Записки от една голяма страна

Турист по неволя

Не ме бива да върша много неща, но може би най-много ме затруднява животът в реалността. Постоянно ме изпълва удивление при мисълта за всички тези неща, които хората около мен извършват без видими затруднения, а за мен са в сферата на немислимото. Не мога например да изброя случаите, когато съм тръгвал да търся тоалетна в някое кино, и съм се озовавал вън от салона, пред врата с автоматична секретна ключалка. Напоследък специалитетът ми е да минавам по два-три пъти край рецепцията в някой хотел, за да се осведомя кой е номера на стаята ми. С други думи, лесно се обърквам.

Мислех си по този въпрос последния път, когато тръгнахме семейно на дълъг път. Заминавахме за една седмица за Англия, където щяхме да посрещнем Великден. Когато пристигнахме на Бостънското летище, внезапно се сетих, че наскоро се бях записал в специалната програма на „Бритиш Еъруейз“ за пътници, ползващи често техните услуги. Сетих се също, че съм пъхнал картата си в чантата, която висеше на рамото ми. И тук започнаха проблемите.

Ципът на чантата заяде. Започнах да го дърпам, пухтях, сумтях, и постепенно взех да се вбесявам. Продължих с тези занимания няколко минути, но ципът не мърдаше. Започнах да дърпам и да сумтя по-силно. Не е трудно да се предположи какво последва. Ципът поддаде, чантата се отвори рязко и цялото й съдържание, купища изрезки от вестници и всякакви други хартийки, кутия с тютюн за лула, списания, паспортът ми, английската валута, филми за фотоапарата — се разпиляха със замах по едно пространство с размерите на тенискорт.

Стоях и гледах зашеметен как стотици внимателно сортирани документи се стичат от чантата в широк поток, как тракат и изчезват монети, как кутията ми с тютюн се търкаля по спираловидна траектория, разсипвайки съдържанието си.

— Тютюнът! — изревах ужасено, съобразявайки каква сума ще трябва да платя за същия тютюн в Англия. После продължих: — Пръстът ми! Пръстът ми! — защото си бях порязал пръста на ципа и сега от него шуртеше кръв. (Изобщо не ми понася да гледам кръв, но когато става дума за моята собствена, считам, че истерията е напълно основателна реакция). Без да бъде в състояние да помогне с нещо, косата ми доби традиционния си за панически ситуации вид.

Точно в този момент жена ми ме изгледа с удивление — не беше яд, а истинско удивление — и каза:

— Невероятно е, че си изкарваш прехраната с пътуване.

За съжаление обаче е точно така. Винаги, когато пътувам, около мен се случва някаква катастрофа. Веднъж, в един самолет, тъкмо се бях навел да си вържа връзката на обувката, и човекът на седалката пред мен я спусна рязко назад. Озовах се принудително в позата, която препоръчват да заемете при опасност от злополука. Освободиха ме едва след като успях да издера с нокти крака на пътника пред мен.

В друг случай излях чашата си в скута на една симпатична възрастна монахиня, която седеше до мен. Стюардесата дойде, избърса я, и ми донесе второ питие, което аз незабавно разлях отново върху жената. Не ми е ясно как го направих. До ден днешен си спомням как посегнах към чашата и видях безпомощно как ръката ми по своя воля, като в кадър от евтин филм на ужасите, вади рязко чашата от поставката и я обръща над скута на жената.

Жената ме изгледа зашеметено, както би могло да се очаква от човек в нейното положение, и произнесе нещо, което започваше с „О“, свършваше на „да му се не види“, а по средата бяха наредени думи, които дотогава не бях чувал на публично място, особено пък от устата на монахиня.

Но това далеч не е най-неприятното ми преживяване по време на полет. Най-ужасното нещо, което си спомням, е как веднъж си седях и записвах в бележника блестящите си идеи (от рода на „Да си купя чорапи“, „Да внимавам, когато държа пълна чаша“, и т.н.), гризях замислено края на химикалката, и междувременно се заговорих с една привлекателна млада жена, която седеше до мен. В продължение на двайсет минути я забавлявах с начетеността си и изисканото си чувство за хумор, а после отидох до тоалетната. Там установих с ужас, че химикалката е протекла, и че устата ми, брадичката, езикът, зъбите и венците са оцветени в ярък, траен морскосин цвят, и явно щяха да си останат такива в продължение на няколко дни.

Вярвам, че разбирате болезненото ми желание да се държа изискано. Копнея поне веднъж да стана от масата за вечеря, без да изглеждам, като че ли точно под моя стол е имало земетресение, да вляза в колата и да затворя вратата, без половината от палтото ми да остане отвън, да облека светъл панталон, без в края на деня да установя, че съм сядал върху дъвка, сладолед, сироп за кашлица и машинно масло. Но явно мечтата ми няма да се сбъдне.

Сега, когато стюардесата сервира храната в самолета, жена ми казва на някое от децата:

— Вдигни капака от храната на татко — или: — Деца, сложете си качулките, татко ще си реже пържолата.

Това става, когато пътувам със семейството си. Когато съм сам, нито ям, нито пия, не си връзвам връзките на обувките и внимавам да не поставям химикалка в близост до устата си. Седя си тихичко, понякога дори си сядам на ръцете, за да не злоупотребяват с намиращи се в близост течности. Не е много приятно, но икономисвам от сметките за химическо чистене.

Между другото, така и не успях да регистрирам пътуването в списъка на редовните пътници. Никога не успявам да го направя. Не мога да си намеря навреме картата. За мен това е постоянен източник на терзания. Всичко живо около мен, ама наистина всички — успяват да получат безплатен билет до Бали или нещо подобно, благодарение на регистрирани чести пътувания с една авиокомпания. Аз изминавам по въздуха около 160 000 километра годишно, а досега съм записал 300 километра, разпределени между двайсет и три различни авиокомпании.

Или забравям да помоля да ме запишат при регистрацията, или го правя, но служителят забравя да ме запише, или пък ми казват, ме нямам това право. През януари, когато заминавах за Австралия, за да представя настоящия забележителен опус — полет, по време на който щях да прелетя към милиард километри, служителката на гишето поклати глава и ми върна картата.

— Защо да не можете да ме запишете?

— Билетът е на името на Б. Брайсън, а на картата пише У. Брайсън.

Опитах се да й обясня традиционната връзка между „Уилям“ и „Бил“, но не ме разбра.

Така че в близко бъдеще няма да летя до Бали в първа класа. Може да е за добро. Не ми е ясно как бих изкарал толкова време без храна.