Записки от една голяма страна

За почест

Утре в Америка празнуваме Денят на президента. Знам. И аз така се вълнувам, че не ме свърта.

Денят на президента за мен е нов празник. Докато бях дете, през февруари празнувахме два президентски празника рожденият ден на Линкълн на 12 февруари и рожденият ден на Вашингтон на 22 февруари. Може и да греша за датите, или да съм твърде близко до истината, но мина доста време откак бях дете и освен това тези празници и без това не бяха интересни. Не получавахме подаръци, не ходехме на пикник и въобще нищо не се случваше.

Проблемът с рождените дни е, както сигурно сте забелязали, че те могат да се случат в който и да било ден, а повечето хора предпочитат празниците да се падат в понеделник, за да се получи един хубав, дълъг уикенд.

Така че рождените дни на Линкълн и Вашингтон за известно време се празнуваха в Америка в понеделниците, които се падаха най-близко до съответните дати. Това обаче разтревожи хора с определена нагласа и бе решено да има само един празник на третия понеделник от февруари, който да се нарича Денят на президента.

В момента идеята е да се отдаде почит на всички президенти независимо от това дали са били добри или лоши, което според мен е супер, тъй като ни дава възможността да отпразнуваме по-незабележителните или странни президенти хора като Гроувър Клийвланд, който според легендите имал интересния навик да се облекчава през прозореца на кабинета си или като Закари Тейлър, който никога не бил гласувал, дори и за себе си.

Ако вземем предвид всички, в Америка са се родили немалко добри президенти — Вашингтон, Линкълн, Джеферсън, Франклин и Теди Рузвелт, Уудроу Уилсън, Джон Кенеди. Тук също са се родили и много велики мъже, които станали президенти по чиста случайност — Джеймс Мадисън, Юлисис С. Грант и — може и да се учудите, когато спомена името му — Хърбърт Хувър.

Изпитвам известно уважение към Хувър — привързаност би била твърде силна дума, — защото той е от Айова като мен. Освен това би трябвало да ви е поне малко жал за бедния човечец. Той е единственият човек в американската история, за когото получаването на креслото в Белия дом се оказало не дотам добре преценено решение по отношение на кариерата му. В наши дни, когато хората се сетят за Хувър, те мислят за него като за човека, който е докарал Голямата депресия. Твърде малко хора си спомнят за половината век забележителни, дори геройски постижения, които я предшествали.

Вземете под внимание биографията му. Останал сирак на осем години, той успява да завърши колеж (той е един от първите завършили Станфордския Университет) и преуспява като минен инженер в западната част на САЩ. След това заминава за Австралия, където поставя основите на минната индустрия в западна Австралия, все още един от най-продуктивните райони в света, а в края на краищата се оказва в Лондон, където се превръща в заможен и влиятелен стожер на търговската общност.

Положението му в обществото е такова, че когато избухва Първата световна война, той е поканен да стане член на британското правителство, но отказва и вместо това приема работата по облекчаване на последиците от сушата в Европа, която върши с такова забележително усърдие, че се счита, че е спасил над десет милиона души. В края на войната той е един от най-почитаните и уважавани хора в света, познат навсякъде като Големият филантроп.

Когато се завръща в Америка, той става доверен съветник на Уудроу Уилсън, а след това служи в Търговската Камара под управлението на Хардинг и Кулидж. През този осемгодишен период американският износ нараства с 58 процента. Когато се кандидатира за президент през 1928 година, бива избран с рекордно висок брой гласове.

През март 1929 встъпва в длъжност. Седем месеца по-късно Уол Стрийт рухва и икономиката отбелязва главоломен спад. В противовес на общоприетото схващане Хувър откликва моментално. Той похарчва повече пари за благоустройство и облекчаване на безработицата, отколкото всичките си предшественици взети заедно, осигурява 500 милиона долара на банките в нужда и дарява дори собствената си заплата на благотворителни организации. Но му липсва общ език с електората, когото успява да отблъсне, твърдейки през цялото време, че икономиката ще се възстанови съвсем скоро. През 1932 година губи изборите също толкова убедително, колкото ги е спечелил четири години преди това и оттогава управлението му бива считано за пълен провал.

Но поне бива запомнен с нещо, което е повече от това, което бихме могли да кажем за някои от нашите президенти. От четиридесет и един, успели да се издигнат до президентския пост, поне половината са го прослужили така незабележително, че днес са напълно забравени, което според мен заслужава горещото ни одобрение. В края на краищата да бъдеш президент на САЩ и да не постигнеш нищо е само по себе си постижение.

Цари всеобщо съгласие, че най-незабележителният и неефективен от всички наши ръководители е Милард Филмор, който наследява президентското кресло през 1850 година след смъртта на Закари Тейлър и прекарва следващите три години, показвайки как би била управлявана държавата, ако просто го бяха подпрели на стола с възглавници. Но Филмор става дотолкова известен със своята незабележителност, че вече не е незабележителен, така че не бихме могли да гледаме на него сериозно.

Според мен Честър А. Артър, който полага клетва като президент през 1881 година, бива заснет официално и оттогава за него не се чува нищо повече, заслужава далеч повече внимание. Ако целта на Артър в живота е била да остави лицето си да бъде покрито със забележително количество косми и да позволи други мъже да изпълнят аналите на историята със своите постижения, то президентството му може да бъде разглеждано като изключително успешно.

Не по-малко възхитителни по един своеобразен начин са и Ръдърфорд Б. Хейз, президент от 1877 до 1881, съсредоточил усилията си върху защитата на „твърдите пари“ и постановлението „Бланд-Елисън“ — и двете дотолкова неясни и безсмислени, че днес никой не може да се сети за какво става въпрос, и Франклин Пиърс, чиято служба като президент между 1853 и 1857 е една смътна интерлюдия между два други сравнително по-дълги периода на пълна анонимност. Той прекарва почти целия си мандат в пияно състояние, което води до появата на милия лозунг „Франклин Пиърс — героят на много добре водени бутилки“19.

Моите любимци обаче са двамата президенти Харисън. Първият е Уилям Хърни Харисън, който геройски отказал да надене палтото си по време на церемонията за встъпването му в служба, хванал пневмония и починал с очарователна скорост. Бил президент в продължение на само тридесет дни, като повечето от тях прекарал в безсъзнание. Четиридесет години по-късно неговият внук Бенджамин Харисън бил избран за президент и успял да се справи с интересното предизвикателство да постигне в продължение на четири години точно толкова, колкото успял дядо му в продължение на един месец.

Ако питате мен, всички тези мъже заслужават свои собствени национални празници. Така че може да си представите ужаса ми, когато разбрах, че в Конгреса се предприемат мерки да бъде премахнат Денят на президента и да се възстанови празнуването поотделно на рождените дни на Линкълн и Вашингтон под предлог, че те са били наистина велики мъже и освен това не пикаели през балкона. Може ли да повярвате подобно нещо? Някои хора нямат усет за истински исторически значимото.