Записки от една голяма страна

Загубени в киносалона

Всяка година правя една и съща глупост. Събирам по-малките деца и ги повеждам на лятно кино.

Лятната филмова продукция е голям бизнес в Щатите. Тази година през летните месеци американците са похарчили два милиарда долара за билети за кино, плюс половината на тази сума за неща за дъвчене, които да тъпчат в устите си, докато зяпат ококорени изключително скъпо струващи сцени на побоища.

Разбира се, филмите, които се пускат на екран през лятото, са винаги тъпи, но ми се струва, че това лято беше върха. Позовавам се изцяло и напълно убедено на един цитат, който срещнах в „Ню Йорк Таймс“. Беше от изказване на Ян де Бонт, режисьорът на „Скорост 2“, който се хвалеше, че най-драматичният момент от филма — когато излезлият от контрол презокеански кораб със Сандра Бълок на борда връхлита върху едно селце в Карибите — му се явил насън. „Целият сценарий бе написан отзад напред въз основа на тази сцена“, заявяваше той гордо. Считам, че това е всичко, което ви трябва да знаете за интелектуалните качества на филмите, които излизат на екран през лятото.

Винаги си казвам, че не бива да отивам с прекалено големи очаквания, че лятното кино е филмов еквивалент на лунапарка, и че никой не очаква от скоростните влакчета да гарантират задоволително свързан сюжет. Но работата е там, че филмите през лятото станаха толкова тъпи, толкова ужасяващо тъпи, че са почти нетърпими. Независимо от това колко пари са похарчени за създаването им — а си струва да се отбележи, че поне осем от тазгодишната реколта имат бюджет от над сто милиона долара — в тях винаги се съдържат такива скандални количества удивителна несъстоятелност, че винаги се чудя дали сценарият не е писан на крак, докато екипът е хапвал сандвичи вечерта преди началото на снимките.

Тази година отидохме да видим новия „Джурасик Парк“, „Изгубеният свят“. Да не говорим за това, че той е почти напълно идентичен с предишния — същите тътнещи стъпки и плискащи се локви, които подсещат зрителя за приближаването на Тиранозаврус Рекс, същите ужасени хора, които бягат, докато вратата на стаята се цепи под натиска на велосираптори, само за да открият, че някакво друго зъбато чудовище наднича над раменете им, същите коли, балансиращи рисковано на ръба на някаква скала в джунглата, докато пътниците в тях треперят за живота си. Няма значение. Динозаврите са страхотни и през първия час стъпкват или изяждат десетина души. Нали за това сме дошли!

След това всичко се разпада. В кулминационния момент един тиранозавър успява да избяга по най-невероятен начин от някакъв кораб, разбеснява се из центъра на Сан Диего, мачкайки автобуси и бензиностанции, и тогава — внезапно и напълно неразбираемо — се озовава насред някакво тихо предградие, сам и непреследван от никого. Не ви ли се струва малко вероятно, че едно праисторическо чудовище, високо шест метра, което не се е вестявало на земята в продължение на 65 милиона години, ще изпотроши центъра на някой град и след това ще успее да се промъкне до някой от крайните му квартали, без някой да го забележи? Не е ли мъничко неоснователно да предположим, че докато в центъра на Сан Диего хората се редят на опашки пред кината и се разхождат по улиците, в някое предградие няма да има жива душа по улиците и всички обитатели на къщите ще спят дълбоко?

Оттук нататък продължава все в същия дух. Докато полицейските коли се щурат насам-натам и се блъскат безпомощно една в друга, героят и героинята успяват сами, без ничия помощ, незабелязани от нито един жител на този странно отвеян град, да открият тиранозавъра и да го прикоткат обратно на кораба, за да може той да бъде откаран обратно на тропическия остров, който е негов дом, създавайки по този начин щастливата, неизбежна и финансово обещаваща възможност за „Джурасик Парк 3“. Действието в „Изгубеният свят“ е скучно и предсказуемо, и въпреки стоте милиона долара бюджет съдържа мисъл на приблизителна стойност два долара и трийсет и пет цента, от което следва, че има най-добри шансове да счупи всякакви рекорди като касов филм. Само през първия уикенд филмът е донесъл приход от 92,7 милиона долара.

Така или иначе, за мен проблемът изобщо не се крие в „Изгубеният свят“ или който и да било от филмите през летните месеци. Отдавна съм престанал да очаквам от Холивуд да осигури раздвижване на мозъка ми през лятото. Проблемът ми по-скоро е свързан с киносалона „Сони 6“ в Уест Лебанон, Ню Хемпшър, хилядите подобни комплекси в предградията, които правят с преживяванията на кинолюбителите горе-долу това, което тиранозавърът на Стивън Спилбърг прави с центъра на Сан Диего.

Всеки, който е израснал в САЩ през шейсетте години или по-рано, си спомня дните, когато ходенето на кино означаваше посещаване на киносалон с един екран — обикновено огромен, обикновено разположен в центъра на града. В родния ми град, Де Мойн, централното кино (с изключително оригиналното име „Кино Де Мойн“), беше екстравагантно подобие на замък с призрачно осветление и декор, напомнящ на крипта под египетска пирамида. По мое време сградата беше доста западнала — съдейки по миризмата, винаги съм бил убеден, че там някъде има умрял кон. Беше и повече от сигурно, че за последен път киното е било почиствано през най-добрите години на Теда Бара35. Но въпреки това да влезеш в този кубически акър мрак и да се изправиш пред гигантския екран беше вълшебно преживяване.

Всички тези големи, централно разположени кина вече са изчезнали — с изключение на последните в няколко големи града. (Кино „Де Мойн“ беше разрушено около 1965 година). На тяхно място се навъдиха мултиплексни кина, в които изобилстват малки салони. Въпреки че „Изгубеният свят“ е най-гледаният филм напоследък, ние се бяхме натъпкали в смешно малко салонче с едва девет реда седалки, които бяха наблъскани толкова натясно, че едва не затисках ушите си с колене. Екранът беше с размерите на голяма плажна кърпа и беше разположен толкова зле, че всички, седнали на първите три реда, трябваше да гледат почти право нагоре, като че ли бяхме в планетариум. Звукът беше лош, образът често започваше да трепти. Наложи се да изгледаме половин час реклами, преди да започне филмът. Пуканките и бонбоните бяха безобразие скъпи, наоколо се мотаеха продавачи, явно програмирани да ти пробутват неща, от които нямаш никаква нужда и никога не си искал да притежаваш. Накратко, всичко в това кино беше внимателно планирано така, че да превърне посещението в него в преживяване, което човек си спомня с дълбоко съжаление.

Не изреждам всичко това, за да предизвикам съчувствието ви, въпреки че една проява на разбиране е винаги добре дошла, а за да подчертая, че описаното по-горе започва да се превръща в стандартно преживяване за посетителите на киносалоните в Америка. Мога да преживея някоя дребна аудиовизуална проява на имбецилност, но не мога да понеса изличаването на вълшебството.

Тези дни говорех за това с по-голямата си дъщеря. Тя ме изслуша търпеливо, дори съчувствено, а после каза нещо много тъжно.

— Татко — заяви тя, — би трябвало да схванеш, че хората не държат да им мирише на умрял кон, когато отидат на кино.

Тя, разбира се, е права. Но ако питат мен, тези хора не знаят от какво се лишават.