Записки от една голяма страна

Достатъчно, благодаря!

Най-сетне си изясних какво е това, което ме дразни постоянно. Просто всяко нещо е в прекалено количество. Искам да кажа, всяко нещо, което човек може някога да пожелае или от което може да има нужда, с изключение на време, пари, добри водопроводчици и хора, които благодарят, когато им отваряш вратата. (Тук е мястото да обявя, че следващият, който не ми благодари, след като съм му задържал отворена вратата, ще получи ритник в бъбреците).

Разбира се, Америка е страна на изобилие и разнообразие, и дълго време, след като се пренесохме тук, се чувствах приятно зашеметен от огромния избор, който се предлага навсякъде. Спомням си как отидох за първи път в супермаркета и колко дълбоко бях впечатлен, когато установих, че там се предлагат цели осемнайсет вида памперси за възрастни. Два-три вида разбирам. Пет-шест би трябвало да покриват всякакви особености на старческото напикаване. Но осемнайсет — брей! Наистина бях се озовал в страната на изобилието. Някои памперси бяха ароматизирани други със специално гофрирана повърхност за допълнително удобство, и се предлагаха с най-различни степени на абсорбиране — от „Малко се изпуснах“ до „Вардаа! Наводнение!“. Разбира се, имената не бяха точно такива, но смисълът беше горе-долу същият. Имаше дори голям избор на цветове.

Почти всички други предлагани продукти — замразена пица, кучешка храна, сладоледи, бисквити, чипс — присъстваха буквално в стотици варианти. Всеки нов вкус като че ли се размножаваше чрез пъпкуване. Когато бях момче, като се кажеше „корнфлейкс“, се разбираше „корнфлейкс“ и толкоз. Сега ги има покрити със захар, ситни, едри, с парчета истински бананоподобен материал, и Бог знае какво още. Бях крайно впечатлен.

Постепенно обаче започнах да разбирам, че изобилието може да бъде и прекалено. Тази мисъл ми хрумна миналата седмица на едно от летищата в Портланд, Орегон. Стоях на опашка от петнайсетина души пред една лавка за кафе. Беше шест без петнайсет сутринта — определено не най-любимото ми време от денонощието, и до извикването на пътниците от нашия полет оставаха двайсет минути, но беше просто наложително да вкарам малко кофеин в организма си. Знаете как е.

Имаше времена, в които, ако на човек му се допиеше кафе, си поръчваше кафе, получаваше кафе, и край. Но тъй като се намирах пред лавка за кафе през деветдесетте години, на клиентите се предлагаха двайсетина различни варианта еспресо, с мляко, с мляко и карамел, късо, мока, еспресо мока, черна мока, американско и още един куп — при това в четири различни грамажа. Имаше и цяло съзвездие от кифлички, кроасани, закуски и пасти, всяка в по няколко варианта, така че всяка следваща поръчка се даваше горе-долу така:

— Ако обичате, карамел мока смес с декофеинизирано кафе и канела, кифла от содено тесто с нискокалорично сирене, и допълнително с млян черен пипер. Маковото семе в полинаситено растително масло ли е печено?

— Не, ползваме двойно олекотен екстракт от слънчоглед.

— Не, не, при това положение променям поръчката. Ще взема троен черен нюйоркски кроасан с крем. С какво масло е правен?

Занимавах се да си представям как хващам всеки клиент за ухото, разтърсвам го здраво трийсетина пъти и казвам:

„Това, което ти трябва, е просто едно кафе и някаква кифла преди полета. Хайде сега кажи нещо ясно и просто“.

За късмет на всички тези хора, докато не съм изпил първата си чаша кафе за деня, особено в едноцифрените часове на денонощието, съм в състояние само да стана, да се пооблека криво-ляво и да помоля за чаша кафе. Всичко друго надвишава способностите ми. Затова си стоях и чаках героично, докато петнайсетте души си дадоха сложните, пространни и удивително индивидуализирани поръчки.

Когато най-сетне дойде и моят ред, се изстъпих пред щанда и заявих:

— Една голяма чаша кафе.

— Какво кафе?

— Горещо, в чаша, много голямо.

— Да, но какво? Мока, мачато, или нещо друго?

— Искам това, под което се разбира „чаша обикновено кафе“.

— Американско ли искате?

— Ако на това му викате обикновено кафе, да.

— Ами то всичко си е кафе.

— Искам чаша обикновено кафе, такова, каквото милиони хора пият всеки ден.

— Значи американско?

— Очевидно.

— С нискокалорична бита сметана или обикновена?

— Не искам сметана.

— Ама американското се сервира със сметана.

— Вижте какво — започнах с много тих глас, — часът е шест и десет. От двайсет и пет минути вися зад петнайсет души, които имат проблеми с вземането на решения, и вече викат пътниците за моя полет. Ако не получа незабавно чаша кафе, ще убия някого, и би трябвало да знаете, че сте на челните места в списъка на кандидатите за жертва.

Сигурно вече сте схванали, че сутрин не съм в най-добро разположение на духа.

— Значи каква сметана искахте, нискокалорична или обикновена?

И така нататък.

Свръхизобилието не само усложнява десетократно всяка елементарна покупка, но по някакъв странен начин дори поражда недоволство. Колкото повече продукти се предлагат, толкова повече неща искат да притежават хората, и колкото повече искат, толкова повече им се ще. В Америка се чувствам като един от милиони хора, които са обзети от постоянен стремеж да се сдобият с нещо — безкраен, неутолим, неудържим стремеж. Като че ли сме изградили общество, в което основното занимание на неговите членове е кръстосване на магазините в търсене на тъкан, форма или цвят, които не са срещали досега.

Това важи за всички продукти. Понастоящем можете да избирате между трийсет и пет вида паста за зъби „Крест“. Според една статия в „Економист“, средностатистическият американски супермаркет отделя щандове с обща дължина 6 метра само за лекарства против кашлица и настинка. Но въпреки това от двайсет и петте хиляди нови продукта, представени в САЩ през последната година, 93% са просто модифицирани варианти на съществуващи продукти.

Последния път, когато закусвах в заведение, трябваше да избирам между девет варианта яйца (на очи, бъркани, обърнати наопаки, леко запържени и тъй нататък), 16 вида палачинки, шест вида сок, различно оформени наденички, четири вида картофи и осем вида хляб и кифли. Сключвал съм по-бързо и договори за ипотека. Тъкмо мислех, че съм приключил, и сервитьорката попита:

— Какво предпочитате — бито масло, парче масло, маргарин, смес, или заместител?

— Я не се занасяйте — рекох аз.

— Не се шегувам, когато говоря за масло.

— Тогава парче масло — казах аз плахо.

— С ниско съдържание на сол, без сол или нормално?

— Оставям избора на вас — заключих шепнешком.

За мое удивление, жена ми и децата ужасно обичат всичко това. Умират си да отидат в сладкарница и да започнат да избират между седемдесет и пет вида сладолед, плюс още седемдесет и пет вида кремове и сметани към него.

Нямате представа как копнея да си отида в Англия, да седна някъде и да поръчам обикновена чаша чай и кифличка, но се опасявам, че съм единственият човек у дома, който изпитва подобни чувства. Надявам се на жена ми и децата в крайна сметка да им омръзне, но засега няма никакви изгледи.

Но ако погледнем оптимистично на въпроса, поне един ден няма да имам проблеми с памперсите за възрастни.