Записки от една голяма страна

Приказки от северните гори

Преди около година, в най-студените дни на зимата, млад студент от местния колеж си тръгнал от купон в едно село в близост до малкия град в Ню Хемпшър, в който живея аз, за да се прибере пеш до къщата на родителите си. Много глупаво — тъй като било тъмно, а освен това той бил и пил — решил да мине за по-напряко през гората. Е, не стигнал.

На следващия ден, когато станало ясно, че е изчезнал, стотици доброволци се впуснали из гората да го търсят. Търсили дни наред, но всичко било безуспешно. Едва през пролетта някакъв човек, който минавал през гората, се натъкнал на тялото му.

Преди около пет седмици се случи нещо подобно. Малък частен самолет с двама души на борда трябвало да прекрати приземяването си на местното летище поради лошо време. Докато пилотът завивал на североизток, за да се опита да се приближи отново, той съобщил по радиото на контролната кула за намеренията си.

Само секунда по-късно зелената точица, която представлявала самолета, изчезнала от екрана на летищния радар. Някъде там, съвсем внезапно и по неизвестни причини самолетът паднал в гората.

Отново бе предприето многолюдно търсене. Този път имаше дузина самолети и единадесет хеликоптера, които допълваха усилията на над двеста доброволци на земята. Отново търсиха с дни и отново нямаха никакъв късмет. Изчезналият самолет имаше осемнадесет места, така че би трябвало ефектът от падането да е бил доста голям, но нямаше и следа от пръснати отломки, през гората не беше прокарана пътека, която да покаже откъде е преминал падащият самолет. Самолетът просто изчезна без следа.

Нямам намерение да намекна, че живеем на ръба на някакъв Бермудски триъгълник на широколистния свят, а просто че горите в Ню Хемпшър са доста странно и зловещо място.

Като начало те са пълни с дървета — и въобще не се шегувам. Миналото лято прекарах няколко седмици, правейки преходи из горите и мога да ви заявя, че това, което се вижда в огромно количество, са именно дърветата. От време на време човек се чувства притеснен, тъй като това само по себе си е един безкрайно повтарящ се пейзаж. Всеки завой на пътеката представлява картина, неразличима от която и да било друга, и нещата остават същите независимо колко надалеч отидете. Ако по случайност изгубите пътеката, много лесно бихте могли да се окажете, а и вероятно ще се окажете напълно безпомощен и без никакви знаци, по които да се ориентирате. Може да вървите до пълно изтощение, преди да разберете, че целият път, който сте изминали описва един голям и тъжно безсмислен кръг.

Когато вече знаете това, няма да се изненадате толкова от факта, че горите сякаш могат понякога да погълнат цял самолет или да не допуснат от тях да излязат хора, които са имали нещастието да попаднат в безличната им прегръдка. Ню Хемпшър е голям колкото Уелс и 85 процента от територията му е покрита с гори. Наистина има страшно много гора, в която да се изгубите. Всяка година изчезват поне един-двама пешеходци, понякога завинаги.

Но ето кое е забележителното. Само до преди около век, а в някои райони дори и по-малко, голяма част от тези гори не са съществували. Почти цялата провинциална част на Ню Ингланд е представлявала открита, селскостопанска земя.

Осъзнах това с пълна сила миналата седмица, когато местният съвет ни изпрати под формата на подарък за Нова Година календар със стари снимки на града, взети от местните архиви. Една от снимките — изглед от върха на един хълм, заснет през 1874 година, изобразяваше сцена, която ми изглеждаше бегло позната, но не можех да разбера защо. Показваше един от ъглите на колежа „Дартмут“ и черен път, водещ към далечните хълмове. Всичко останало бяха открити селскостопански земи.

Отне ми няколко минути да разбера, че гледах терена, върху който впоследствие е бил изграден моят квартал. Стори ми се странно, тъй като улицата ни изглежда като традиционна улица в Ню Ингланд — с къщи, облицовани със застъпващи се дъски, засенчени от високи, красиви дървета, но всъщност всичко това е едва от началото на двадесетте години на нашия век, половин век след като е правена снимката. Хълмът, от който е правена снимката в момента е покрит с гора от двадесет акра, а почти целият пейзаж от задните дворове на къщите ни до далечните хълмове е обрасъл с гъста, стара гора, а през 1874 година там не е имало и една вейка.

Фермите изчезнали, тъй като фермерите се преместили на запад към по-плодородните земи на щати като Илинойс и Охайо или към никнещите промишлени градове, където доходите им били по-сигурни и високи. Фермите, които изоставили, а понякога и свързаните с тях села потънали в земята и постепенно се върнали към първоначалното си диво състояние. Ако се разходите из горите в която и да било част на Ню Ингланд, ще се натъкнете на останките от стари каменни стени и темелите на изоставени хамбари и ферми, скрити сред сладката папрат и орловата папрат, застлала земята.

Близо до нашата къща има горска пътека, която следва трасето на пощенски път от осемнадесети век. В продължение на трийсет километра пътеката лъкатуши през тъмната, непроходима, на пръв поглед древна гора, а все още са живи хората, които си спомнят, че това някога е било селскостопанска земя. Малко настрани от пощенския път, на около шест километра оттук някога е имало селце на име Куинтаун, което имало собствена мелница, училище и множество къщи. Може да го откриете върху старите топографски карти.

Търсил съм Куинтаун на два пъти докато преминавах оттам, но дори и ако имате на разположение добра карта, е страшно трудно да го откриете, тъй като в горите липсват всякакви забележителности, по които да се ориентирате. Познавам един човек, който търси Куинтаун от години и все още не го е открил.

Миналият уикенд реших да пробвам отново. Беше навалял пухкав сняг, което винаги прави горите приятно място за разходка. Естествено мина ми и мисълта, че мога да попадна на някаква следа от изчезналия самолет. В действителност не очаквах да намеря нищо — бях на седем или дванайсет километра от мястото, където предполагаха, че е станала катастрофата, но от друга страна самолетът все трябваше да бъде някъде, а беше и възможно никой да не е претърсил точно този район.

Така че излязох в гората и бих доста път нагоре-надолу. Надишах се на чист въздух и се поразходих, а и гората беше очарователна на фона на мекия сняг. Беше странно, че сред целия този огромен и неподвижен пейзаж се намират развалините на едно някога процъфтяващо село, а още по-необичаен бе фактът, че някъде наоколо се намираше и смазан, неоткрит самолет с две тела на борда.

Би ми се искало да ви кажа, че открих Куинтаун или изчезналия самолет, или и двете, но уви, не мога. Понякога животът ни поднася ситуации с неопределен край.

А също и текстове от този род.