Записки от една голяма страна

Ами, докторе, аз само се опитвах да си легна…

Ето ви един факт. Съгласно последното издание на „Кратка статистика на САЩ“ ежегодно повече от 400 000 американци пострадват при употребата на легла, дюшеци и възглавници. Замислете се за малко. Това е повече от населението на Ковънтри заедно с предградията. Това са почти по 2000 креватни, дюшечни и възглавнични травми на ден. За времето, което ще ви отнеме да прочетете този материал, четирима американци някак си ще успеят да се наранят със завивките и постелките си.

Повдигам въпроса не за да изкажа предположението, че американците са някак си по-неумели от останалите хора по света, що се отнася до лягането за сън (макар да е ясно, че са налице хиляди, на които би се отразило добре допълнителното обучение), а по-скоро, за да отбележа, че почти няма статистика, отнасяща се до тази многобройна и разпръсната нация, която да не накара човек да спре и да се замисли.

Проумях това онзи ден в местната библиотека, когато, търсейки нещо друго в гореспоменатата „Кратка статистика“, попаднах на таблица №206: „Наранявания, свързани с потребителски стоки“. Рядко ми се е случвало да прекарам по-забавен половин час.

Замислете се над следния интересен факт: ежегодно почти 50 000 американци се нараняват с моливи, химикалки и други канцеларски пособия. Как успяват? Прекарвал съм много дълги часове, седейки по бюра, по време на които бих посрещнал каквото и да било нараняване като добре дошло развлечение, но нито веднъж не съм успял да постигна нещо, което дори и далечно да наподобява телесна повреда.

Така че питам отново: как успяват? Имайте предвид, че това са наранявания дотолкова сериозни, че да се наложи пострадалият да посети спешно отделение. Да прободеш върха на показалеца си с телбод (което аз съм правил многократно, понякога не напълно без умисъл) не се брои. В момента се оглеждам около бюрото си и освен ако не сложа главата си в лазерния принтер или пък не се пронижа с ножиците, не мога да открия дори и един източник на потенциално нараняване в радиус от три метра.

Но ако се ръководим от таблица №206, именно това е в основата на проблема, що се отнася до нараняванията в домашна обстановка. Причината може да бъде навсякъде около вас. Замислете се над следното: през 1992 година (това е последната година, за която са налице данни) повече от 400 000 души в САЩ са били наранени от столове, дивани и канапета. Какъв извод трябва да си направим? Дали това ни говори нещо определено за дизайна на съвременните мебели или просто ни показва, че американците са изключително небрежни при сядането? Това, което е сигурно е, че проблемът се влошава. Броят на нараняванията, причинени от столове, дивани и канапета, е нараснал с 30 000 през изминалата година, което е една обезпокоителна тенденция дори и за тези от нас, които определено не проявяват страх по отношение на меката мебел. (В това, разбира се, може и да се състои проблемът прекалената самоувереност.)

Както можеше и да се предвиди, най-бурната категория бе тази на наранявания от „стълбища, парапети и площадки“, към която принадлежаха почти два милиона стреснати жертви, но в други отношения наистина опасните обекти се оказаха далеч по-благосклонни, отколкото бихте предположили, водейки се от репутацията им. Повече хора са се наранили със звукозаписна техника (46 022), отколкото при употреба на скейтбордове (44 068), батут (43 655) и дори бръсначи и ножчета за бръснене (43 365). Едва 16 670 прекалено ентусиазирани дървари са били наранени от секири и брадви, а броят на жертвите, покосени от триони и резачки, се свежда до скромната цифра от 38 692.

Броят на жертвите, пострадали от банкноти и монети (30274), е почти равен на броя на тези наранени от ножици. Почти мога да си представя как можете да погълнете сребърна монета от 10 цента и след това да си пожелаете да не го бяхте правили („Момчета, искате ли да ви покажа един готин номер“?), но по никакъв начин не мога да проумея хипотетичните обстоятелства, при които сгъването на пари би могло да доведе до посещение в спешно отделение. Би било интересно човек да се запознае с някои от тези хора.

Един разговор с някой от двеста шестдесетте и три хиляди души, които са получили травми от тавани, подове и вътрешни плоскости също би ми се отразил добре. Не бих могъл да си представя някой да получи наранявания от таван, без да има да сподели история, която да не си заслужава да се чуе. По същата логика бих могъл да намеря време за всеки един от тридесет и един хилядите души получили наранявания от „козметичните си принадлежности“.

Но тези, с които наистина бих искал да се срещна, са сто четиридесет и двамата злочести люде, на които е била оказана спешна медицинска помощ поради наранявания, причинени от собственото им облекло. От какво биха могли да страдат те? Счупвания от прекалено стегнати пижами? Хематоми, предизвикани от носенето на анцуг? Не е по силите ми да направя каквито и да било предположения.

Имам един приятел ортопед-хирург, който сподели с мен онзи ден, че една от професионалните деформации, получени вследствие на работата е, че човек се изнервя прекалено поради факта, че лекува хора, които са паднали по най-невероятни и непредвидими начини. (Само един ден преди този разговор му се бе наложило да помогне на мъж, който се бил натъкнал на лос, минал през предното стъкло на автомобила му за ужас и на двете страни.) Внезапно благодарение на таблица №206 започнах да разбирам какво е имал предвид.

Интересното е, че това, което в началото ме бе накарало да прегледам „Кратката статистика“ бе желанието ми да проверя ръста на престъпността за щата Ню Хемпшър, където живея в момента. Бях чувал, че е едно от най-безопасните места в Америка и действително това бе потвърдено от „Кратката статистика“. През последната година, за която имаше данни, в щата са били извършени само четири убийства в сравнение с повече от 23 000 за цялата страна, а и сериозните престъпления са били твърде малко.

Това разбира се обаче означава, че в Ню Хемпшър е много по-вероятно да получа наранявания от тавана или от анцуга си — да спомена само два от потенциално смъртоносните примери — отколкото от някой непознат. А това, да ви кажа честно, хич не ме успокоява.