Записки от една голяма страна

Възхвала на закусвалните

Преди две години бях изпратен от семейството като авангард с разузнавателна мисия — трябваше да търся подходящ дом за нас в Съединените щати. В обиколката си включих град Адамс в Масачузетс, най-вече защото в него имаше прекрасна старомодна закусвалня на главната улица.

За съжаление се наложи да задраскам Адамс от списъка, защото не съумях да си припомня нито едно друго предимство на града, сигурно защото такива нямаше. Въпреки това съм убеден, че щяхме да живеем щастливо там. Закусвалните имат такъв ефект.

Едно време закусвалните бяха много популярни, но както много други неща, и те започнаха да се превръщат в рядкост.

Разцветът им съвпада с годините непосредствено след Първата световна война, когато кръчмите са затворени заради сухия режим, и хората се нуждаят от някакви други места, където да се хранят. От търговска гледна точка закусвалните се оказват привлекателно решение. Строителството и поддръжката им били евтини, а тъй като постройките се изработвали фабрично, можели просто да се поръчват готови. Купиш ли си готова закусвалня, трябвало само да я разположиш на равно място, да я свържеш с канализацията и да прокараш ток, и завърташ търговия. Ако не успееш да я разработиш, товариш бараката на камион и я местиш другаде. Към края на двайсетте години около дузина фирми се занимават със серийно производство на готови конструкции за закусвални. Почти всички били изработвани в някаква имитация на „ар деко“56, известна под името „модерн“, отвън облицовани в блестяща неръждаема стомана, и с лъскава ламперия и метален декор отвътре.

Привържениците на закусвалните приличат на любителите на трейнспотинг. Те могат да ви уведомят дали една постройка е модел „Кулман Блу Комет“ от 1947 или „Уустър Семи-Стриймлайнър“ от 1932. Способни са да преценят детайли, които отличават „Ралф Музи“ от „Огарлайт“ или от „О’Махоуни“, и са готови да изминат дълги разстояния, за да посетят рядко срещаната закусвалня „Огърлинг“, ако е в добро състояние — от този модел са произведени само седемдесет и три, между 1935 и 1941 година.

Единственото нещо, за което любителите на закусвални не говорят много-много, е храната. Това е, защото храната в закусвалните е общо взето същата като навсякъде другаде — с други думи, не кой знае колко добра. По тази причина жена ми и децата отказват да ме съпровождат по време на обиколките ми на закусвални. Това, което те не могат да схванат, е че по закусвални не се ходи, за да се яде; хората ги посещават, защото те са съществена съставна част от американското културно наследство.

Когато бях дете, в Айова нямахме закусвални. Те бяха феномен, характерен предимно за източното крайбрежие, както например ресторантите, изградени във формата на най-различни неща (прасета, гевреци, бомбета) бяха характерни за западното крайбрежие. Най-близкото подобие на закусвалня, с което разполагахме, беше едно заведение при реката, наречено „Скарата на Ърни“. Всичко в него беше мазно и мърляво, включително и самият Ърни, храната беше отвратителна, но пък притежаваше много от характерните черти на закусвалнята — много дълъг тезгях с въртящи се столчета покрай него, сепарета покрай стената, посетители, които изглеждаха така, сякаш току-що се бяха завърнали от преследване (а вероятно и разкъсване) на едър дивеч в горите, освен това и тук ползваха специфичния жаргон на закусвалните. Когато вземаше поръчката, сервитьорката се провикваше към кухнята, служейки си с някакъв шифрован език: „Две парчета отстрани, леко със сметаната, сипи от стърганото и изкашляй две в кофата“ — или нещо в този загадъчен и обезпокоителен стил.

Но „Скарата на Ърни“ се помещаваше в масивна, квадратна, безлична постройка, подчертано лишена от елегантната линия и блясъка на истинската закусвалня. Така че, когато десетилетия по-късно ми бе възложено да открия годно за живеене населено място в Ню Ингланд, наличието на закусвалня бе на едно от първите места в списъка на моите изисквания. Уви, оказа се, че те се намират все по-трудно.

Хановър, града, в който се установихме в крайна сметка, разполага с почтено заведение, наречено „При Лу“, което наскоро отпразнува своята петдесетгодишнина. То притежава привидно характеристиките на закусвалня, но менюто му включва разни неща като „киш“57 и „фахитас“58 и при това тук се гордеят, че сервират свежи марули. Клиентите са до един добре облечени, с вид на юпита. Не можете да си ги представите как се качват в кола, на чийто капак е метнат убитият дивеч.

Затова можете да си представите ликуването ми, когато, шест месеца след преселването ни в Хановър, минавайки с колата през близкото градче Уайт Ривър Джънкшън, се натъкнах на заведение, наречено „Четирите аса“. Подтикнат от внезапен импулс, влязох вътре и установих, че това е ранен „Уустър“ от предвоенния период, почти съвършено съхранен. Беше чудесно. Дори храната беше прилична, което малко ме разочарова, но вече започнах да привиквам.

Никой не знае колко закусвални от този род са останали в Съединените щати. Това е донякъде и въпрос на дефиниция. По същество закусвалнята е заведение, в което се сервира храна и което се самоопределя като „закусвалня“. По най-общи характеристики, в САЩ съществуват около 2500 закусвални. Но не повече от хиляда от тях отговарят по външен вид на „класическото“ понятие „закусвалня“, и броят им ежегодно намалява. Само преди два месеца затвориха закусвалнята „При Фил“, най-старата в Калифорния. Заведението работеше в Северн Лос Анджелис от 1926 година, което по калифорнийски стандарти го правеше древно едва ли не колкото Стоунхендж. Но почти никой не обърна внимание на затварянето му.

Повечето закусвални не са в състояние да издържат на конкуренцията на веригите за бързо хранене. Традиционната закусвалня е малка, с приблизително осем сепарета и място на тезгяха за дванайсетина души, а защото предлагат сервиране по масите и индивидуално приготвяне на поръчките, разноските им са по-високи. Освен това повечето закусвални са стари, а в Америка в повечето случаи излиза по-евтино да подмениш с нещо ново, вместо да съхраниш. Един ентусиаст, който си беше купил стара закусвалня в Джърси Сити, в Ню Джърси, открил с ужас, че би му струвало 900 000 долара потенциалната печалба от около двайсет години работа — за да възвърне закусвалнята в оригиналното й състояние. Къде по-евтино е да я съборят и да дадат мястото на „KFC“ или „Макдоналд’с“.

В замяна на това напоследък можете да откриете много ерзац закусвални. Последния път, когато бях в Чикаго, ме отведоха на едно място, наречено „При Ед Дебевич“, където сервитьорките носеха малки табелки, на които бяха написани имена от рода на „Пухчо“ и „Русото“, а по стените бяха окачени трофеите на въпросния Ед от боулинг. Само че такова лице Ед Дебевич не съществува и никога не е съществувало. Той беше просто плод на творческото въображение на някой специалист по маркетинг. Независимо от това „При Ед“ видимо процъфтяваше. Клиентите, презрели автентичните стари закусвални, сега висяха на опашки по всички ъгли, за да влязат в една имитация. Това ме озадачава безгранично, но е много често срещан феномен в Америка.

Срещаме същия феномен в Дисниленд, където хората се тъпчат, за да се разхождат напред-назад по староградска главна улица от типа, на който те самите обърнаха гръб през петдесетте години, за да предпочетат огромните търговски центрове. Същото става в реставрираните колониални градчета като Уилиамсбърг във Вирджиния или Мистик в Кънектикът. На тези места посетителите плащат мило и драго, за да се насладят на тази спокойна селска атмосфера, от която отдавна са избягали, за да населят ширналите се предградия. Наистина не мога да го окачествя, но изглежда, че американците искат нещо само ако са убедени, че то не е истинско.

Но това е друга тема, на която ще се върнем пак. Междувременно отивам в „Четирите аса“, докато още съществува. Там няма келнерки, които да отговарят на името „Пухчо“, но купите от турнири по боулинг са истински.

Само три месеца, след като написах тези редове, в началото на април 1998, „Четирите аса“ спря да работи.