Записки от една голяма страна

От двете страни на Атлантика

Напоследък като че ли се държа малко рязко със сънародниците си. Последователно ги обвиних, че лъжат в рекламните текстове, не знаят дали гащите се носят под чорапогащника или обратно, и че не са в състояние да разпознаят шега, дори ако се блъснат в нея. Всичко това може да е вярно, но все пак е малко безмилостно.

Струва ми се, че дойде време да кажа някоя добра дума за милия си народец. Мисля дори, че моментът е съвсем подходящ, защото тъкмо днес се навършват три години, откак дойдохме да живеем в Съединените щати.

Сетих се, че така и не съм обяснил защо се решихме на такава драстична промяна, и че читателите може да се чудят как сме стигнали до такова решение. И аз се чудя.

Искам да кажа, че така и не помня кога точно стигнахме до извода, че трябва да се преселим в друга страна. Мога да ви кажа, че живеехме в едно отдалечено селце в долините на Йоркшър. Местността беше много красива, а аз ужасно обичах да водя в местната кръчма разговори със събеседници, от чиято реч не разбирах и думичка. Но децата растяха, аз пътувах все по-често и все по-надалеч, и ставаше все по-непрактично да се живее на такова отдалечено място.

Затова се наложи да се преместим на някое по-цивилизовано и застроено място. Как тази идея премина в решение да се преместим в Америка, не ми е ясно.

После всичко се разви с голяма бързина. Пристигнаха някакви хора и купиха къщата, аз подписах един куп документи, натоварихме покъщнината на камиони. Не че не разбирах какво става, но си спомням как една сутрин преди три години се събудих в непозната къща в Ню Хемпшър, погледнах през прозореца и си казах: „Какво, по дяволите, правя тук?“

Не исках да живея тук. Не че някога съм имал нещо против Америка. Америка е прекрасна страна. Но за мен това беше нещо като крачка назад, все едно на трийсет години да се върнеш да живееш при родителите си. Те може да са прекрасни хора, но това не означава, че трябва постоянно да живееш в дома им. Твоят живот вече е тръгнал в друга посока. Така се чувствах и аз по отношение на родната си страна.

Както си стоях, обзет от задълбочаваща се потиснатост, жена ми се върна от разходка.

— Прекрасно е — изчурулика тя. — Хората са много дружелюбни, времето е фантастично, и може да ходиш навсякъде, без постоянно да настъпваш кравешки лайна.

— Всичко, което човек би могъл да очаква от една страна — отбелязах кисело.

— Именно — каза тя убедено.

Беше очарована от Америка и така си остана. Мога да я разбера. Много неща правят живота в Америка привлекателен. На първо място трябва да се спомене очевидното, за което говорят всички — лекотата на живеене и многото удобства, дружелюбието на хората, огромните порции в ресторантите, опияняващата мисъл, че почти всяко желание или каприз могат да бъдат почти незабавно изпълнени.

Моят проблем е, че съм израснал с всичко това, и то не предизвиква у мен почуда или усещане за нещо ново. Така и не успях да се почувствам очарован, когато някой ми пожелаеше „приятен ден“.

— Никой не се интересува от това какъв ще ти е денят обяснявах на жена си, — това е просто навик.

— Знам — отвръщаше тя, — но е приятно.

Разбира се, че е права. Може думите да са се превърнали в празна фраза, но поне произхождат от нещо добро.

Голяма част от тези особености на страната отново ме обсебиха. Като виден циция съм дълбоко впечатлен от многото безплатни удобства — безплатни паркинги, безплатни рекламни кибрити, безплатно доливане на кафе и безалкохолни напитки в заведенията, безплатни сладкиши в ресторантите и кафенетата. Отидете ли да вечеряте в някой местен ресторант, получавате безплатен билет за кино. В магазинчето, където правят фотокопия, има цяла маса, отрупана с всякакви неща, които се ползват безплатно — лепила, маркери, лепенки, кламери, ластици и така нататък. За да ги ползвате, не е необходимо дори да бъдете клиент на магазина. В хлебарницата ни в Йоркшър плащахме цяло пени, ако искахме да ни нарежат хляба. Как да не те очарова контрастът!

Нещо подобно може да се каже и за цялостното жизнерадостно и позитивно отношение на американците към живота — нещо, на което тук не обръщам внимание, но често осъзнавам, когато отида във Великобритания. Последния път, когато пристигнах на Хийтроу, служителят, който проверяваше паспорта ми, ме попита дали не съм „онзи писател“.

Можете да си представите колко бях поласкан, че са ме познали.

— Да, аз съм — казах гордо.

— Дойдохте да поприпечелите още малко, а? — каза той пренебрежително и ми върна паспорта.

В САЩ надали ще ви се случи такова нещо. Повечето хора имат почти инстинктивно положително отношение към живота и възможностите, които той крие. Ако уведомите някой американец, че към земята се приближава астероид, който се движи със скорост от 200 000 километра в час и че след дванайсет седмици ще се блъсне в планетата и ще я разбие на парчета, той най-вероятно ще каже:

— Така ли? Тогава да побързам да се запиша на онзи готварски курс за средиземноморска кухня!

Ако кажете същото на англичанин, той ще отвърне:

— Какво друго би могъл да очакваш? Не видя ли каква е прогнозата за времето през уикенда?

Несломимият американски оптимизъм може да изглежда на моменти малко наивен — имам предвид например твърдото убеждение на повечето американци, че ако следиш редовно нивото на холестерола в кръвта си, спортуваш и пиеш минерална вода, ще живееш вечно. Не твърдя, че бих искал пял живот да живея под този знак, но за момента ми е приятно да му се наслаждавам.

Наскоро попитах жена си дали някога би изпитала желание да се върнем в Англия.

— О, да — каза тя.

— Кога?

— Някой ден.

Кимнах, но не бях обзет от отчаяние, както бих се почувствал по-рано. В крайна сметка тук никак не е зле, а тя наистина е права поне за едно. Много е приятно да не рискуваш да настъпиш кравешко лайно, докато се разхождаш.

А сега ми позволете да ви пожелая приятен ден — и то съвсем искрено.