Записки от една голяма страна

Раят на кофти храната

Онзи ден реших да почистя хладилника. Нормално не чистим хладилника — просто го опаковаме на всеки четири-пет години и го изпращаме на Центъра за медицински контрол в Атланта със забележката да си вземат от него всичко, което изглежда обещаващо в научно отношение, но не бяхме виждали една от котките доста време, а бегло си спомнях, че бях видял нещо космато отзад на долния рафт на хладилника. (Оказа се, че е голямо парче сирене горгонзола).

Така че бях коленичил, разгръщах пакети, опаковани с фолио, и внимателно надничах в различни пластмасови опаковки, когато видях интересен продукт на име „пица за закуска“ и го разгледах с жалостива нежност, така както бихте разгледали някоя стара своя снимка, на която сте облечени с дрехи, за които не може да повярвате, че някога сте намирали за елегантни. Разбирате ли, „пицата за закуска“ представляваше последната реликва от един мой забележително глупав пристъп на изкупуване на стоки на дребно.

Преди няколко седмици заявих на съпругата си, че следващия път, когато отиде в супермаркета, ще я придружа, тъй като нещата, които донасяше вкъщи, бяха — как да го определя — не съвсем типични за американския начин на хранене. Ето, че живеехме в рая на кофти храната, в държавата, дала на света сирене в спрей, а тя носеше вкъщи здравословни продукти като пресни броколи и ръжен хляб.

Това, разбира се, се дължеше на факта, че е англичанка. Тя не можеше да схване истински несравнимо богатите възможности за опитване на мазни и лепкави храни, които предлагаше американският начин на хранене. Копнеех за парченца изкуствен бекон, топено сирене в нюанс на жълто, който не може да бъде придобит по естествен път и кремави шоколадови пълнежи, и всичко това в един и същ продукт. Исках храна, която изцвърча, когато я отхапеш или се пльоква на ризата ти в такива индустриални количества, че се налага да се изправиш внимателно от масата и да прекосиш кухнята наведен назад, за да стигнеш до умивалника и да се измиеш. Така че я придружих до супермаркета и докато тя опипваше пъпешите и пресмяташе цената на гъбите шитаке, аз се насочих към щанда с кофти храната, който всъщност заемаше остатъка от магазина. Беше истински рай.

Само зърнените храни за закуска можеха да ми отнемат остатъка от следобеда. Сигурно имаше над 200 вида и наистина не преувеличавам. Човек можеше да открие всяка една субстанция, която може да бъде изсушена, напомпана и покрита със захар. Най-впечатляваща от пръв поглед бе зърнена храна на име „Хрупкава бисквитка“, която се опитваше да мине за здравословна закуска, а всъщност си беше чисти бисквити, покрити с парченца шоколад, които се сипват в чиния и се заливат с мляко. Блестящо.

Също толкова забележителни бяха и „Хрупкавите парченца с фъстъчено масло“, „Мини кифличките с канела“, „Граф Чокула (със страховити сладки)“ и особено наистина твърдото предложение на име „Бисквитен залп от овесени ядки“, което съдържаше четири вида бисквитки. Грабнах по една от всички зърнени храни и две от овесената каша — колко пъти съм казвал, че денят не бива да започва без голяма чиния с бисквити с мляко, от която се вдига пара, и се затичах обратно към количката.

— Какво е това? — запита жена ми с онзи особен глас, с който се обръща към мен, когато се намираме в някой магазин.

Нямах време да й обясня.

— Закуска за следващите шест месеца — избълвах на един дъх, докато я подминавах, — и дори не си и помисляй да ги оставиш обратно и да вземеш мюсли.

Нямах си и представа колко се е обогатил пазара за кофти храна. Накъдето и да се обърнех, се сблъсквах с храни, от които със сигурност щяхте да започнете да се поклащате при ходене, а повечето ми бяха напълно непознати — кейкове с желе и крем, лунни пайове, курабийки с американски орехи, прасковени резенки, масленки с есенния от газирана безалкохолна напитка, ароматизирана с билкови корени, „дяволски кученца“ с шоколадов пълнеж и сандвич на име „Флъф“ със сиропиран кремав пълнеж, който се продаваше в опаковка достатъчно голяма, за да може в нея да бъде изкъпано бебе.

Наистина не може да си представите изобилието и разнообразието от нездравословни храни, които са на разположение на клиентите на американските супермаркети и количествата, в които се консумират те. Наскоро прочетох, че средният американец поглъща осем килограма хрупкави солени бисквитки всяка година.

Алея номер 7 (Храна за сериозно затлъстелите) бе особено продуктивна. Там имаше цял щанд, посветен изключително на продукт на име „Сладкиши за тостер“, на който бяха изложени освен всичко друго и осем вида щрудел за тостер. И какво е всъщност щруделът за тостер? Кой го е грижа? Беше покрит със захар и изглеждаше така сякаш ще се разтече. Грабнах, колкото можах да поема с две ръце.

Признавам си, че малко прекалих, но имаше толкова много неща, а и аз не си бях идвал от толкова време.

Търпението на жена ми се изчерпа, когато взех „пицата за закуска“. Тя погледна кутията и каза:

— Не.

— Моля, скъпа?

— Няма да занесеш вкъщи нещо на име „пипа за закуска“. Ще ти дам да вземеш — тя бръкна в количката, за да извади някой и друг примерен екземпляр — масленки с есенция от газирана безалкохолна напитка, ароматизирана с билкови корени и щрудел за тост и… — Тя извади един от пакетите, който не бе забелязала преди. — Какво е това?

Погледнах през рамото й.

— Палачинки за микровълнова печка — казах аз.

— Палачинки за микровълнова печка — повтори тя, но с доста по-малко ентусиазъм от мен.

— Не са ли чудесни научните постижения?

— Ти ще си изядеш всичко — заяви тя. — И последното парченце от всичко, което не върнеш на рафтовете още сега. Разбираш, нали?

— Естествено — отговорих аз с възможно най-искрен тон. И знаете ли, тя наистина ме накара да го изям. Прекарах няколко седмици подред в поглъщането на симфония от американска кофти храна и всичко беше ужасно на вкус. Всяка една хапка. Не знам дали кофти храната е станала по-лоша на вкус или вкусовите ми сетива са съзрели, но дори и лакомствата, с които бях израснал сега ми се струваха обезкуражаващо безвкусни или отвратително сладникави.

Най-ужасна бе „пицата за закуска“. Пробвах я три или четири пъти, пекох я във фурната, унищожих я в микровълновата, а веднъж в отчаянието си дори я пробвах с гарнитура от сандвича „Флъф“, но тя нито веднъж не се оказа нещо повече от омекнала, безвкусна маса за дъвчене. В края на краищата се предадох и скрих кутията сред гробището от пластмасови опаковки на долния рафт на хладилника.

Това е и причината, поради която, когато я открих онзи ден, я разгледах със смесени чувства. Понечих да я изхвърля, но след това се поколебах и надигнах капака. Не миришеше лошо — предполагам, че бе дотам натъпкана с химикали, че нямаше място за никакви бактерии и си помислих да я оставя за още известно време, за да ми напомня за моята глупост, но в края на краищата я изхвърлих. А след това, тъй като почувствах глад, отидох до килера за провизии, за да видя дали не мога да открия някое парче обикновена и вкусна „Ривита“ и може би стрък целина.