Записки от една голяма страна

Тези скучни чужденци

Една крилата фраза на Джулиън Барнс, която смятам да си присвоя в удобен момент, гласи, че всеки чужденец, озовал се в Съединените щати, може да изпълни един елементарен фокус: „Купете си вестник и вижте как родната ви страна изчезва от лицето на земята“.

Всъщност дори не е необходимо да си купувате вестник. Можете да прочетете някое списание, да гледате телевизия или просто да си поприказвате с някого. Наскоро синът ми ме уведоми, че в един тест по съвременна политика в неговия клас само един човек успял да цитира името на настоящия премиер на Великобритания и този човек бил той самият. Напълно съм сигурен, че няма да се намери дори един на петстотин души в САЩ, който да има представа, че в Англия предстоят парламентарни избори.

Честно казано, наистина повечето хора в повечето страни нямат представа какво се случва в останалата част от света. Искам да кажа, можете ли да назовете някой от политическите водачи в Дания или Холандия, или дори в Ирландия? Разбира се, че не можете — а при това сте толкова интелигентен и наблюдателен човек. Не ви и трябва да можете. Има прекалено много неща на този свят, за да ги разучавате всичките, а пък и без това едва смогвате да следите последния телевизионен сериал. Напълно ви разбирам.

Само че има една разлика. От четенето на вестници, гледането на телевизия и слушането на радио англичаните например имат поне някаква смътна представа, че отвъд Ламанша съществува и някакъв друг свят и че някакви хора вършат нещо в този друг свят (ако не ме лъже паметта, занимават се предимно с блокиране на пристанища и вгорчаване на живота на почтените тираджии, принадлежащи към по-благовъзпитани нации).

Едно време и тук беше така. Списание „Таим“ преливаше от материали за нестабилните коалиционни правителства в Италия и скандали за корупция в Латинска Америка, а по вечерните новини имаше тук-там кратки репортажчета, в които се явяваха сериозни на вид репортери с тренчкоти на „Бърберис“28, застанали с микрофон в ръка пред някоя борса, сампан29 или Дворец на Народната революция — във всеки случай пред нещо, което в никакъв случай не би могло да се намира в Небраска. Дори да не обръщахте внимание на тези информации, те поне ви напомняха, че живеете в един малко по-обширен свят.

Всичко това принадлежи на миналото. През първите три месеца от настоящата година американското издание на „Таим“ не публикува нито един репортаж от Франция, Италия, Испания или Япония, за да цитираме само няколко от страните, което очевидно убягват от вниманието на редакторите. Великобритания се вреди в страниците на списанието единствено благодарение на клонираната овца Доли. Германия също се уреди заради скандала между федералното правителство и сектата на сциентолозите. Иначе цяла Западна Европа тънеше в мрак. Напоследък международният дял на „Таим“ се състои от един-единствен материал, и почти никога повече от два. Удивителното в случая е, че ако погледнете редакционното каре, „Таим“ има кореспонденти по цял свят — Париж, Лондон, Рим, Виена, където ви дойде на ума. Моля ви, назначете ме на едно от тези места!

В телевизионните новини картината е същата. Само за да бъда съвсем сигурен, че не говоря произволно, снощи проследих новинарския блок на ЕнБиСи. Това е една от основните национални телевизионни програми, еквивалента на „Новините в шест“ на БиБиСи, но допълнен с няколкоминутни рекламни клипове за лепила за изкуствени челюсти, кремове против хемороиди и слабителни средства. Хората, които гледат вечерните новини в Америка, явно много са го закъсали.

Бюлетинът на ЕнБиСи се състоеше от единадесет точки, от които десет се отнасяха изключително до събития в САЩ. Единствено репортажът за посещението на вицепрезидента Гор в Китай бе свидетелство за съществуването на живот отвъд бреговете на Америка, макар и той да бе посветен предимно на перспективите на американската търговия, пък и продължи само 22 секунди. Все пак в репортажа бе включен двусекунден кадър на тълпи от хора, които минаваха на велосипеди пред постройка, подобна на пагода, така че би трябвало да се брои.

По-късно изпълних същото упражнение с централните вечерни новини по СиЕнЕн. Те продължават цял час, затова и предлагат повече обезболяващи средства, балсами и ментови мехлеми (ама някой наистина би трябвало да се погрижи за хоспитализирането на тези зрители), но между тях се промъкнаха и двадесет и две парченца новини, от които двадесет и две бяха за Съединените щати. И всичко това по програма, която се нарича „Светът днес“.

Тъй като имат толкова ограничен контакт с неща, които не са свързани пряко с Америка, хората тук често проявяват крайна непоносимост към неща, които не могат да разпознаят незабавно. Пред мен е отзив, публикуван в „Ню Йорк Таймс“, за книгата на британския журналист Стивън Феи, посветена на Ник Лийсън и аферата „Беърингс“. Авторката на отзива се оплаква, че текстът е „осеян с ненужно объркващи британски изрази“. Сред озадачилите я изрази тя споменава между другото, че за залата на борсата се казва, че е „с размери на футболно игрище“. Ама наистина, представете си — книга от британски автор за британски служител в британска банка, и при това пълна с британски изрази! Това си е, как да кажа, пълно несъобразяване с читателя. Току-виж решили, че е редно да знаем и името на премиер-министъра им!

Струва ми се, че тези факти са тъжни. Едно от нещата, което ми харесваше, когато като момче четях книги от британски автори, бе тъкмо невъзможността да разбера какво точно става, когато героят започне да бълва типично британски изрази. Дълго се опитвах да разбера какво например може да е „Мармайт“30, но никога не съм предполагал, че е смазочен материал, годен за ядене. Опасявам се, че американците вече не се вълнуват от тези въпроси.

Наскоро гледах в нашето кино „Английският пациент“. През цялото време една жена зад мен при всяка реплика на Жулиет Бинош се обръщаше към мъжа до себе си и питаше с висок, хленчещ, носов глас: „Ама какво казва?“. Накрая положението стана толкова непоносимо, че се наложи да я удуша с якето си.

През същата седмица прочетох в един вестник отзив на филм с Джеки Чан. Авторът се оплакваше горчиво, че не разбира какво говори Джеки Чан. (За сведение на автора на отзива: привлекателната сила на филмите с Джеки Чан не се крие в качеството на диалога). Подобни оплаквания съм чувал и за „Тайни и лъжи“, „Левият ми крак“, „Сияние“, „Плитък гроб“, накратко за почти всички филми, които са произведени в неамериканска среда.

Мога да продължавам до безкрайност, но не ми стига мястото, а и чувствам нетърпението ви да хванете вечерните новини, за да разберете резултата от вторичните избори в Белгия. Междувременно продължавам да следя британските новини, доколкото ми е възможно оттук. Моля все пак да бъда уведомен незабавно, ако госпожа Тачър напусне поста си. И престанете да викате на транзистора „радио“!