Записки от една голяма страна

Пощенски неволи

Едно от удоволствията на живота в малък, старомоден град в Ню Ингланд е, че обикновено пощенската станция е също малка и старомодна. Нашата е особено приятна. Станцията е очарователна тухлена сграда във федерален стил, внушителна, но не и безвкусна и изглежда така, както трябва да изглежда една пощенска станция. Дори ухае приятно. Това се дължи на комбинацията от лепилото от растителен произход и старомодното централно отопление, засилено малко повече, отколкото трябва.

Персоналът зад гишетата е винаги енергичен, експедитивен и с удоволствие ви предлага допълнителна лепенка в случай, че пликът ви изглежда така, сякаш ще се разлепи. Освен това американските пощенски станции поемат единствено пощенските услуги; те не се занимават с пенсии, автомобилни такси, семейни надбавки, лицензи за телевизори, паспорти, лотарийни билети, или с което и да е било от стотиците други неща, които превръщат посещението, на която и да било британска пощенска станция в едно дотолкова популярно, целодневно събитие, което осигурява задоволително и надеждно развлечение за разговорливи хора, които не се наслаждават на нищо така, както на дългото ровичкане из портмонетата и чантите си в търсене на точната сума. Тук никога няма опашки и човек си свършва работата за минути.

Най-доброто е, че веднъж годишно всяка американска пощенска станция провежда Ден на благодарност към клиента. Нашият беше вчера. Никога не бях чувал за този чудесен обичай, но той ми допадна веднага. Служителите бяха окачили знамена, бяха приготвили дълга маса с покривка на райета, на която имаше щедро количество понички, пасти и горещо кафе. При това всичко беше безплатно.

Идеята, че безличната държавна бюрокрация благодари на мен и на моите съграждани за нашето покровителство, макар и невероятна на пръв поглед, беше чудесна. Бях впечатлен и изпълнен с благодарност и трябва да отбележа, че бе хубаво да ни бъде напомнено, че пощенските служители не са просто безмозъчни автомати, които прекарват дните си в мачкане на писма и в капризно изпращане на чековете за хонорарите ми на човек във Вермонт на име Бил Бъба, а че са всеотдайни, добре обучени индивиди, които прекарват дните си в мачкане на писма и в капризно изпращане на чековете за хонорарите ми на човек във Вермонт на име Бил Бъба.

Във всеки случай напълно ме спечелиха на своя страна. Все пак не искам да мислите, че лоялността ми по отношение на системите за пощенски разнос може да бъде закупена евтино с шоколадова поничка и със стиропорна чаша кафе, но всъщност е точно така. Колкото и да се възхищавам на „Роял Мейл“11, те нито веднъж не са ми предложили закуска, така че трябва да ви призная, че докато се прибирах вкъщи от сутрешните си задачи, изтривайки трохите от лицето си, мислите ми по отношение на американския начин на живот като цяло и Американските пощенски служби в частност бяха несравнимо благосклонни.

Но както почти винаги се случва с държавните услуги, това не трая дълго. Когато се прибрах вкъщи, пощата за деня бе на изтривалката. Между обичайното изобилие от покани да придобия нови кредитни карти, да спася горите в Амазония, да стана пожизнен член на Националната фондация за безнравственост, да прибавя името си (срещу скромна сума) към справочника „Кой кой е от хората на име Бил в Ню Ингланд“, да прегледам, без да поемам каквито и да било задължения, първия том на „Големите експлозии“, да подпомогна Националната оръжейна асоциация и тяхната програма „На всяко пеленаче по пушка“ и множеството други непоискани поощрения, специални предложения и увещания, включващи грозни малки лепенки, на които вече бяха отпечатани името и адреса ми и които пристигат ежедневно във всеки американски дом (а наистина няма да повярвате какво количество ненужна поща се получава всеки ден в тази страна в наши дни), е, сред тази бъркотия имаше и едно злочесто, смачкано писмо, което бях изпратил преди четиридесет и един дни до местоработата на един приятел в Калифорния. Та това писмо ми връщаха в момента с надписа „Непълен адрес — освестете се и започнете отново“ или нещо подобно.

При вида на писмото аз въздъхнах с тихо отчаяние и то не само защото току-що бях продал душата си на Американските пощенски служби срещу една поничка. Просто се случи така, че наскоро бях прочел статия за играта на думи в списание „Смитсониън“, в която авторът твърдеше, че някакъв гявол изпратил навремето писмо, адресирано по един закачливо двусмислен начин до

HILL

JOHN

MASS

и писмото стигнало, след като Американските пощенски служби разшифровали, че адресът трябва да бъде прочетен като: John Underhill, Andover, Mass. Схванахте ли?12

Историята е наистина хубава и би ми се искало да й повярвам, но съдбата на моето писмо до Калифорния, току-що завърнало се след четиридесет и един дневно пътешествие на запад изглежда предполагаше, че е необходимо да имаме едно наум по отношение на пощенските служби и техните способности да открият нечии дири.

Проблемът с моето писмо беше, че го бях адресирал просто до „Блек Оук Букс, Бъркли, Калифорния“ без да вписвам улицата или номера, тъй като не знаех нито едно от двете. Осъзнавам, че това не е пълен адрес, но все пак е доста по-ясен от „Hill John Mass“, а освен това „Блек Оук Букс“13 е установена институция в Бъркли. Всеки, който познава града, а аз със своята причудлива наивност предположих, че в тази категория влизат и местните пощенски власти, би трябвало да знаят за „Блек Оук Букс“. Но не. (Между другото един Господ знае какво е правило писмото ми в Калифорния в продължение на близо шест седмици, макар че се върна с хубав тен и с непреодолима нужда да опознае своето истинско аз).

А сега, за да не се разстроим напълно от тази печална история, позволете ми да ви кажа, че малко преди да си замина от Англия, „Роял Мейл“ ми доставиха 48 часа след като е било пуснато, писмо, адресирано до „Бил Брайсън, Писател, Йоркшър Дейлс“, което е един доста впечатляващ пример за успешно проследяване на дири. (Няма значение, че на човека, който беше писал писмото, му хлопаше дъската).

И ето ме, разкъсван вътрешно между едни пощенски служби, които никога не ме хранят, но могат да се справят с предизвикателства и други пощенски служби, които ми дават безплатни лепенки и ме обслужват бързо, но не могат да ми помогнат, когато не мога до се сетя за името на улицата. Поуката, която трябва да си извлечем от всичко това е, че когато човек се мести от една страна в друга, трябва да приеме, че някои неща ще са по-добри, а други по-лоши и че нищо не може да се направи по въпроса. Това вероятно не е най-дълбокото прозрение, но нали получих безплатна поничка, така че предполагам, че като цяло съм щастлив.

А сега ако ме извините трябва да отида до Вермонт, за да си взема пощата от някой си господин Бъба.