещите. Таблото светна. След това оголи кафявите жици и ги допря. Изскочи искра. Двигателят се закашля и заработи. Блек натисна газта. Колата се задави и изрева, звукът на едва заглушения двигател отекна по спящата улица.

Блек превключи на първа и потегли плавно, като запали светлините едва след като беше изминал няколко преки. Погледна огледалото. Всичко беше спокойно.

Когато Блек се вмъкна в лобито, Йоаким още спеше. На Блек му трябваха петнайсет секунди да затвори вратата сантиметър по сантиметър, после прекоси безшумно помещението и прокара картата си през четеца на бронираната врата. Ключалката изщрака и Блек тихо се промъкна през вратата. Йоаким се размърда, но не се събуди. Имаше още десет минути до часа на срещата.

Блек почука на вратата на Райли и Фалън точно в четири и половина. Двамата бяха готови и го чакаха.

— Шефе, мислехме си. Може би ще е по-добре първо ние да излезем и да намерим кола. Ще си спестим шанса да ни видят заедно.

— И на мен ми хрумна същото. Колата е отвън.

Двамата се спогледаха изненадано.

— Да вървим.

Блек метна раницата си на рамо и тръгна към стълбите.

Когато влязоха в лобито, Йоаким се размърда.

— Освобождаваме стаите. Автобусът ни тръгва рано — каза Райли. — Може и да се видим отново след две седмици. — Отиде при рецепцията и му върна картите, към които добави и банкнота от двайсет долара.

Йоаким взе с благодарност парите, но ги погледна загрижено.

— Извикахте ли такси? Трябва ви човек, на когото можете да имате доверие. Някои от онези типове са престъпници. — Той посегна към телефона. — Ще се обадя на един приятел.

Блек се усмихна.

— Благодаря, всичко е наред. Обичаме да вървим пеша.

— Пеша? Опасно е.

— Обичаме и малко опасности. Нали затова сме тук. Довиждане.

Тримата излязоха, докато Йоаким прибираше сгънатата банкнота в джоба на ризата си и клатеше глава. Побъркани англичани.

Блек беше паркирал понтиака на няколко коли разстояние от хотела. Отвори багажника и си позволи момент на гордост, докато товареха раниците си. Райли седна отпред, Фалън отзад. Блек докосна оголените жици и вече топлият двигател оживя без възражения. Излязоха в редкия трафик преди зазоряване.

— Какво мислите? — попита Блек, надявайки се най-малкото на едно признание. — Ще свърши ли работа?

— Идеална е — каза Райли, докато преравяше съдържанието на жабката. — Жалко само, че е на ченге.

— Какво?! — Блек не успя да скрие тревогата си.

Райли се ухили между седалките на Фалън, който избухна в смях.

Бяха го спипали.

Блек прие удара със стиснати устни. Явно трябваше нещо повече от кражба на кола, за да впечатли кучите синове.

Райли влезе в ролята на навигатор с помощта на джипиеса си. Мястото, което им беше посочил Силва, на картата изглеждаше съвсем близо, но в действителност до него се стигаше по труден маршрут на югозапад от града, последван от поредица серпентини по стръмните хълмове. Бедните външни предградия — едноетажни постройки, изградени с подръчни материали — се бяха вкопчили в склоновете сред все по-гъстите гори.

С отдалечаването от града сградите оредяваха, докато накрая останаха изцяло зад тях. Стигнаха билото и започнаха да се спускат от другата страна. Пътят постепенно се стесни и гъстата тропическа растителност ги притисна от двете страни. Блек насочваше тромавия понтиак през няколко виещи се километра стръмно спускане, докато усещането, че са сред нищото, не се потвърди от знак, който оповестяваше, че приближават края на пътя. Малко по-нататък асфалтът свърши и пред тях изникна метална бариера. Спряха в началото на дълбоко дере.

Блек обърна колата в посоката, от която бяха дошли, и изключи двигателя.

— Хубаво тихо местенце — отбеляза Райли. — Колко души очакваме?

— Той си получи парите. Не виждам защо му трябва да води други.

— Най-добре да не рискуваме. — Райли погледна назад към Фалън. — Отиваме ли?

Двамата слязоха и тръгнаха в противоположни посоки, за да наблюдават от прикритието на околните дървета.

До времето на срещата оставаше половин час. Блек чакаше в колата със свалени прозорци, гледаше и се ослушваше, като си даваше сметка колко закърнели са станали сетивата му от цивилния живот. На един войник му трябваха месец — месец и половина тренировки в джунглата, за да се научи да чува, вижда и подушва всичко, което е необходимо за оцеляването му. Имаше време, когато сетивата на Блек бяха непрекъснато във върхова форма. Можеше да влезе в привидно пуста сграда и само по миризмата да каже дали вътре не се крие някой. Това беше способност, която му бе спасявала живота неведнъж.

Стрелките на часовника на таблото бавно пълзяха към шест сутринта. Започна да се зазорява и светът около него стана монохромен, след което бавно започна да придобива цвят. Намираха се в тясна долина със стръмни склонове, гледаща към покрити с гора хълмове. Тук-там достъпните участъци земя бяха терасирани и засадени с бананови палми, но като цяло районът си оставаше див. След прахта и мръсотията само на няколко километра на север сцената трябваше да е привлекателна, но нещо в атмосферата ѝ потискаше. И Блек се досети какво е то — дива територия, намираща се толкова близо до пълен с насилие град, неминуемо би трябвало да се превърне в място за изхвърляне на трупове. Беше готов да се обзаложи, че ако се разровят в дерето, ще открият бели кости.

Две минути преди уговореното време недалеч се появи двойка светлини и Блек слезе на черния път. Приближи се един „Форд Рейнджър“, боядисан във военно зелено. Прозорците и предното стъкло бяха затъмнени и скриваха лицето на шофьора, който изглеждаше сам в купето. Фордът зави рязко пред понтиака, вдигайки облак прах с гумите си, продължи малко напред, после се върна, докато задницата му се изравни с Блек.

Блек зачака шофьорът да се появи, но вратите останаха затворени, а двигателят продължаваше да работи на празни обороти. Намиращият се вътре определено възнамеряваше да остане анонимен. Едва ли беше полковникът. Най-вероятно беше пратил някой подчинен. Някой, който изгаря от нетърпение да се отърве от товара си и да изчезне.

Каросерията на пикапа беше покрита с брезент. Блек отиде при задния капак, дръпна резетата, които го държаха, и го свали. Надникна под брезента и видя три черни найлонови чанти. Шофьорът настъпи газта, сякаш му казваше да побърза. Блек не обърна внимание на подканата. Изтегли най-близката чанта и дръпна ципа, без да я вади от багажника. Вътре имаше три автомата АК-47 с щикове, три пистолета „Смит и Уесън М & П 9“ със заглушители и кобури за под мишниците. Интересна колекция — руски автомати и пистолети, предпочитани от ФБР. Заедно с тях имаше и три радиостанции „Аселсан“ със слушалки и микрофони — устройства по-малки от мобилен телефон.

Блек свали чантата на земята и посегна към следващата. Тя се оказа наистина тежка. Отвори я и намери вътре пълнители за калашниците, побиращи по трийсет патрона, кутии муниции 7.62х39 и други кутии с 9 мм патрони за пистолетите.

Третата чанта беше най-тежката. В нея имаше дървен сандък с дължина шейсет сантиметра. Върху него беше изписано Осколочни гранати 30хМ67. Любимите на НАТО от 1968 г. насам. Леки, ефективни и надеждни. До сандъка беше напъхан и друг пакет — два и половина килограма пластичен експлозив, четири детонатора и дистанционно. Полковникът беше удържал на думата си — инвентарът се оказа по-добър, отколкото се беше надявал. Блек тупна два пъти багажника и шофьорът тутакси потегли сред облак червена прах.

Блек остана на място, за да се увери, че е сам, преди да обърне гръб на пътя. Изчака шумът на двигателя да замре и да се смени с ритмичната песен на щурците. Нямаше никакви номера. Честна и коректна доставка.

— Чисто е.

Райли и Фалън излязоха от скривалищата си.

— Полковник Силва си изпълни обещанието — каза Блек.

Райли и Фалън се наведоха да прегледат съдържанието на чантите и замърмориха одобрително.

— Мразя да го признавам, шефе, но винаги предпочитам калашници пред нашите карабини. А тези бебчета са чисто нови.

— Направо от завода — добави Фалън, докато надникваше в дулото на един пистолет. — Още имат грес в цевите.

Райли взе един автомат и го завъртя сръчно в ръце.

— Добре. Много добре.

Подаде го на Блек, който опря приклада в рамото си и погледна през оптичния мерник. Усети пулса на вълнението. Познат като докосването на дългогодишна любима.

— А сега накъде? — попита Фалън, докато мъкнеше чантата с муниции към понтиака.

— Продължаваме по черни пътища към Чараяве, вземаме провизии и се скатаваме до утре сутринта. Пазим си силите. Ще ни трябват.

Натовариха чантите в багажника и потеглиха с приповдигнат дух. Като занаятчии, намерили инструментите си.

Само за няколко минути небето се преобрази от безлично сиво в искрящо синьо. Въздухът беше топъл и сладък. Райли и Фалън се смееха и шегуваха, докато Блек бавно караше тежката като боен кораб кола нагоре по склона.

Когато приближиха върха, завиха на един остър завой и пред тях се изпречи гледка, от която смехът им секна. Фордът, който им беше доставил оръжията, беше забил предница в гъстите крайпътни храсти, сякаш беше завил рязко, за да избегне сблъсък. Млад войник стоеше с разкрачени крака, опрял ръцете върху вратата на колата, с насочен към гърба му пистолет. Оръжието държеше мъж в подобна униформа, със синя каска с бели букви отпред. Трета фигура, също със синя каска, стоеше пред военен джип „Тойота“, спрял в средата на пътя. Той вдигна автомата си и го насочи към предното стъкло на понтиака, а колегата му вдигна ръка, нареждайки им да спрат.

Блек настъпи спирачките.

— Дръжте ръцете си така, че да ги виждат. Не мърдайте.

Той спря недалеч от тойотата. Достатъчно близо, за да различи буквите върху каските — PM. Военна полиция. Блек погледна към шофьора на изкарания от пътя форд и видя, че е на не повече от осемнайсет години. Хлапе. Полковник Силва се беше издънил здравата.

Блек, Райли и Фалън държаха ръцете си над раменете и гледаха озадачено, сякаш нямат представа какъв е проблемът. Двамата със сините каски си казаха нещо на испански, след което онзи, който беше насочил оръжието си към младия войник, му нареди да легне по корем на земята и закопча ръцете му зад гърба. После двамата тръгнаха към понтиака с вдигнати автомати, като единият покриваше лявата страна на колата, а другият дясната. Те също бяха млади. На не повече от двайсет и три или двайсет и четири. Напрегнати и уплашени, готови да дръпнат спусъка.

Блек се усмихна на военния полицай, който идваше към неговия прозорец, като го остави да огледа добре лицето му и да разбере, че няма нужда от драми. Предположи, че планът им е онзи отдясно да осигурява покритие, докато партньорът му нарежда на тримата да слязат един по един и да легнат на земята, за да ги закопчае.

Възможностите бяха ограничени.

Военният полицай отляво даде знак на Блек да слезе пръв.

— Няма проблем — каза Блек, като запази дружелюбния тон, и посегна към дръжката на вратата. — Аз ще се погрижа — прошепна на спътниците си.

Райли и Фалън се спогледаха в огледалото за обратно виждане.

Блек слезе с вдигнати ръце, като продължаваше да се усмихва.

— Habla inglés? — „Говорите ли английски?“

— ꜟAl suelo! — „Долу!“ Военният полицай посочи земята край пътя.

Блек кимна и се отдалечи на три крачки от колата. На третата рязко погледна надясно, сякаш нещо го е стреснало. Номерът беше стар, но работеше безотказно. Главата на военния полицай инстинктивно се завъртя в същата посока. Като се възползва от моментното разсейване, Блек скочи надясно и сграбчи цевта на автомата с лявата си ръка. Извъртя се на ляв крак и заби десния си лакът в брадичката на мъжа. От неочаквания удар пръстите на войника се отпуснаха. Блек изтръгна автомата от ръцете му и продължи завъртането обратно на часовника, като се просна на земята с лице към понтиака в мига, в който вторият военен полицай откри огън над покрива. Блек напипа спусъка и стреля в отговор под колата, като го улучи в глезените. Войникът извика от изненада и болка, когато краката му се подгънаха. Щом падна, Блек изстреля втори фатален откос в главата и торса му, претърколи се два пъти надясно и се вдигна на коляно. Първият военен полицай беше успял да се вдигне на четири крака и посягаше към кобура на кръста си. Блек се прицели в гърдите му и стреля отново. Шест куршума разкъсаха куртката му и пръснаха сърцето и белите дробове. Ръцете и краката на войника се замятаха. Тялото му се сгърчи и се отпусна по гръб, със свити под него колене.

Блек забеляза някакво движение отдясно. Младият войник, който им беше доставил оръжията, се беше изправил и побягна, както си беше със закопчани отзад ръце.

— Стой! — извика му Блек.

Войникът продължи да бяга.

По дяволите. Свидетел.

За по-голямото добро.

Нямаше избор.

Прицели се и се погрижи да го направи чисто. Един-единствен куршум в тила.

Краката на бягащото момче престанаха да се движат, но инерцията продължи да носи тялото му напред. Младият войник заби лице в пътя.

Настъпи пълна тишина.

— Чисто е.

Райли и Фалън подадоха глави над вратите. Огледаха сцената и слязоха с физиономиите на хора, които здравата се мъчат да скрият факта, че се чувстват късметлии, че са живи.

Блек ги видя как се споглеждат.

— Какъв е проблемът?

— Няма проблем — отвърна Фалън.

Блек се изплю. Усещаше горчив вкус в устата си.

— Да почистим и да се махаме.

Работата беше груба по нормалните стандарти, но щеше да свърши работа. Когато колегите на убитите най-сетне ги откриеха, щяха да намерят две коли, разминали се на косъм с челен сблъсък. Шофьорът тийнейджър на форда лежеше гол и закопчан до пикапа си, очевидно екзекутиран с един куршум в тила. Гумите на форда бяха нарязани, а седалките изтърбушени, сякаш е бил претърсван за наркотици или някаква друга контрабанда. Двамата военни полицаи лежаха от двете страни на пътя с оръжия до тях, сякаш се бяха застреляли взаимно, най-вероятно след спор за подялбата на изцапаните с кръв банкноти от по двайсет долара, пръснати навсякъде.

Поредният нормален ден във Венецуела.