Записки от една голяма страна

Революцията на поставките за чаши

Кълнат ми се, че това е истинска история.

Един човек се обажда на фирмата-производител на компютъра си и твърди, че поставката за чаша на компютъра се е счупила, та може ли да му кажат как да я залепи.

— Поставка за чаша ли? — отговаря озадачено човекът от другата страна. — Съжалявам, господине, но съм затруднен. Да не би да сте купили тази поставка на някоя демонстрация на компютри или пък да е била приложена в някаква специална промоция?

— Не, пристигна с компютъра като част от стандартните съоръжения.

— Но нашите компютри не се произвеждат с поставки за чаши.

— Извинявай, приятелче, ама се произвеждат — започва да се горещи клиентът. — Моята е пред очите ми. Натискаш едно копче на машинката и поставката излиза напред.

Оказало се, че човекът ползвал чекмеджето за дискове, за да си поставя отгоре чашата с кафе.

Което ни довежда до темата „поставки за чаши“. Не знам дали поставките за чаши са достигнали до вас, но най-малкото са на път. Поставките за чаши завладяват света.

Ако не сте запознати, поставка за чаша е малко подносче с дупка в средата, за да се поставят вътре чаши или други съдове с напитки. Намират се на всевъзможни места във всеки съвременен американски автомобил. Най-често ги монтират до облегалките или на страничните подпори за ръце, но понякога са изобретателно напъхани на места, където и през ум не би ви минало да търсите пособие за поставяне на чаша с напитка. Ако съдя по собствения си опит, натиснете ли копче с неизвестно за вас приложение в американска кола, или ще задействате чистачката на задното стъкло, която ще скърца мъчително по прозореца на всеки шест секунди независимо от опитите ви да я спрете, или някоя поставка за чаша ще се изправи, увисне или щръкне отнякъде, навлизайки по този вълшебен начин в живота ви.

Практически невъзможно е да се преувеличи значението на поставките за чаши в американските автомобилни кръгове. Напоследък в „Ню Йорк Таймс“ се появи поредица статии с резултати от тестове на дузина модели семейни коли. Оценката беше по десет показателя — като капацитет на мотора, размери на багажника, повратливост, качество на окачването, и, да, разбира се — брой на поставките за чаши. Един наш познат, който търгува с леки коли, ни разправи, че това е едно от първите неща, за което клиентите му разпитват, коментират, или просто бърникат, когато дойдат да огледат кола. Хората си купуват коли в зависимост от поставките за чаши. Почти всички реклами за коли им отделят внушително място в текста.

Някои коли, като например последният модел Додж Караван, имат цели седемнадесет поставки за чаши. Седемнадесет! Най-големият „Караван“ е предназначен за максимум седем души. Не е необходимо да сте специалист по ядрена физика, или дори напълно буден, за да пресметнете, че това прави по 2,43 поставки на човек. Защо, би могъл основателно да се запита човек, ще му трябват на пътуващия в колата 2,43 поставки за чаши? Добър въпрос.

Вярно е, че американците консумират зашеметяващи количества течност. Казваха ми, че в една от близките бензиностанции се продава някаква подсладена течност на име „Слърпи“ в контейнери от по 60 унции. Това са си цели 18 литра сладникава течност, от която езикът ти става син. Но дори всеки член на семейството да си купи по един бидон „Слърпи“ плюс лична бутилка обогатено с магнезий мляко, за да предотврати отрицателните ефекти, пак остават три свободни поставки.

Има стара традиция интериорът на американските коли да се обогатява с всевъзможни машинки и удобства, затова предполагам, че излишъкът от поставки за чаши е уродливо израсъл плод на тази традиция.

Причината, поради която американците държат да има толкова удобства в колите им, е че те живеят в тях. Почти 94% от излизанията на американеца от дома са свързани с ползването на автомобил. (За Великобритания цифрата е 60%, което е достатъчно лошо). Хората в САЩ не ползват колите си, за да стигнат до магазините, а за да се придвижват от магазин до магазин. Повечето търговски сгради в САЩ имат собствени паркинги, така че човек, който има да си свърши шест работи, ще трябва да паркира и вади колата си поне шест пъти за едно излизане, дори за да посети две места на двата тротоара на една и съща улица.

В САЩ има 200 милиона коли — 40% от всички коли по света, за около 5% от населението на земята — и нови два милиона излизат всеки месец по шосетата (но и също толкова излизат от употреба). Дори при това положение в Америка има два пъти повече коли отколкото е имало преди двадесет години, те се движат по два пъти по-дълги пътища и изминават два пъти повече мили.

Така че, защото американците имат много коли и прекарват много време в тях, държат на многото удобства. Все пак има някаква граница на екстрите, които можеш да вместиш във вътрешността на една кола. Какво по-хубаво тогава от хрумването да я накичиш с хитри поставки за чаши, особено след като хората явно държат на тях? Това поне е моето обяснение.

Едно обаче е сигурно — да не включиш поставки за чаши в обзавеждането на една кола е сериозна грешка. Преди две години четох, че на „Волво“ им се наложило да коригират дизайна на всички свои коли, предназначени за Америка, тъкмо по тази причина. Конструкторите на „Волво“ били достатъчно глупави да си въобразят, че купувачите търсят сигурен мотор, здрави брони и отопляеми седалки, а се оказало, че те всъщност копнеят за малки подносчета, в които да поставят чашите си със „Слърпи“. Така че на един куп хора на име Нилс Нилсон и Ларс Ларсон било възложено да се заемат с дизайна и вграждането на поставки за чаши в системата, и така заводите „Волво“ били спасени от производствен позор, да не кажем финансова катастрофа.

От всичко изложено дотук стигаме до един важен извод че колкото и да се стараете, не е възможно да напишете цяла глава, посветена единствено на поставките за чаши.

Затова смятам да ви обясня откъде знам, че онези хора от „Волво“ се казват Нилс Нилсон и Ларс Ларсон.

Преди няколко години бях в Стокхолм и една вечер, защото нямаше какво да правя (нали разбирате, беше след 19.00 часа и всички отдавна се бяха прибрали да спят), прекарах часовете, докато ми се доспи, ровейки безцелно из местния телефонен справочник, проследявайки различни имена. Бях чувал, че фамилните имена в Швеция се броят на пръсти, и в общи линии, така и излезе. Преброих по около 2000 Ериксоновци, Свенсоновци, Нилсоновци и Ларсоновци. Имаше толкова имена (или, налага се да отбележа, шведите се оказаха толкова епохално неоригинални), че повечето хора ги употребяваха и по два пъти. Преброих за Стокхолм 212 души на име Ерик Ериксон, 117 на име Свен Свенсон, 126 Нилс Нилсоновци и 259 Ларс Ларсоновци. Записах имената и съответните бройки на едно листче, и оттогава все се чудя къде бих могъл да приложа познанията си.

Струва ми се, че от това можем да стигнем до две нови заключения. Пазете всички листчета, на които сте записали безполезна информация, защото някой ден може да се зарадвате, че сте го направили, и ако тръгнете за Стокхолм, вземете си достатъчно пиене.