Записки от една голяма страна

Дефекти в дизайна

Имам син тийнейджър, който е състезател по бягане. По моя преценка той разполага с поне 6 100 чифта обувки за бягане, като всеки един от тях представлява по-голяма инвестиция на дизайнерски усилия от, да кажем, Милтън Кийнс14.

Тези обувки са изумителни. Точно четох някакъв преглед в едно от неговите списания за бегачи относно последните „спортополезни маратонки“, както ги наричат тук и той бе изпълнен с изрази от сорта на „Средната подметка с двойна плътност, засилена двигателна активност и с въздушни елементи по цялата дължина осигурява стабилност, а изпълнената с гел подложка откъм петата абсорбира шока, но обувката оставя тесен отпечатък — характерна черта, която обичайно е подходяща само за бегачи, които са ефективни в биомеханично отношение“. Алън Шепърд е излетял в космоса при наличието на по-малко научни постижения от тези.

Та ето и моят въпрос. Ако синът ми има възможност да избира измежду на пръв поглед неограничения асортимент от прецизно проектирани, ефективни в биомеханично отношение обувки, защо моята компютърна клавиатура е толкова скапана? Питам ви съвсем сериозно.

Компютърната ми клавиатура има 102 клавиша, почти два пъти повече от старата ми пишеща машина, което на пръв поглед изглежда страшно щедро. Освен останалите типографски екстри, с които разполагам, имам възможност да избирам измежду три вида скоби и два вида двоеточие. Мога да разкрасявам текста си с карета (^) и седили (~). Мога да използвам ударения с ляв или с десен наклон и Господ знае какво още.

Всъщност имам на разположение толкова много клавиши, че от дясната страна на клавиатурата са налице цели общности клавиши, от чиято функция нямам никакво понятие. От време на време натискам някой по погрешка и откривам, че някои от параграфите в р9бо№ата ми изг_л?еждат так" или че съм написал последната страница и половина с интересен, но за съжаление неазбучен шрифт, наречен Windings, но иначе нямам и бегла представа за какво служат.

Без значение е, че голяма част от тези клавиши дублират функциите на други клавиши, а пък някои от тях явно въобще и не изпълняват никаква функция (любимият ми в това отношение е клавишът с надпис „Пауза“, който, когато го натисна, не върши абсолютно нищо, повдигайки интересния метафизичен въпрос дали следователно всъщност не изпълнява функцията си) или че някои от клавишите са подредени по донякъде идиотски начин. Клавишът за изтриване например се намира точно до клавиша за пренаписване, така че често откривам, потрепервайки от нервен смях, че последните ми мисли са поглъщали всичко, което съм написал преди това. Доста често някак си успявам да натисна комбинация от клавиши, която предизвиква появата на екрана на панел с надпис, който всъщност гласи „Това е един безполезен панел. Искате ли го?“, който бива последван от друг панел с надпис „Сигурни ли сте, че не искате този безполезен панел?“. Но всичко това няма значение. От доста време знам, че компютърът не ми е приятел.

Но ето какво ме нервира. От всички 102 клавиша на мое разположение няма клавиш за дробта 1/2. Пишещите машини винаги са имали клавиш за 1/2. Така че, както и да се опитвам да напиша 1/2, се налага да отворя менюто „Шрифт“ и да сваля директория наречена „WP писмени знаци“, след което да се ровя из множество други поддиректории, докато си спомня или по-скоро по погрешка открия „Типографски символи“, където се укрива лукавият знак 1/2. Това е досадно и безсмислено и не ми се струва правилно.

Но пък и повечето неща на този свят не ми изглеждат правилни. На контролното табло на семейната ни кола има лека вдлъбнатина с размера на книжка с меки корици. Ако търсите къде да оставите слънчевите си очила или дребните монети, то това очевидно е мястото и наистина трябва да кажа, че върши идеална работа, докато колата още не е в движение. В момента, в който колата тръгне обаче и особено когато натиснете спирачките, завиете или се изкачите по лек хълм, всичко се хлъзва надолу. Разбирате ли, около вдлъбнатината няма ръб. Това е просто равно пространство с вдлъбнато дъно. Не може да задържи нищо, което не е заковано към него.

Така че ви питам: за какво е въобще тогава? Някой трябва да го е проектирал. То не се е появило изневиделица. На някой, а откъде да знам, може би на цял комитет от Отдела за запълване на контролни табла се е наложило да инвестират време и мозъчни усилия, за да включат в дизайна на това превозно средство табличка, която не може да задържи нищо (ако се чудите каква е колата, карам Додж Екскрета). Това е едно наистина забележително постижение.

Но разбира се, не може да се сравнява с многостранните дизайнерски постижения на хората, отговорни за създаването на съвременното видео. Няма обаче да продължа да ви обяснявам колко невъзможно е да се програмира типичното видео, защото това вече ви е известно. Нито пък смятам да отбележа колко дразнещ е факта, че трябва да прекосите стаята и да легнете по корем, за да се убедите, че действително записва. Но между другото ще направя една кратка забележка. Наскоро си купих видео и едно от предимствата му — едно от нещата, с които се хвалеше производителят, бе, че може да бъде предварително програмирано да записва програми до 12 месеца. Замислете се обаче по този въпрос за момент и ми кажете при какви обстоятелства, (и наистина имам предвид, каквито и да било обстоятелства) бихте могли да си представите, че ще ви се прииска да програмирате видеото да запише програма, която ще се излъчи след цяла една година.

Не искам да звуча като някой старчок, който постоянно мрънка. Свободно си признавам, че има редица отлични, добре проектирани продукти, които не съществуваха, когато бях момче — джобният калкулатор и чайниците, които се изключват автоматично, са два такива продукта, които все още ме изпълват с благодарност и почуда, но наистина ми се струва, че се предлагат множество неща, проектирани от хора, които наистина не са разсъждавали как ще бъдат използвани тези продукти.

Помислете си за момент за всички онези неща, които ползвате в ежедневието си и над които си блъскате главата факс машини, ксерокс машини, термостати за централно отопление, самолетни билети, дистанционни за телевизори, хотелски душове и будилници, микровълнови печки, почти всеки електроуред, притежаван от някой друг, а не от вас — защото не са замислени добре.

А защо не са замислени добре? Защото всички добри дизайнери правят обувки за бягане. Или това е обяснението, или те са просто идиоти. И в двата случая наистина не е честно.