Записки от една голяма страна

Най-хубавият американски празник

Ако днес изглеждам малко подпухнал и отпуснат, то е, защото миналия четвъртък празнувахме Деня на благодарността и още не съм успял да се съвзема.

Имам особена слабост към Деня на благодарността, между другото и затова, защото в детството ми това беше единственият ден в годината, когато ядяхме. През останалото време само поставяхме някаква храна в устите си. Разбирате ли, майка ми не е добра готвачка.

Искам да избегна всякакви недоразумения. Майка ми е мила, весела жена, добра душа, и съм убеден, че като умре, ще отиде право в рая, но също така знам, че там няма да се намери някой да каже:

— О, слава Богу, че дойдохте най-сетне, госпожо Брайсън. Ще ни приготвите ли нещо за ядене?

За да бъдем напълно честни по отношение на майка ми по кухненския въпрос, много неща бяха против нея. Като начало, не можеше да готви — това представлява известен проблем при покоряването на върхове в кулинарното изкуство. Между другото, нямаше и особено желание да може да готви, а и нямаше да успее, дори да имаше желание. Разбирате ли, тя правеше кариера, което ще рече, че връхлиташе през вратата две минути преди момента за сервиране на яденето.

На всичкото отгоре беше доста разсеяна. Проявяваше склонност да бърка подправки и добавки с еднакъв цвят — като например сол и захар, пипер и канела, оцет и кленов сироп, брашно и нишесте, което винаги придаваше неочакван вкус на ястията й. Неин специалитет беше готвенето на ястия, докато са още в опаковките. Бях почти навършил пълнолетие, когато научих, че прозрачното фолио не е вид жилава глазура. Поради присъщото й съчетание от припряност, разсеяност и очарователна некомпетентност по отношение на домакинските уреди всичките й готварски експерименти се съпровождаха от кълба дим и по някоя и друга малка експлозия. По правило у дома се вечеряше, след като изпратехме пожарникарите.

Колкото и да е странно, всичко това се нравеше на баща ми. Хранителните му предпочитания могат да се нарекат недоразвити. Небцето му реагираше само на три дразнителя — сол, кетчуп и изгорено. Представата му за изключително вкусна храна се покриваше с чиния, пълна с нещо неопределимо, но кафяво на цвят, още нещо, също така неопределимо, но зелено, и нещо обгоряло. Твърдо съм убеден, че ако някой запечеше, да кажем, сюнгер, и го покриеше плътно с кетчуп, той би казал:

— Ей, ама това е много вкусно!

Накратко казано, си беше жива загуба да му се сервира висококачествена храна, и майка ми в продължение на години се стараеше да не го разочарова.

Но в Деня на благодарността се случваше чудо. Тя се хващаше сериозно на работа и надминаваше себе си. После ни викаше на масата, където откривахме, за свое удивление и наслада, необичайна хранителна експозиция — огромна пуйка с приятно лъскава коричка, плетени панерчета с топли кифли и царевични питки, зеленчуци, които дори можехме да разпознаем, тенджерка с боровинков сос, купа с невероятно пухкаво картофено пюре, метален поднос със сочни наденички, и какво ли не още.

Ядяхме така, като че ли не бяхме виждали храна цяла година (както си и беше), и накрая тя поднасяше поантата на менюто — тиквен пай със златиста, хрупкава коричка, върху който се издигаше цял планински връх от бита сметана. Беше съвършено. Все едно, че бяхме в рая.

Оттогава изпитвам дълбока радост и удовлетворение по този тържествен повод — защото Денят на благодарността е най-пищен от всички празници, няма две мнения по този въпрос.

Повечето американци като че ли си мислят, че Денят на благодарността винаги се е чествал на последния четвъртък от ноември и че така си е от стари времена — или доколкото за нещо в Америка може да се каже, че е „от стари времена“.

Всъщност, въпреки че преселниците от „Мейфлауър“53 действително са организирали прословутото пиршество през 1621 година, за да благодарят на индианците за помощта, която им оказали през трудната първа година на заселническия им живот, и за да им покажат как се правят пуканки (нещо, за което изпитвам благодарност и днес), всъщност никой не знае кога точно се е състояло то. Като имаме предвид климата в Ню Ингланд, надали ще е било през последната седмица на ноември. Тъй или иначе, през последвалите 242 години никой не е обръщал внимание на Деня на благодарността. Първото му официално честване се провежда едва през 1863 година — при това през август. На следващата година президентът Ейбръхам Линкълн решил да го премести в последния четвъртък на ноември — като че ли никой не знае защо точно в четвъртък, и защо в края на годината — и така си останало.

Денят на благодарността е нещо прекрасно по редица причини. Да започнем с това, че отлага подготовката за Коледа. Докато във Великобритания коледната пазарна истерия започва някъде през август, в Америка тя се отприщва традиционно едва в края на ноември.

Нещо повече, Денят на благодарността си остава неподправен празник, до голяма степен незасегнат от комерсиализация. Никой не го свързва с разпращане на поздравителни картички, украсяване на дръвчета или паническо ровене из шкафове и чекмеджета за миналогодишната украса. Единственото, което трябва да правите в Деня на благодарността, е да седнете на масата и да се опитате да докарате стомаха си до размерите на надуваема плажна топка, а след това да седнете пред телевизора и да изгледате някой и друг мач. На това му викам аз празник.

Но може би най-приятната, и определено най-благородната страна на този празник е, че ви дава официално възможност да благодарите тържествено за всичко, за което би трябвало да бъдете благодарни. Ако говоря за себе си, аз имам много неща, за които би трябвало да благодаря. Имам жена и деца, които обичам до лудост. Съхранил съм здравето и владея умствените си и физически способности (макар и не всички едновременно). Живея във времена на мир и просперитет. За всичко това благодаря и се радвам, че мога да го кажа публично.

Единственото неприятно нещо в Деня на благодарността е, че той напомня за наближаването на Коледа. Знам, че е близък денят — направо непосредствено предстоящ — когато скъпата ми съпруга ще се появи пред мен и ще заяви, че е крайно време да раздвижа издутото си шкембе и да потърся коледната украса. За мен това е ужасен миг, и то с основание, защото предполага физическо натоварване, катерене по нестабилни стълби, работа с електрически ток, мъчително изпълзяване през капандурата на покрива, и всичко това под универсалното ръководство на споменатата уважаема госпожа — все неща, които са в състояние да ми нанесат сериозни и мъчителни травми. Имам ужасното чувство, че това може да се случи още днес.

Но все пак засега още не се е случило — за което изпитвам дълбока и искрена благодарност.