Записки от една голяма страна

Отмиращи диалекти

Има един човек на име Уолт, който от време на време идва да върши дребни дърводелски поправки из къщи. На вид е към 112-годишен, но Божичко, колко го бива да кове и да реже! Върши тази работа в нашия град вече в продължение на петдесетина години.

Уолт живее във Вермонт — от другата страна на река Кънектикът, която разделя нашия градец от съседния щат. Той е типичен жител на Ню Ингланд — почтен, трудолюбив, с вродено отвращение към пилеенето на пари, време и приказки. Разговаря така, като че ли очаква някой ден да му представят сметката за употребените думи. Но преди всичко, като повечето жители на щата, е свикнал да става рано. Майчице, колко рано стават хората в Ню Ингланд! Едни наши приятели, англичани от Съри, се заселиха тук преди няколко години. Скоро след пристигането им жената се обадила в зъболекарски кабинет, за да си запише час, и оттам и казали да дойде в шест и половина на другия ден. Тя се появила пред кабинета привечер и установила, че кабинетът е заключени лампите — изгасени. Оказало се, че имали предвид 6,30 сутринта! Но ако на Уолт предложат да дойде при зъболекаря по такова време, съм повече от сигурен, че той ще попита дали нямат малко по-ранен час.

Тъй или иначе, онзи ден Уолт пристигна у дома няколко минути преди седем часа и се извини, че е закъснял, защото движението в Норич било „жестоко“. Интересното в случая не беше толкова идеята, че движението в Норич би могло изобщо да бъде „жестоко“, а че той произнесе „Норич“ — като името на английския град. Учудих се, защото всички в Норич и наоколо произнасят името „Норуич“.

Реших да го разпитам каква е причината.

— Амии — започна той с универсалното встъпление на всички жители на Ню Ингланд, традиционно съпроводено със сваляне на шапката и замислено почесване на главата. Тази дума ще рече нещо от рода на „може би се каня да кажа нещо, но може пък и да не го направя“. После Уолт обясни, че името на градчето се произнасяло като „Норич“ някъде докъм петдесетте години, когато тук нахлули пришълци от Ню Йорк и Бостън, и започнали да променят произношението. Сега практически всеки, който е по-млад от Уолт, с други думи цялото местно население, произнася името на града като „Норуич“. Това ми се стори тъжно — представата, че колоритното местно произношение може да се затрие просто защото новодошлите тук са прекалено мързеливи и небрежни, за да се опитат да го съхранят. Но това е само симптом на една много по-всеобхватна тенденция.

Преди трийсет години три четвърти от населението на щата Вермонт са били родени в самия щат. Днес тази бройка е спаднала до една втора, а на някои места е много по-ниска. Затова в наши дни е много трудно да чуете местно произношение или да чуете някой да употребява цветистите, макар и малко загадъчни изрази, с които щатът е бил прочут — например „по-тежък от умрял свещеник“ или „джийзъм-джийхасафратс“.

Ако достигнете по-затънтените кътчета на щата и влезете в някой селски магазин, може и да чуете някой престарял фермер да си поръчва още малко кафе. „колкото една жабешка кожа“, или да каже „Е, как да не вкисне на майка ти сладкото!“, но много по-вероятно ще е да се натъкнете на гражданин-преселник, накипрен в одежди на „Ралф Лаурен“, който пита човека зад щанда дали има гуава.

Такива явления се наблюдават в цялата страна. Наскоро четох едно академично изследване на диалекта на остров Оракоук, който се намира близо до бреговете на Северна Каролина (Ама наистина, като си помисли човек какви неща върша за вас!). Оракоук е част от Аутър Бенкс — бариерен архипелаг, чиито обитатели на времето са говорели на такъв богат и тайнствен диалект, че посетителите понякога предполагали, че са се озовали в забравена от времето английска колония от елизабетинската епоха.

Местните жители имали странен, напевен акцент, а говорът им съдържал много архаични термини, което не са били чувани никъде от времето, когато Шекспир е държал перо в ръка. Като хора, живеещи край морето, те използвали и много моряшки термини по специфичен начин. И накрая, за да объркат окончателно външните посетители, възприели редица термини от неанглийски произход като „пайзър“ например (етимологичният произход на думата е от италианската дума „пиаца“, но се употребява за веранда), произнесени при това по начин, който напомнял на Джордж Формби41, когато се прави на западняк. Накратко казано, интересен диалект.

Всичко това се задържало докъм 1957 година, когато федералното правителство построило мост, свързващ Оракоук със сушата. Туристите връхлетели незабавно, и диалектът на острова започнал да отмира.

Този процес е бил научно проследяван и регистриран от специалисти по лингвистика към университета в Северна Каролина, които периодично правели работни посещение на острова в продължение на петдесет години. След това, за всеобщо удивление, диалектът на Оракоук започнал да се възражда. Изследователите установили, че хората на средна възраст — тези, които израснали през петдесетте и шейсетте години, през периода, когато туризмът става основна характерна черта от живота на острова — имали много по-ясно изразен акцент от този на родителите си. Обяснението, поне по предположения на изследователите, е че „островитяните преувеличават островния диалект — съзнателно или не — защото не искат да има съмнение, че са «истински кореняци на острова», а не туристи или пришълци от континента, установили се тук наскоро“.

Подобни феномени се наблюдават и по други места. Едно проучване на диалекта на Марта’с Винярд, остров близо до бреговете на Масачузетс, установява, че някои черти на традиционния местен акцент, като отварянето на дифтонга АУ дотолкова, че звучи като АА, преживели неочаквано възраждане, след като били почти напълно изчезнали. Излязло, че движещата сила на това възраждане са местните жители, върнали се на острова, след като дълги години живели другаде. Тези хора също веднага започнали да подчертават в изговора си стария диалект, за да се отличават от масата пришълци.

Дали това означава, че богатият, сочен вермонтски диалект също ще се възстанови, и че и занапред ще чуваме хора да казват „Ще те свие там, дето никъде не те е боляло“ или „грубо като глигански задник“? За съжаление май няма да стане така.

Съдейки по проучванията, тези феномени се случват на острови или в изолирани общности.

Изглежда, че когато старият Уолт окачи за последен път чука и триона на стената, наследникът му няма да говори като кореняк на Вермонт, дори да е роден и израснал там. Дано поне не става толкова рано.