Записки от една голяма страна

Прелестите на затворените пространства

Онзи ден излязох да се поразходя и едно нещо ми направи впечатление. Денят беше прекрасен — трудно бихте могли да си представите по-хубав, а и вероятно един от последните, на които ще можем да се насладим преди настъпването на дългите зимни месеци, и все пак почти всяка кола, която мина покрай мен, беше с вдигнати прозорци.

Всички тези шофьори бяха нагласили климатиците си така, че да създадат изкуствен климат в здраво запечатаните си превозни средства, който да съответства на тъй или иначе съществуващия във външния свят. Мина ми през ума, че по отношение на чистия въздух американците трябва да са си изгубили ума, или представата си за реалността, или нещо подобно.

О, да, от време на време те се подлагат на необичайното преживяване да бъдат на открито — отиват на пикник, за един ден край морето например, или в някой голям увеселителен парк — но тези събития са изключение. Общо взето, жителите на САЩ автоматично са се адаптирали към идеята, че ще прекарат по-голямата част от живота си в поредица от помещения, където температурата се контролира от климатик — и то дотолкова, че съществуването на друга възможност почти не се мярка в съзнанието им.

И така, те пазаруват в покрити търговски центрове, като преди това са стигнали до тях в коли със затворени прозорци и включен климатик, дори когато времето е прекрасно, каквото беше през онзи ден. Работят в офиси, където не биха могли да отворят прозорците, дори това да им минеше през ума — не че на някой му се приисква такова нещо. Често тръгват на почивка в огромен дом на колела, който им дава възможността да преживеят срещата с огромните открити пространства, без в действителност да бъдат изложени на прякото им въздействие. Все по-често държат, ако посещават някое спортно събитие, то да се провежда на покрит стадион. Поразходете се из произволен американски жилищен квартал през лятото, и няма да видите деца, които карат велосипеди или играят на топка — те всички са си вкъщи. Единственото, което ще чуете, ще бъде равномерното бръмчене на климатиците.

Много градове из цялата държава започнаха да строят така наречените „небесни мостове“ — покрити връзки за пешеходци между небостъргачите в градските центрове — разбира се, температурата в тях се контролира от климатик. В родния ми град Де Мойн, в Айова, първият „небесен мост“ бе построен между един хотел и един универсален магазин преди около двайсет и пет години и стана такъв хит, че строителните фирми веднага се хвърлиха да последват този пример. Сега в центъра на Де Мойн е възможно да вървите повече от километър във всяка посока, без да си подадете носа навън. Всички магазини, които бяха на нивото на улицата, са се преместили на първите надпартерни етажи — защото пешеходците минават вече оттам. Сега единствените хора, които можете да срещнете по улиците на Де Мойн, са пияниците и служителите в някоя фирма, които са излезли да изпушат по една цигара. Откритото пространство се е превърнало в нещо като чистилище, в място, където бивате прокудени.

Има дори клубове на служители в офиси и кантори, които се преобличат на място в анцузи и си правят бързи, здравословни разходки по „небесните мостове“ в обедната почивка. През ум не би им минало да излязат на открито, за да направят същото. Подобни клубове, предимно за пенсионери, се организират в почти всеки голям покрит търговски център в САЩ. Разбирате ли, това са хора, които се срещат в тези центрове не за да пазаруват, а за да се пораздвижат.

Последния път, когато бях в Де Мойн, се сблъсках с един стар приятел на семейството. Беше облечен в анцуг и ми каза, че тъкмо се връщал от среща на Клуба по спортно ходене „Търговски център Вели Уест“. Беше прекрасен априлски ден, и аз го попитах защо клубът не се среща в един от многото големи и красиви паркове в града.

— Не вали, не духа, теренът е равен, и няма опасност някой да те нападне и пребие — отвърна той незабавно.

— Доколкото знам, в Де Мойн няма случаи на нападения и обири в парковете — рекох аз.

— Така е — съгласи се той веднага, — а знаеш ли защо е така? Защото в парковете няма кого да нападнеш и обереш.

Кимна настоятелно, уверен, че аз не съм се бил сетил за този аргумент — и така си беше.

Но може би същинският апотеоз на тази странна тенденция е хотел „Оприленд“ в Нешвил, Тенеси. Преди година едно списание ме командирова в Нешвил. Хотел „Оприленд“ е забележителна институция. Като начало, той е огромен и удивително грозен — някакъв миш-маш от именията в „Отнесени от вихъра“, Грейсленд и Мол ъв Америка49.

Но това, което придава уникалност на хотел „Оприленд“, е Цялостно Покритата Околна среда. В средата му има три огромни пространства, покрити със стъкло, с височина около пет-шест етажа и квадратура от 40 000 кв.м., които предлагат всички предимства на откритото пространство без неудобствата му. Тези „интериорни пейзажи“, както се изразява хотелската управа, включват тропическа растителност, израсли до естествените си размери дървета, водопади, поточета, ресторанти и кафенета „на открито“, и пътеки за разходка на различни нива. Ефектът удивително напомня на илюстрация от научнофантастично списание от петдесетте години, на която е изобразен животът на космическа колония на Венера (като изключим това, че предполагаемите колонисти до един са въздебелички американци на средна възраст с маратонки „Рийбок“ и бейзболни шапки, които са прекарали живота си в разходки, хапвайки същевременно нещо на крак).

Това е, накратко казано, безупречен, стерилен, капсулиран свят, със съвършен, непроменим климат, без папащи птици, дразнещи насекоми, дъжд, вятър или каквато и да било друга част от действителността.

През първата ми вечер там, в стремежа си да избягам от ордите разхождащи се, и любопитен да узная какво ли е времето на планетата Земя, излязох навън. Имах намерение да се поразходя из околностите. Познайте какво излезе? Околности нямаше — имаше само безкрайни декари паркинги, които се стелеха, докъдето поглед стига. От другата страна на шосето, само на няколкостотин метра, се намираше „Увеселителният парк Оприленд“, но нямаше как да се добера дотам пеш. Като поразпитах, разбрах, че единственият начин да вляза там е като си купя билет от три долара и се кача на автобус с климатик, който за 45 секунди би ме откарал до входната врата.

Нямаше никакъв начин да се разтъпча навън, освен ако не изпитвах желание да крача из стотици декари паркирани коли. В „Оприленд“ откритите пространства са закрити пространства. Потръпнах, като ми мина през ума, че много милиони американци биха искали цялата страна да изглежда така.

Както си стоях така, някакво пиле нацвъка лявата ми обувка. Човек рядко оценява такава ситуация по достойнство. Погледнах към небето, после към обувката си, после пак към небето и казах:

— Благодаря.

При това бях искрен.