Записки от една голяма страна

Есен в Ню Ингланд

Ах, есента!

Всяка година по това време за мъчително кратък период — не повече от една-две седмици — тук става нещо удивително. Целият щат Ню Ингланд е обхванат от нещо като цветна експлозия. Всички тези дървета, които в продължение на месеци са представлявали обикновен тъмнозелен фон, внезапно засияват в милион ярки оттенъци, и природата, за да цитираме Френсис Тролъп46: „грейва величествено“.

Вчера, под предлог, че извършвам жизненоважни проучвания, отидох с колата във Вермонт и подложих изненаданите си крака на разходка до Килингтън Пийк — 1270-метров връх, издигащ суровото си великолепие в сърцето на Зелените планини. Беше един от онези пищни дни, натегнал от мускусния аромат на есента, когато всичко излъчва осезаемо, крехко съвършенство, а въздухът е толкова чист и ясен, че сякаш можеш да посегнеш и да чукнеш с пръст по него като по излъскана чаша за вино. Това крехко съвършенство се отнася и до цветовете — яркосиньото небе, тъмнозелените поля и хилядите блестящи тонове на листата на дърветата. Наистина удивителна гледка представлява пейзажът, когато всяко дърво в него внезапно добива собствена индивидуалност, когато всеки виещ се междуселски път и заоблен хълм грейне във всички ярки цветове, дарени от природата — пламтящо алено, златистожълто, пулсиращо кървавочервено, огненооранжево.

Простете ми, ако ставам малко излиятелен, но не можеш да опишеш такава величествена гледка, без да изпаднеш в многословно. Дори прочутият естествоизпитател Доналд Кълрос Пийти, човек, чиято проза е толкова суха, че може да се ползва за попиване на локви по пода, напълно обезумява, когато се опитва да предаде на лист хартия прелестите на есента в Ню Ингланд.

В своето класическо произведение „Естествена история на дървесните видове в Източна и Централна Северна Америка“ Пийти се разпростира на 434 страници, служейки си с език, който при най-добро желание може да бъде наречен дърводелски. Ето ви един типичен откъс: „Дъбовете са обикновено масивни дървета, с богати корони, с груба, възлеста кора, в повечето случаи клоните им имат по пет разклонения, и разклоненията на жилките на листата също са пет…“. Но когато най-сетне насочва вниманието си към захарния клен в Ню Ингланд и великолепието на пъстроцветните му есенни одежди, той се променя, като че ли са му сипали нещо в какаото. В безразборна поредица от задъхани метафори Пийти описва цветовете на клена като „подобни на многогласния вик на голяма армия… на огнени езици… на мощната, напориста мелодия, надигаща се с огнените вълни на симфонично море, която дава с вопъла на песента смисъл на пресметнатите дисонанси на оркестъра“.

— Да, Доналд — струва ми се, че чувам гласа на жена му, а сега си вземи хапчетата, скъпи.

В продължение на два трескави абзаца той продължава в този стил, а след това изведнъж се връща към наклона на жилките на листата, люспести пъпки и увиснали клонки. Напълно го разбирам. Когато се озовах в първично чистия въздух на самия връх Килингтън, откъдето погледът стига безпрепятствено до хоризонта и се рее над безбрежни ширини, потънали в есенна пъстрота, едва се удържах да не разперя ръце и да изпълня подбрани песни на Джон Денвър (затова е препоръчително да потегляте в планината с опитен придружител и винаги да си носите добре оборудвана аптечка).

От време на време попадаме на статия за някой академик, съпроводена с цветова скала, в която тържествено се съобщава за научното откритие, че листната маса на кленовете в Мичиган или на дъбовете в Озаркс47 е придобила много по-наситени тонове, но това няма нищо общо с особеностите, които придават уникалност на есенната пъстрота в Ню Ингланд.

Като начало, пейзажът на Ню Ингланд предлага такива картини, каквито не могат да се намерят никъде другаде в Северна Америка. Сгрените от слънцето бели църкви, покритите мостове, спретнатите ферми и скупчените селца представляват идеално допълнение към богатите земни тонове на природата около тях. Нещо повече, тук има такова разнообразие на дървета, каквото рядко може да се срещне другаде — дъб, бук, трепетлика и смрадлика, четири вида клен и безброй други създават контрасти, които зашеметяват сетивата. Накрая, но преди всичко, съществува и това кратко, но съвършено равновесие на климата през есента — с кристално чисти, но вече студени нощи и топли, слънчеви дни което спомага да се доведат всички тези дървета до точно разчетената кулминация. Така че едно нещо е сигурно. В продължение на няколко великолепни дни, всяка година през октомври Ню Ингланд е най-прекрасното място на света.

Още по-забележително е това, че никой не знае причината за този феномен.

През есента, както вероятно си спомняте от уроците по биология в училище, дърветата се подготвят за дългия зимен сън, преставайки постепенно да произвеждат хлорофила, който придава зелен цвят на листата им. Отсъствието на хлорофил позволява на друг пигмент, така нареченият каротин, който е присъствал и дотогава в листата, да излезе за малко на преден план. Каротинът е в основата на жълтите и златисти тонове на брезите, буковете и при някои дъбове например. И сега идва интересният момент. За да просъществуват тези златисти цветове, дървото трябва да продължи да храни листата, които не вършат нищо полезно, освен дето си висят на клона и изглеждат красиво. Тъкмо по времето, когато дървото би трябвало да пести цялата си енергия, за да му стигне до другата пролет, вместо това то черпи от силата си, за да подхранва един пигмент, чиято функция е да изпълва с радост сърцата на простовати хорица като мен, но дървото няма никаква полза от това.

Още по-загадъчен е фактът, че някои дървесни видове отиват дори по-далеч, и за сметка на собствените си жизнени сили, произвеждат други вещества, антоцианини, които подхранват невероятните оранжеви и алени тонове, толкова типични за есента в Ню Ингланд. Работата не е в това, че дърветата в Ню Ингланд произвеждат по-големи количества антоцианини, а просто в това, че почвата и климатът на Ню Ингланд осигуряват подходящите условия за буйното разпространение на тези цветове. Климат, който е по-топъл или по-влажен, дърветата полагат същите усилия в продължение на години, но не постигат същия резултат. Никой не знае защо дърветата черпят така усърдно от силите си, след като не получават нищо в замяна.

Накрая идва ред на най-голямата мистерия. Всяка година буквално милиони хора, познати на местното население под любезно дадения им прякор „зяпачи на шума“, се качват на колите си и преминават значителни разстояния, за да стигнат до Ню Ингланд и да прекарат няколко уикенда, ровейки се в антикварни магазинчета с имена от рода на „Магазинът на Норм — антики и колекционерски сувенири“.

По моя преценка не повече от 0,05 процента от тях се отдалечават на повече от 50 метра от колите си. Какво странно и необяснимо злощастие е това — да стигнеш на косъм от съвършенството и да му обърнеш гръб.

Те пропускат не само живителната наслада от пребиваването на открито — свежия въздух, богатите природни миризми, вечно новото удоволствие да се скиташ сред преспи от сухи листа, но и уникалното преживяване да чуеш как околните хълмове кънтят от „Селски път, отведи ме у дома“, изпълняван на висок глас с подчертан англо-айовски акцент. Можете да ми вярвате, че това вече си струва да се откъснете за малко от колата си.